Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (8)

Свитата

Знаех, че не съм единственият Киклоп на света — а разбира се, не съм и първият. От хилядолетия те ходят по тепсията на този свят — по-точно, държат го на прицела на своето взряно око. Това е може би една от най-древните институции на земята и тя имаше строги правила, които трябваше да спазвам. Правилата не се обсъждаха. Освен това бяха твърде странни.

Вече казах, че не мога да използвам силите си за лични цели (или дори в съответствие със своите представи за добро и зло). Но това не беше всичко.

Към уникалната и несравнима роля, която играех в мирозданието, вървяха, сякаш, предимства и облаги. Ако всеки газенфюрер, всеки банкер или римският папа (а тези хора изобщо не решават появяващите се във вселената проблеми, а само ги създават) живее в собствен дворец в обкръжението на лични гвардейци, придворни поети и готови на всичко танцьорки, то аз, струва ми се, можех да разчитам на нещо повече.

Свой остров, пурпурна мантия, функциониращ по свой строг и тайнствен порядък двор, най-добрите синове и особено дъщери на човечеството, очакващи кога ще падне върху тях моят замислен поглед… Скулптори, които се състезават за правото да изваят мой мраморен портрет… Кантати в моя чест… Бели гълъби, пускани на свобода на рождения ми ден… И безкрайни заговори.

Точно за да не се случва това, Киклопът трябва да крие мисията си и да живее сред хората, запилян в някой от големите градове. Той трябва да води средностатистически начин на живот. Трябва да е незабележим за всеки външен наблюдател, който педантично и подозрително изучава нашата реалност (а такива наблюдатели съществуват — по-късно ще ви разкажа подробно за тях). Дори самотният идиличен живот на малък остров беше твърде голям риск — подобни опити са правени в миналото и са завършвали известно как: със среща с изобретателния цар на Итака и други активисти на прогреса.

Впрочем, случаят с Полифем^[21] е изключителен. За негова беда той е бил единственият Киклоп, който се отказал от услугите на Свитата. Хората с маските, които видях в съня си, приличащ на видение. Нямах намерение да повтарям грешката на великана, а и никой нямаше да ми позволи това.

Щом споменах Полифем, ще добавя, че още един от известните в древността персонажи е бил Киклоп — казвал се е Джуандзъ и именно на този пост е събрал изключителните си познания. След като се оттеглил от дейността си, животът му се подредил съвсем благополучно. Киклопи са били и някои пророци, но няма да назова имената им, за да не ме обвинят в светотатство. А от широко известните съвременници към тях се е числял например починалият в началото на века учен Джон Лили (за него пак ще стане дума в книгата).

Именно древните Киклопи били извор на прозрения за бъдещето на човечеството, а защо тези прозрения се оказаха толкова противоречиви и взаимоизключващи се, ще обясня.

Свитата беше много почтена институция. Може да се каже, един от онези ордени, за които постоянно пишат майсторите на международната историческа детективска литература с не особено висок масонски градус. Само че този орден охраняваше не гроба на Исус и не томчето на Платон, а мен.

За Свитата на Киклопа трябва да се знае само, че съществува. Такова беше древното правило, необходимо както за моята, така и за безопасността на Свитата. Не биваше да спирам задълго върху нея лъча на своята всевиждаща способност. Не знаех къде точно са разположени онези стаи и зали, които понякога виждах, и не се опитвах да го разбера.

Нашето общуване протичаше незабележимо за външния свят. Не звънях по телефона, не си определях срещи. Само следях хода на мислите на няколко сменящи се служители, които сякаш бяха разтворили нашироко пред мен умовете си (изкуството да сведеш глава в мисления взор на Киклопа по някакъв особено почтителен начин — така че аз наистина усещах чуждото съзнание като разтворена книга — изглежда се предаваше през вековете).

Свитата решаваше всички проблеми, които изникваха пред мен. При това толкова ефикасно, че почти нямах битови притеснения. Никога не ми се наложи да моля някого за нещо.

Тези услужливи умове като че ли прожектираха пред мен списък с различни удобства, новости, възможности и житейски обстоятелства (всичко беше доста скромно), откъдето можех да избирам, използвайки същото онова слово, което в останалото време гореше сърцата на гражданските лица. Сетне точно по същия начин избирах метода на нашата комуникация от ветрилото възможности, изникващо в мислите им.

Знаех как изглежда за членовете на Свитата нашето общуване — в своето медитативно съсредоточаване те предлагаха на мълчащата тъмнина вариант след вариант, а тъмнината рано или късно правеше избор. По-точно, изборът го правеха те самите — но за разлика от останалите хора те знаеха, какво стои зад това.

За всеки външен наблюдател между мен и свитата просто нямаше взаимодействие. Но само седмица след случката с огледалото аз събрах в една чанта най-необходимото — все едно заминавах на вилата за няколко дни, и излязох от къщи. На улицата ме чакаше кола, обикновено такси. Седнах на задната седалка и дори без да гледам в огледалото, където плуваха очите на шофьора, казах:

— Да тръгваме.

И колата ме понесе към новия ми живот.

Шофьорът нямаше отношение към свитата. Беше шофьор на такси, дошъл на обикновено повикване. А аз — обикновен пътник.

Сградата на новия дом, който ме очакваше, малко се различаваше от старата, просто апартаментът беше на последния етаж и оттам се разкриваше гледка към гората. Само един поглед към нея ми беше достатъчен, за да се освободя от умората, натрупана в съзнанието ми. Това беше скромен градски апартамент — тих, удобен и голям. Освен него, на етажа имаше още един. Но там не живееше никой и аз бях избавен от необходимостта да обсъждам политиката и времето, докато чакам асансьора или да отварям вратата на съседското дете, на което спешно са му дотрябвали ацетон, оцет и калиев перманганат.

В делничните дни излизах от къщи около десет часа, когато основната вълна от забързани към службата граждани вече беше успяла да се изтече към подземните тунели. Отивах до моята станция на метрото, слизах долу и с две прекачвания стигах до другия край на града по маршрут, чиято линия приличаше на абрис на изгаснал вулкан с дълбок кратер над „Колцевая“^[22].

След като се доберях до станцията се изкачвах горе и отивах на работа. Да, ходех на работа като всички други хора, които сутрин бързаха из града. И за външния наблюдател всичко изглеждаше съвсем убедително. Ако ме снимаше с камера във всеки момент от работния ми ден, той би видял обичайната канцеларска мишка, заета с някаква непонятна и най-вероятно нископлатена работа.

В кадър би попаднала офис техниката, чашата с кафе, бюрото с папките, монитора и клавиатурата — и самият аз, в туидено сако, загледан в монитора (или, например, да поливам фикуса на перваза). Също така в кадъра може да влязат и ретро календара, украсяващ стената (гневни красавици със залепени с жълт скоч усти — дали по политически причини, дали заради принципен феминистичен отказ от минет, дали всичко това взето заедно: забраняват им едно, а те в отговор отказват да правят друго), някакъв мрежови график с множество запълнени с химикал графи и снимка на Леонардо ди Каприо в ролята на плантатор, закачен там от някоя замечтана колежка.

Всъщност, моята работа беше просто хитра симулация — тя не съществуваше. Разбирам, че нещо подобно може да каже за себе си почти всеки представител на креативната класа, но моите думи следва да бъдат разбирани не в преносния, а в прекия смисъл. Работата ми изначално беше построена като симулация — тя изобщо нямаше връзка с външния свят.

Моят маскировъчен офис се разполагаше в едно бивше сталинско министерство — просторно следвоенно здание, където съществуваха в съседство огромен брой най-различни офиси. Към моята стая водеше отделна врата от дългия коридор с разбит (изглежда още от съветско време) паркет.

От двете страни на кабинета ми се нижеха сумрачни московски кантори, където хората безсмислено се мъчеха от сутрин до вечер, фабрикуваха входящи и изходящи документи, шпионирайки, замервайки и подвеждайки се един друг — а в таен апендикс между тези вавилонски пещи, зад бюрото с декоративни папки, до безотказно работещата, но въпреки това декоративна офис техника, седях аз.

Разстоянието от мен до най-близкия офисен пролетарий обикновено не беше повече от петдесет метра (най-близкият седеше точно под мен на долния етаж — казваше се Кеша).

На външната врата на моето убежище, звукоизолирана и от двете страни, висеше издържана в общата стилистика на това здание червеникава табелка с жълти букви:

СТАРШИ ИНСПЕКТОР ОТ ОГИПРО

КИКЛОП О.К.

ПРИЕМ САМО С ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАПИСВАНЕ

Отдолу беше залепен със скоч някакъв списък: думата „предали“ и отдолу дълъг низ от фамилии. Секретарката ми понякога променяше този списък като закачаше на негово място някакъв друг.

Думата „ОГИПРО“ нямаше никакъв смисъл. Но пък фамилията „Киклоп“ беше подбрана гениално — „Сидоров“ или „Рабинович“ предизвикват разбираеми подозрения, но тази можеше да бъде само истинска.

Зад входната врата имаше тясна приемна с бюро за секретарката — то винаги беше празно. Секретарката идваше в онези часове и дни, когато мен ме нямаше на работа и аз никога не се срещах с нея лично. Бяха й обяснили, че е наета с цел да запази „втора инспекторска бройка“ (кой няма да повярва като чуе нещо подобно), а всъщност тя трябваше само да подрежда офиса и да симулира активност, като закача на вратата различни списъци. И, разбира се, трябваше да следи кафемашината ми да е заредена.

Офисът ми беше обикновен и строг — бюро с черно кожено кресло, тесен диван, телевизор, климатик, лична тоалетна (скрита зад незабележима врата — също като в ялтенския кабинет на Николай Втори), рафт с папки, цвете в саксия. В папките, впрочем, наистина имаше документи с печати и подписи, някакви протоколи и разрешителни — подозирам с моя подпис. Секретарката създаваше от всичко това убедителен работен безпорядък в дните, когато ме нямаше. Нейните невидими ръце пълнеха с различни вкусотийки малкия хладилник.

Човекът в униформа на куриер на DHL носеше обеда ми в широка чанта. Той имаше ключ от вратата. Зад нея оставяше своята обемиста униформена чанта с храна — и вземаше същата, донесена вчера. Съседите на етажа бяха сигурни, че зад вратата ми работата кипи, клокочи и прелива в международния простор.

Масивният ебонитов телефон на бюрото ми дори не беше включен към линията — и кой знае защо намирах в това особена и висша привилегия. С такъв телефон не може да се похвали нито един диктатор, сив кардинал или масонски главатар. Бях сигурен в това.

Работата на Киклоп ми отнемаше само няколко минути на ден. Но аз нямах намерение да мързелувам в малкото си гнезденце. Говорех за желанието си да стана писател — и сега най-после имах достатъчно свободно време за това. Нещо повече, придобих наистина уникален свръхчовешки опит, а какво друго ми трябва, за да нахлуя в рейтингите и умовете?

Шегувам се, разбира се.

Наистина се занимавах със съчинителство на своето бюро около час на ден — и успях да напиша доста: три повести, които влизат в тази книга (текстът, който четете сега, беше написан, когато вече престанах да съм Киклоп).

Възможно е в такъв дълъг предговор да има елемент на неронианство: когато с различни уверения и обещания примамват гражданите в двореца, а след това залостват вратите и ги принуждават да слушат свирнята на лира. Впрочем, оценявам опитите си трезво: главното достойнство на моята безискусна проза е в това, че тя… Тя… С една дума, исках да ви обезоръжа с милата си скромност, вие го разбрахте и сте ми простили.

Но преди да премина към художествените ми опити, трябва да разкажа за Птиците — иначе повествованието нататък няма да е съвсем ясно.