Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (9)

Птиците

Описаните от мен мерки за маскировка може да ви се сторят странни и прекалени — един вид аз, който притежавам всезнание и способност лесно да влияя върху другите, бих могъл да предотвратя приближаващото се към мен нещастие.

Така и беше — що се отнася до всичко, което засягаше злата воля на обикновените хора или предсказуемата механика на този свят.

Но в света имаше и друга воля, която аз не виждах, и тя не идваше от хората. Понякога действаше чрез тях. Но дори и тогава не я разбирах, защото хората, подчинени на нея, по някакъв начин изчезваха от зоната на възприятието ми. Те просто преставаха да бъдат хора и се превръщаха в подобие на метеорити, които падат в нашия свят, за да довлекат беди на мен и на такива като мен (веднъж успях да надникна в съзнанието на такъв метеорит — затова зная, че сравнението е подходящо).

Странно, но тази враждебна воля не създаваше онези дисбаланси, които бързах да оправя. Възможно беше Врагът да не притежава моето виждане за световното равновесие и да не разбира върху кои уязвими точки трябва да натисне, за да го наруши. Той само се стремеше да ме погуби. Но аз съвсем не бях главната цел: стратегията му по отношение на нашия свят се оказа далеч по-фундаментална. Врагът беше бдителен, умен — и се криеше доста по-добре от мен.

Свитата ме предупреждаваше за опасността от самото начало. Със своя мислен взор често виждах един от помощниците да стои наведен над древен египетски папирус в празна каменна стая. Неговият ум, разкрит пред мен, съдържаше само една повтаряща се дума:

ЗАПЛАХА ЗАПЛАХА ЗАПЛАХА ЗАПЛАХА

Служителят не знаеше точно в какво се изразява заплахата. Знаеше само едно — единственият начин да предупреди Киклопа за опасността беше да му покаже папируса. Останалото Киклопът би трябвало да види и разбере сам. Този ритуал беше на толкова години, на колкото беше и папирусът. Но засега аз виждах само рисунката на свитъка.

Рисунката не беше много информативна. Тя изобразяваше бог Джехути — фигура с птича глава, обърната в профил. Главата му беше непропорционално малка, с дълъг извит клюн, а над нея се извисяваше сложно и крехко украшение за глава, което прилича на вдигнато корабно платно. Във всяка ръка Джехути държеше по едно малко човече, покорно покрило лицето си с ръце — едното беше замахнал да хвърли, а другото държеше пред гърдите си като противовес.

Под рисунката имаше текст, който неочаквано за себе си можах да разбера (само веднъж, когато ми се удаде да прочета нещо на древноегипетски — този език ми се стори подобие на комикс, натоварен с хилядолетни стопански смисли). Смисълът беше горе-долу такъв:

„Ще дойде могъщ Враг, силен и мощен, чието оръжие ще бъдат хората. Бъди нащрек на уединено място! Издигнал ръце, ще видиш Врага“.

Един египтолог сигурно би превел текста иначе — но аз виждах прекия смисъл, заложен в него от авторите му. Това, което преведох като оръжие, в оригинала имаше смисъл на „камък за прашка“, но беше употребено, както разбирах, метафорично. А „издигнал ръце“ можеше да означава „прострял, вдигнал, употребил“ — изобщо, направил нещо с ръцете. „Уединено място“ означаваше преди всичко пустинята. Там трябва да вървиш предпазливо.

Джехути, или Тот. Той, същият, ми се ще да подхвърля остроумно, който иска да ми се подиграе. Бог на магията, писмеността и въобще на всяка езотерика. В двата различни начина на изписване на името му така или иначе присъства птицата.

Надписът изглеждаше като шифър — явно се опитваха да ми съобщят нещо важно, заобикаляйки непосветените. Но единственото тайно знание, което придобих след този ритуал, се състоеше в това, че трябва да се страхувам от птиците. Опитах се да предам на служителя, замръзнал в поклон пред свитъка, че същия резултат би могъл да постигне и много по-лесно — като на пергамента се изобрази врабче, което пуска курешки от високото. Тялото му веднага започна да се свива конвулсивно в пристъп на тих смях. Киклопът яко се пошегува…

На мен обаче не ми беше до шеги. Над мен беше надвиснала опасност, а аз не разбирах нито каква е, нито откъде ще дойде. Но предупреждението помогна: именно то — или, по-точно, предизвиканата от него битова предпазливост, да не кажа боязливост, ми спасиха живота при атаката.

Беше вечер. Вървях към метрото от работа към дома. Беше една от онези прекрасни летни вечери, които е адски обидно да прекарваш в града — макар че ако се замислиш, на всяко друго място те ще изгаснат също толкова бързо и безсмислено. Но все пак ми беше тъжно.

Помня, че разсъждавах върху предназначението на красотата да терзае и мъчи, тъй като по природа тя просто е обещание за невъзможното и няма никаква друга същност. Но ако все пак може да се примирим с очевидното по отношение на човешката красота, то да отнесем същата проста мисъл, да речем, към залеза (небето блестеше в пурпурни императорски пламъци), вече е по-сложно.

С размножаването всичко е ясно, мислех си аз, но защо му е на материалния свят да ни мъчи и заблуждава с надеждата за нещо, което не може да съществува в него? Ами, за да продължаваме да си стоим тук и да се надяваме на нещо от тоя сорт… Уви, който трупа знание, трупа тъга и който е виждал отвътре толкова сърца, колкото аз…

Вървях по тротоара, наслаждавах се на тези залезни размишльотини и едновременно чувствах, как в сърцето ми нараства странна тревога. Нямаше видима причина — в наситената и заплетена реалност не виждах никакви насочени към мен остриета.

Около мен всичко беше съвсем нормално: във високия като кула блок отсреща съдия в оставка разчленяваше в банята възрастната си роднина, за да присвои селската й къща; децата на двора, покрай които минавах, убиваха вече примирилия се със съдбата си риж котарак; а пък в пететажната панелка наблизо трима бандити от Рязан проверяваха оръжието си преди замисления нощен набег (последните руски пасионарии, изключително ценни като генетичен материал — обаче ще си изгният в затвора).

Въпреки това тревогата ми се усилваше все повече и не можех да разбера защо. Отново видях служителя, прострян над папируса на Тот в тайната стая — той ми изпращаше мислено молба да бъда нащрек. Изведнъж в мен заработи някакъв направо не човешки, а животински инстинкт. Спрях и отскочих назад.

В същата секунда на асфалта пред мен са заби един човек.

Успях да го видя, докато още беше жив, съсредоточен и целеустремен (именно такова усещане предизвика у мен съзряното за миг лице с вдъхновено щръкнали коси — като че ли се беше забързал нанякъде или, може би, препускаше на невидим кон) — а сетне, след отвратителния удар, от чийто звук всичко отвътре ме преряза, той обърна лице към мен, захърка, премигна няколко пъти и затвори очи.

Ударът на човека върху асфалта бе страшен в своята фантасмагоричност — нещастникът сякаш се бе опитал да премине през стена и почти бе успял, но не съвсем и заради опита да направи магия, трябваше скъпо да си плати…

Най-странното бе, че секунда преди удара не забелязах надвисналата катастрофа. Умът на пребилия се пред мен човек (той вече умираше, в това нямаше съмнение) беше напълно скрит за мен. Чувството за опасност, която в най-прекия смисъл беше надвиснала над мен, ме спря на метър от гибелта — ако не бях отскочил назад, нещастникът щеше да ме убие с тялото си.

Подчинявайки се на същия инстинкт, който ме накара да отскоча, се приближих към умиращия, приклекнах и взех ръката му. В тази секунда мислех само как да му помогна. Но когато пръстите ми докоснаха дланта му, усетих контакт с неговото вече свиващо се и изчезващо съзнание и това беше като токов удар.

Неговият ум ми се стори нещо като кладенец, на дъното на който бях аз. А отгоре, далеч-далеч, към мен гледаха две или три лица, надвесени от ръба на кладенеца…

Или, по-точно, не бяха лица.

Бяха птичи глави — всяка глава, обърната в профил, ме гледаше с едното си око и ми показваше извития си клюн.

Видението се задържа пред моя мислен взор за много кратко — две или три секунди, но за това време умът ми успя да види Врага — и да го разбере, като проникне във всичките му хитро оплетени тайни, както водата влиза в мрежата от подземни капиляри. Сега знаех, как ме виждат Птиците и за кого ме смятат…

Освен това разбрах защо не бях забелязал човека, паднал пред мен на пътя. След като е бил уловен от птиците и превърнат от тях в оръжие, той сякаш че бе заспал и започнал да сънува. Тялото му беше останало на последния етаж на блока (той живееше там), а съзнанието му беше изчезнало от нашия свят, превръщайки се в подобие на оптичен прицел, през който Птиците се опитваха да ме намерят. Аз просто бях успял да надникна от другата страна на прицела и ги видях. За това беше нужно да хвана ръката на умиращия — точно както ме съветваше древният папирус. Най-вероятно това беше просто съвпадение.

Кои бяха Птиците?

Ще се опитам да обясня, но тук пред мен възниква сериозен проблем. Става дума, че начинът, по който ги бях видял и проумял, силно се различава от прекия и почти без усилия трансформиран в думи опит на моите проникновения в човешките души. Това приличаше повече на снимка на нощен кошмар, направена с висока скорост, която в реално време продължаваше само секунда-две, но в собственото си измерение изглеждаше доста продължителна. И ето че лека-полека си спомнях и проявявах видяното, поразен от неговата нестабилна страшна логика и точните, понякога зловещо смешни съответствия на известната ми дневна реалност.

Вече говорих за ин-ян, основния орнамент, изрисуван върху гигантската чиния на нашия свят. Една от неговите половини е всичко живо, което бясно се стреми от земята към небето: силата, която иска да бъде. Обаче онази сила, която не иска да бъде… В различни мигове в света на хората (и дори на животните) съществуват страшно много събираеми, които действат по дължината на нейния вектор. Те, в общи линии, са известни — обикновено на тях са посветени първите минути във всяка емисия новини. Но пък сърцевината на тази сила, нейният източник, нейната главна концентрация не се намират тук.

Тази сила видях аз. Именно от нея трябваше да се укривам, да се потулвам сред хората, да се сливам с тълпата — защото аз ставах видим за нея, когато бях сам. Тя беше могъща, всесилна в собственото си измерение, но сред хората ме различаваше също така неясно и мъгляво, както и аз нея.

Това беше нещо като алтернативно творение, което оживяваше нашия нанобалон — първото порождение на Твореца, пожелало завинаги да прекрати всеки друг живот или поне да му нанесе максимална вреда. Птиците живееха в друго измерение и нямаше смисъл да ги търсим в космоса. Те имаха свой космос, където действаха други закони. Но те можеха да проектират волята си в други светове.

Птиците искаха да ме убият, тъй като ме възприемаха като Бог — или, по-точно, като един от боговете (те вярваха, че творението се поддържа от цяла армия създатели). Не разбираха, че аз съм дребен функционер, маска, зад която се крие сила, неясна на самия мен.

За секунда проумях кои бяха Птиците, какво искаха и какво се случваше с хората, уловени в примката на тяхната воля. Най-важното, видях какъв е техният главен и безкраен по същността си план за окончателното решаване на „човешкия въпрос“.

Няма повече да натрупвам тук тези драматични словосъчетания. Докато впечатленията от срещата все още бяха съвсем пресни, старши инспектор Киклоп О. К. написа първата си повест — тя се казва „Добрите хора“. Там съм изложил по единствено достъпния за мен начин това, което видях по време на своите сблъсъци с Птиците (за някои от следващите няма да разказвам в тази книга — те също не ми нанесоха вреда).

Моля да не приемате разказа ми прекалено буквално. Както вече обясних, природата на Птиците е такава, че срещата с тях не може да се протоколира. Това е именно „художествено произведение“ — метафора, която позволява да се прикрият несъответствията в съновиденията и да се превърнат смътните догадки в ясни образи.

Героите в разказа са условности, те нямат отношение към реалните хора. Исках само да покажа, какво се случва с потъналите в принудителен сън нещастници, които Птиците превръщат в свое оръжие. Изключение прави героят от последната глава: той вече донякъде ви е познат — и ще остане с нас до последните страници.

Опитах се да изобразя цялата тъмна метафизика на борбата на Птиците с онова, което те вземаха за Бог, в максимално проста и дори карикатурна форма. Ако го формулирам по-сложно, ще се получи теологичен трактат. Но това е карикатура само отчасти. Анекдотичната на пръв поглед история за кармичния компенсатор е чиста истина: именно от такива анекдоти е изтъкана обкръжаващата ни реалност.

По-правилно е да нарека тази повест реконструкция (или, ако ви харесва повече, измислица) с вградени в нея парченца истина. Както понякога подреждат върху глинено кълбо запазени фрагменти от древна ваза, така и тук моите точни прозрения са залепени върху общ (и общоизвестен) сюжет, който е необходим само за да ги задържи заедно.