Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (7)

Слово

Стихотворението „Пророк“ на Пушкин завършва така:

Исполнись волею моей

И, обходя моря и земли,

Глаголом жги сердца людей.^[20]

Волята, с която се изпълних, беше много проста — човешкият свят трябваше да остане в равновесие, тоест да се развива по своя първоначален план. Когато по пътя на този план се изправяха препятствия, аз веднага ги усещах и трябваше да разчиствам пътя.

Но вече достатъчно разказах за проблема и нищо не споделих за това, как го решавах. Разбира се, не трябваше да обхождам суша и вода („моря и земли“) както надзирателят своя участък. Достатъчно беше да ги обхвана с мислен поглед, без да се помръдвам от мястото си. А що се отнася до „гори“, при това „сърцата“ — тук Пушкин май малко се е престарал.

Както вече казах, зоната, за която отговарях, бяха събитията в човешкия свят. Инструментът, с който влияех на хората, беше нещо подобно на словото — и нямам намерение да търся друг термин. В главата на обикновения човек ехтят множество гласове, без той да го осъзнава. Може да се каже, че има постоянно сборище от крадци в мазето на човешкия ум, където всъщност се решава съдбата на целия блок. Тези гласове постоянно спорят помежду си. Докато говорят различни неща, покривът нищо не чува — усеща само лека нервност. После няколко от гласовете се договарят за нещо и започват да говорят в унисон. Тогава общата им гръмогласност става достатъчна, за да се чуват горе, и те се превръщат в команда.

Обикновеният човек не само чува гласове — той им се подчинява. Още по-точно, той самият е тези гласове, понеже преди командите да започнат да се изпълняват, човека просто го няма: личността възниква именно в процеса на тяхното реализиране.

Ако човекът по някаква причина чува тези гласове през цялото време, него или го обявяват за шизофреник и го изолират от нормалните хора, или го назначават за пророк и го слагат в златна колесница. Но това, общо взето, е известно.

Дълго може да се спори за природата на гласовете. По-рано се е смятало, че те принадлежат на боговете, духовете, ангелите и бесовете. След това започнаха да ги наричат интериоризирани социални кодове, фрагменти на програми, които управляват човека, инварианти на йерархично обусловена матрица на поведение и така нататък, но независимо от нашите определения самите гласове изобщо не са се променили.

Въпросът обаче не е в това как ще ги наричам.

Въпросът е в това, че можех да се промъкна в мазето при всеки човек, и без да ме забележи, да заговоря на вътрешната му банда обирджии тихичко, но толкова убедително, че всички останали участници започваха да се съгласяват, припяват, вият или подблейват. В резултат на което човекът не чуваше мен — той чуваше себе си.

Той изобщо не се подчиняваше на моята команда, а по най-естествен начин бързаше да изпълни най-силното желание, възникнало изведнъж в сърцевината на съществото му.

Тъй че ако се върнем към нашия пример, да допуснем, че ми беше нужно досадната гражданка да вземе чадъра. Тогава „със слово човешките сърца гори“ би означавало баналното „вземи, жено!“. А още по-точно, думата „жена“ в случая отсъства. Когато влизам в чуждо сърце, винаги разговарям от първо лице: „все пак, чадърът ще ми трябва“, а след това идва ред на ефимерния го̀лем, на когото чадърът много му трябва. И това е.

Няма дим, няма кардиологични изгаряния. Жената си спомня, че нейният чадър със синя дръжка — всъщност замаскирана палка от три закрепени със скоч арматурни пръти, е крайно необходим в тези смутни времена. Кой знае защо тя се усмихва, слага чадъра в чантата, излиза от къщи и през мразовитата мъгла и разтворената в нея революционна надежда се насочва към бъдещето. Но аз вече не я наблюдавам.

Сигурно бих могъл да спечеля куп пари, ако играех на борсата. Но още при първите ми контакти със Свитата ми обясниха, че може да използвам „словото“ само с едно предназначение — за отстраняване на световните дисбаланси. Наказанието за нарушаване на този закон беше смърт (показаха ми дълга златна игла, а после кимнаха към восъчния ми двойник).

Освен това не можех да се намесвам в най-чудовищната несправедливост, която се случваше пред очите ми. Нямах право да предотвратявам престъпления, да спирам терористични актове, да прекратявам кървави революции, да спасявам хора от нещастни случаи — подобни неща дори не се обсъждаха. От гледна точка на моята работа дисбалансите, които представляваха реална заплаха за света, се появяваха съвсем не там, където ги виждаха медиите и самият аз в човешкото си въплъщение. Всичко това можеше да бъде част от плана, по който се развиваше светът. Аз трябваше да опазвам не своите човешки представи за това какво трябва, а съществуващия ред — по-точно не самия ред, а тъй наречената времева връзка (по-късно ще обясня какво е това). Най-общо казано, можех или да приема правилата, или да си тръгна. Аз ги приех.

Това е всичко, което се отнася до Киклопа.

Ако читателят очаква разказ за това, как съм спасявал човечеството в живописни битки със злото, той трябва да го разочаровам — за ежедневната си работа повече няма да кажа нито дума, както предупредих още в предговора. И съвсем не от скромност.

Първо, не мога да говоря по-подробно за конкретното съдържание на дейността ми и нейните технически аспекти — това е част от правилата. Мисля, че е ясно.

Днес дори компаниите, които търгуват само и единствено с психотропна захарна вода, оцветена с екстракт от кохинилов червей, имат тайни.

Второ, разказът ми изобщо няма да пострада от това. Макар че работата ми беше изключително важна, е трудно да я нарека интересна, понеже решавах изникващите проблеми по най-икономичен и недоловим начин — като в примера с чадъра. Малко скучно е да обяснявам как шпакловах пукнатините на мирозданието, като помагах на почти непознати хора да си връзват обувките, да насочвам асансьора на нужния етаж или да се върнат вкъщи за забравените ключове по корниза на втория етаж (най-героичния случай, който си припомням). От това не можеш да спретнеш дори среден холивудски екшън — че то приключенията на районния санитарен техник са по-интересни.

И освен това, почти всеки човек понякога става спасител на мирозданието. Не може да се каже, че тогава той осъзнава великата си роля. Той си върши работата съвсем делнично (вдига от пода монета, бутва в гърба зазяпал се пешеходец, изпуска бутилка олио на паважа) и се гмурва обратно в морето от еднакви лица. Всеки от нас е Лорд Пазител на този свят. Аз бях нужен само за застраховка.

Затова не е интересно онова, с което се занимавах като Киклоп. Дори не е интересно какво забелязвах, надничайки в чуждите сърца и души — навсякъде гние все един и същи боклук, различна е само формата на купчините.

Интересно е онова, което видях и разбрах, като насочвах своето служебно зрение към различни аспекти от човешкия живот — и бъдещето. Там пред мен се откриха много любопитни, страшни и изненадващи неща. Точно заради това аз ще продължавам да горя със слово във всички останали страници — доколкото позволяват скромните ми сили.