Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (26)

Анонимния

Анонимния беше прегърбен мъж в сиви одежди (сигурно заради цвета им Кеша го оприличаваше на изпепелена хлебарка). Лицето му, ако изобщо имаше лице, беше скрито от маска с тънки мустачки и брадичка. Казваха, че това е лицето на Гай Фокс, древен английски конспиролог, екзекутиран за измяна.

На челото на Гай Фокс имаше татуировка — следи от птичи крака, които приличаха на две поставени косо букви „F“. Според една от версиите, това означавало „Fuck Freedom“, а според друга — „Facebook Free“ (фейсбук се наричаше старинната социална мрежа, в която Гай Фокс отказал да се регистрира — заради което, след многогодишен затвор, бил обезглавен по заповед на краля, за да възкръсне като икона и водещ на „Конспиративния канал АНОНИМНИЯ“). Кичурът на бръсната му глава беше стандартен атрибут на политическите затворници — за да може палачът по-лесно да вдига отсечената глава и да я показва на тълпата.

Анонимния се държеше не просто конспиративно, а именно конспирологично. Обикновено се стараеше да застане на по-отдалечено място във фейстопа, зад фонтана, но не така, че наистина да се скрие, а да изглежда, че се крие. Това нервираше Кеша, защото Анонимния можеше да вижда оттам не само него, но и Сестричката… И макар че Кеша разбираше, че всъщност Анонимния не вижда нищо, тъй като почти не се различава от петно по тапетите, това все пак го дразнеше.

Кеша недолюбваше древния мъченик. Но днес беше подходящият момент да чуе някоя мрачна истина и Кеша кимна на мустакатата маска.

Реалността се разми в разноцветни неясни ивици и Кеша се озова в един каменен каземат с решетка на прозореца и наръч сено на пода.

Анонимния, окован във вериги стоеше до стената. Сега Кеша седеше на табуретката срещу него, сякаш провеждаше разпит. Миришеше неприятно на урина и мишки. Но може би така и трябва в каземата? Пък и окончателната конспирологична истина, изглежда, вони горе-долу така… Както се случваше винаги, когато беше на гости при Анонимния, мислите на Кеша веднага ставаха някак лоши.

„На площада си почива — помисли си Кеша, докато се настаняваше удобно на табуретката. — Моят фейстоп за него е като санаториум…“

Анонимния се отнасяше добросъвестно към работата си. Няколко пъти издрънча с веригите — така че се получи подобие на кратка мелодия на ксилофон, разтревожено се озърна и заговори:

— АНОНИМНИЯ не е „конспирологичен канал“, както лъже менюто върху вашата ретина. Думата „конспирология“ е измислена от медийните проститутки на мениджмънта, които ден след ден промиват мозъците ви с отровна помия за свине и ви превръщат в уморени и покорни роби. АНОНИМНИЯ е единственото ручейче на истината в мътния поток от лъжи, където сте се родили и ще умрете! АНОНИМНИЯ. Пет минути истина!

Сериозна част от петте минути, помисли си Кеша, заема самопрезентацията.

Анонимния разтегна ъгълчето на маската си в коронната си цинична усмивчица — от което за пореден път стана ясно, че зад нея няма никакво лице.

— Но ако някъде авторите на филма са развихрили, извинете за израза — конспирология — то това е по въпроса за съотношението между двете реалности. Във филма хората не знаят какво се случва с тях в действителност. Те виждат себе си и другите във фалшивата реалност, която няма нищо общо с действителното положение на техните физически тела, които плават като зародиши в своите мехури. Именно тази грандиозна лъжа прави освобождението възможно… Защото от съня може да се събудиш в действителността, от лъжата може да избягаш в реалността… Може да преживееш ужаса на пробуждането и да станеш избраник — този, който всичко е разбрал…

Анонимния направи една от своите коронни гримаси — отначало изрази неподправено благоговение, а после с едва доловимо движение на чертите на лицето го превърна в цинизъм от такъв висок градус, че Кеша едва сдържа смеха си.

— През онези години цивилизацията се задъхваше под гнета на разрасналия се финансов сектор. Днешният човек трудно може да си представи степента на неравенството в тогавашното общество. Медиите били лъжливи и лицемерни, обществото — йерархично устроено. Затова тогавашните фантасти дори не са могли да предположат, че избраници като Нео в бъдеще ще станат всички без изключение. Само че сред тях нелегалните, ха-ха, няма да са много. Да, приятели, може да се каже и така — ние сме част от Матрицата. Но го осъзнаваме съвсем ясно. Нещо повече, ние плащаме, за да сме част от Матрицата. У нас дори има професионални хумористи, които си изкарват хляба със скечове на тази тема, а пък на всички отдавна ни се гади от скучната им самодоволна тъпотия…

Анонимния отначало се усмихна криво на собствената си шега, а след това, сякаш уплашен, че може да го помислят за един от тези хумористи, стана мрачен.

— Ние просто не мислим повече върху тази тема — продължаваше той. — И затова, за разлика от Нео и Магнус, не можем да избягаме. Няма къде. Реалността не е скрита от нас с вселенска лъжа. Защо ли? Защото е твърде разточително. Реалността не е забранена. Тя просто не се вижда. Тя е скучна и ние я крием зад тапетите на фейстопа. Физическият свят е скрит зад купчина електронни симулации и попъпове. Не е нужно някой да ни вкарва в принудителен транс с инжекции наркотици или настроени според ритъма на мозъка светкавици. Ние сами се зомбираме — и най-много се страхуваме, че това може да спре. Ние сме способни във всеки момент да видим реалността, като се дистанцираме от насложената върху нея лъжа, но не го правим. Защо ли? Защото знаем всичко за този скучен и винаги еднакъв бекграунд… Ре-ал-ност. Е и? Защо, Нео? Не е интересно…

Кеша помисли, че Анонимния е горе-долу също такъв враг на системата, както и Little Sister. „Опа-Зишън Стайл“^[85], както са пеели в древността. Просто неговата задача, както и тази на другите славни борци е да събере всички възможни претенции към „мениджмънта“ и да ги сглоби във високопарни, но безвредни комбинации от думи, които не само че няма да разклатят установения ред, но дори по най-убедителен начин ще докажат обратното — чрез допускане на противното.

Не е чудно. Иначе на фейстопа нямаше да има никакъв Анонимен. Ама че лайно е Анонимния. Платено лайно. Не в смисъл, че му плащат — зад маската няма никого — а в смисъл, че карат самия Кеша да плаща за него. Удържат му sharing points.

Кеша едва забележимо наклони глава и маската замлъкна. Кеша наклони главата си по-силно и Анонимния, който за миг се превърна в звезден дъжд, се смали до обичайната си фигурка на фейстопа. Петте минути истина свършиха.

Сестричката пускаше корабчета във фонтана. Щом забеляза, че Кеша я гледа, тя се обърна с гръб. Сърцето над главата на Мерилин отново светеше, но мислите на Кеша се бяха насочили в съвсем друга посока.

Анонимния каза нещо интересно. По-точно, накара го да се замисли.

Наистина, кога за последен път Кеша видя физическата реалност зад фейстопа? Дори не си спомняше. Пък и защо? Какво, пита се, би могло да се промени там? Ами ако специално се опита да види — направо сега? Ще може ли веднага или не?

По-рано Кеша можеше да превключва вниманието си много бързо. Това беше лесно и същевременно досадно — трябваше да разфокусира погледа си по особен начин, като че ли е забелязал още един фон, скрит под италианския площад. И тогава…

Кеша напрегна очите и волята си. Така… Така…

Фейстопът помътня. След това пред очите му изплува зеленикава пелена, сякаш заспиваше. За няколко секунди му се струваше, че лети нанякъде през облаците зелена мъгла. А после…

Ами да. Ето го, същото, както винаги.

Там, където току-що стояха фонтанът и Сестричката, се виждаше хигиеничната тракпад мембрана, която го отделяше от неговата социална партньорка. Именно по нея се плъзгаха ръцете му, когато Кеша чувстваше чуждото тяло. Но за дресираните от дълги тренировки нерви докосването на мембраната вече отдавна се беше превърнало в най-интимна форма на контакт.

В своето неприкрито естество мембраната изглеждаше странно. Това беше златиста гъвкава повърхност, изработена от нещо средно между разтеглива тъкан и еластична пластмаса със структура на пчелна пита. Така изглеждаха накрайниците на разрядниците, които позволяваха на мембранната матрица да създава тактилни усещания като допълнение към вътремозъчната стимулация.

Върху мембраната се виждаха тъмни участъци, оставени от неговите ръце и крака, които са опипвали, превръщали и обхващали онова, което е било скрито зад нея. Като омазнената облегалка на диван в древен love-хотел, каквито понякога показват в киното. Ето каква си била ти, сестричке, мрачно помисли Кеша и така се възхити от собствената си изтънчена ирония, че едва не произнесе на глас тази мисъл…

После погледна ръцете си.

Ноктите на пръстите му бяха като миниатюрни меки плочки, които не бяха в състояние да се захванат за нищо — те бяха поддържани къси още от детството му. Дланите и пръстите бяха покрити от сложна оранжева татуировка — имплантирани в кожата микросензори, които работеха заедно с мембраната.

Мембраната беше толкова податлива, че позволяваше изпълнението на всякаква акробатика и камасутра. Тя приличаше — Кеша не се сдържа да направи сравнението — на огромен презерватив.

При това продупчен. Нямаше никакъв пряк контакт между социалните партньори — с изключение на изискваното по закона „За общественото самовъзпроизводство“ универсално копулативно отверстие „ACϟDC“, предназначено за хетеро и гей двойки (как се оправяха лесбийките Кеша нямаше представа — сигурно съществуваше някакъв нетривиален механизъм).

Кеша не беше инженер-нанотехнолог и изобщо не разбираше как този отвор, покрит сега с малка завеса може да се движи по мембраната. Вярно, отворът имаше тънък черен кант и всъщност точно този кант се местеше — като цип, който се плъзга във всички посоки… Самият отвор, казано на технически език, не беше в мембраната, а в черния диск, тя просто заемаше цялата му площ и от него се виждаше само краят. Но физиката на случващото се все едно оставаше непонятна.

Кеша отклони поглед от мембраната, погледна надолу и видя своето тяло.

То безтегловно се рееше в миниатюрното празно пространство — ту се приближаваше към сребристите стени, ту се отдалечаваше от тях. Антигравитация. Силата на тежестта веднага би превърнала миниатюрния модул в ковчег, където са го затворили жив. А така — той просто си се рее в пространството…

Беше облечен с оранжева хигиенна пижама, която приличаше на нещо средно между лек скафандър и ватиран халат, увит около ръцете и краката. Пижамата му беше разтворена на корема и разкриваше подобие на дебели пластмасови бански в телесен цвят. Върху тях се виждаше сложния зъбчат отвор на копчелъка с думата „GooD!®“ — търговска марка на Google Dick.

Ако се вгледаш, може да различиш ситните букви „lt eels reel GooD, man!“ на същото място, където при пускането на приложението се отваряше слузестия копулативен порт.

Кеша вече отдавна не беше виждал своя рекреационен орган в работно състояние: за да се задейства Google Dick и да се включи микрохидравликата, подсилена от Макаро-Пружинената Технология®, вниманието трябваше да бъде насочено към фейстопа. Трябваше да съзерцаваш партньорката или партньора, в идеалния случай да се включиш или към „ЛАВБУК ИУВКЩЩЬ“, или към някое друго социално-еротично приложение.

Анонимния е прав, няма никакъв световен заговор. Никой нищо не крие, брадър. Може да се понапрегнеш, както сега, и да видиш всичко.

Но защо? Нима, както казваше Ксю Баба, цветето гледа корените си? То следи слънцето. Слънцето при нас, много ясно, са тримата зукърбрини… Но за основното Ксю май е права.

Сравнението беше точно — коренът на растението се чувстваше прекрасно в подземната тъмнина и биологичното тяло на Кеша също нямаше нужда от внимание. Низката физическа основа на живота в наше време може да съществува почти без да напомня за себе си — сега Кеша, всъщност, надничаше под кожата на реалността.

Плътният пластмасов памперс, съединен със стената посредством няколко разноцветни маркуча, не просто отвеждаше секретите и течностите, отделяни от човешкия организъм, но и поддържаше телесните отверстия чисти, обогатявайки кожата с вода и кислород. Пластмасовите удебеления под мишниците попиваха потта и я превръщаха в почти неуловим аромат на борова гора — избран от Кеша по каталог сред хиляди миризми. Капилярният биобинт, омотан около ръцете и краката, всяка нощ упражняваше мускулите, като ги караше да се свиват под действието на електрически разряди. Без рани от залежаване, без мръсотия. Вечна чистота. Ето как се беше сбъднала древната мечта на всички безделници — да се отпуснат и да сънуват цял живот, без това да вреди на здравето им.

Кеша се поколеба за миг, после вдигна очи нагоре и решително впери поглед във висящото точно над него кръгло огледалце.

Ами че той изглеждаше дори романтично.

Бузите и черепът му бяха покрити с тридневна четина — епилационният модул беше настроен да работи на минимална честота. Устата и носа скриваше подобната на пилотска маска за дишане система „LifeBEat“, която подаваше на организма най-чист въздух, вода и храна през тръбички („LifeBEat“ се разшифроваше като „breath & eat“ плюс глагол, който сякаш улавяше ритъма на сърцето и още, естествено „ВЕ“ — „what you truly are“, Сестричката няма да ми позволи да излъжа). Храната е еднаква за всички — полутечна: фибри, белтъчини, въглехидрати, витамини и минерали. А пък вкусът зависи от готовността да похарчиш шеринг пойнтс. Не всеки може да си позволи супа от костенурка.

Най-интересната част на намордника, разбира се, не са медицинските рецептори и не е стоматологичният модул, а стимулаторът за целувки and more… Как работи той, Кеша нямаше ни най-малка представа.

Затова пък опората на информационната реалност, хардът на фейстопа, изглеждаше крайно неугледно. На нищо не приличаше. Тясна пластинка от сива пластмаса под линията на косата. Приемникът на стигащия дълбоко в мозъка електрод, увит в биопластмасата, от която е направен и памперсът на задника му. Само че от памперса излизат кабели и тръбички, а на фейстопа няма нищо… Не, все пак има нещо. Мъничка дупчица с миниатюрен надпис „for professional use“^[86]. Вече много пъти Кеша се канеше да разбере за какво служи тя и през цялото време забравяше.

Никакви жици и маркучи не излизат от фейстопа, защото мозъкът не ходи по голяма нужда. Ходят по нужда в него… И са се научили да го правят отдавна без каквито и да е жици. Ако Кеша беше заможен, може би щеше да мине и без имплантиран в мозъка електрод, но неинвазивните технологии струват скъпо, пък и тогава нямаше да живее тук. А базов фейстоп можеше да се сложи за сметка на обществото. По-точно, не да се сложи, а да се отгледа. Като дърво. Засаждат семенце на челото. И то деликатно пуска корени в мозъка, само си намира центровете, към които трябва да се свърже. Всичко е научно и безопасно, правата на Кеша са защитени осемкратно.

Не беше съвсем ясно, защо фейстопът се нарича точно така — повече му подхожда „headtop“. Във всеки смисъл. Първо, системата натоварва главата, а не лицето. Второ, названието „facetop“ повече подхожда на намордника на системата „LifeBEat“, а не на сивата ивичка на челото. Сигурно просто са наследили терминологията от Мордор с неговата Мордокнига.

Кожата му нещо е съвсем бледна… Но казват, че така е по-добре — от ултравиолетовото излъчване тя старее. Макар че, от друга страна, за кого да се правиш на по-млад?

Кеша мрачно огледа миниатюрния си бокс.

„Ковчег — помисли си той. — Облицован с мека обшивка. За да не си счупя главата…“

Преувеличаваше разбира се. Обемът лично пространство наистина не впечатляваше. Но затова пък пред Кеша беше мембраната, зад която спеше Мерилин. Така че, все пак, не е ковчег. В гробовете няма социални партньорки. Ако не се брои, естествено, булевардната литература.

Кеша с усилие извърна глава.

В мрежата на стената лежаха неговите Персонални Айтеми. Такива в ковчезите също няма.

Или пък някога в древността са слагали?

Мече. Мъничко плюшено мече. С него е свързано нещо топло, от инкубаторното детство — но не може да си спомни ясно. Такива имат всички руски кракли (Кеша не знаеше какво значи думата „кракл“ — изглежда, с нея наричат онези, които в Персоналните Айтеми имат такова мече, макар по звучене в този случай, естествено, повече ще подхожда думата пате). Пластмасово моряче с фланелка на райета. Това май беше след мечето — но също толкова отдавна, че не може да си спомни. И количка. Синьо-жълт състезателен болид, също от мека пластмаса.

Някой, мисля, че беше философът Ян Гузка, казваше, доколкото помня, че Персоналните Айтеми са нужни за запазване на коренната идентичност в условията на полисексуален мултикултурализъм. За да може във всеки момент да се отдалечим от суетата и да се върнем при извора. Затова всички руснаци имат мече, а всички французи — петле. Иначе как ще си спомним кои сме всъщност?

— А кои сме ние всъщност? — попита Кеша.

И веднага дочу собствения си глас. Устните и езикът оставаха неподвижни — фейстопът сам превеждаше артикулираната речева интенция като звукова поредица и я изпращаше след кратко забавяне в слуховата зона на мозъка. Но Кеша си спомняше за това само през онези минути, когато виждаше в огледалото надянатия върху лицето си намордник на системата за жизнено осигуряване. А това се случваше крайно рядко.

И добре, че е така. Пустинята на реалността вече беше успяла да го умори — тя приличаше на желязна пружина на затворнически креват от филмите за тоталитарното минало на човечеството. За щастие, не беше никакъв проблем да я покрие с най-съблазнителен матрак.

Кеша прехвърли вниманието си върху фейстопа, който, докато разглеждаше личния си модул, се беше превърнал в набор от блещукащи пред очите му размазани петна. Отначало те изобщо не искаха да се съживяват и да се изпълват със смисъл. А след това нещо в него се обърна и той отново видя площада, фонтана и Little Sister, неодобрително присвила очи срещу него. Тя винаги се мръщеше, когато фейстопът оставаше без внимание.

Кеша погледна аватарите на приложенията. Приличаха на фигури от недоиграна шахматна партия. Погледът му се спря на Ксю Баба.

Можеше да навести старицата. Не защото се беше затъжил за невъобразимата й мъдрост — просто винаги е добре да направиш в информационния космос няколко безсмислени лъжливи кръгчета, за да заблудиш колкото се може повече метадатата — всички тези „кой, кога и с кого“, които системата отчиташе всяка секунда.