Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (6)

Удар с чадър

На огромната космическа чиния често се случваше — или по-точно набъбваше, заплашваше да се случи (дори отначало не разбирах, че виждам бъдещето) — някакво събитие, което нарушаваше общия ред на мирозданието. Неизвестно защо винаги само едно.

Отначало тази единичност ми се струваше поразителна, но като поразмислих, престанах да се учудвам. Та нали всяко равновесие, когато се нарушава, се измества конкретно нанякъде, в една посока — а не едновременно във всички. Но въпреки това изглеждаше странно.

Равновесието, за което говоря, не е физическо, а е баланс между живите воли, формиращи разнообразието на човешкия свят (за другите сфери на реалността, за щастие, не отговарях).

Човешкият свят се запазва, защото егоистичните и безразсъдни действия на хората, преследващи целите си, учудващо и на пръв поглед смехотворно, се неутрализират и компенсират.

Потокът на нашата история се състои не от осмислени действия на „субекти“, движещи се към целта си, а от преплитане на мириади^[18] причинно-следствени връзки — безкрайно древни, абсолютно безсмислени в пъстротата си — но управляващи хода на живота. И в тези връзки (индусите ги наричат карма), независимо от тяхната нелепост, няма ни най-малка случайност, защото те развиват и продължават импулса, който някога е дал начало на света.

Но всяка сложна система понякога дава засечки и дефекти. За щастие, те винаги може да се оправят — така, както удържаме равновесие, като караме колело или кънки.

Чувствах крехкия баланс на човешкия свят като ходещ по въже цирков артист, който например крепи на носа си бастунче и жонглира с кегли — само че на моя нос се извисяваше целия цирк и не зрителите бяха вперили погледи в мен (те дори не подозираха за мен), а аз в тях. Когато равновесието лекичко се нарушаваше (случваше се почти всеки ден), вниманието ми веднага се насочваше към онази точка в салона, където това ставаше, всичко останало потъваше в сянка. Виждах какво трябва да направя, дори без да вниквам в същността на събитията.

Ще се опитам да обясня какво имам предвид чрез един условен, но разбираем пример (за реалните случаи на намеса, уви, не мога да говоря според правилата на служебния кодекс).

Има кинокомедии (а и филми на ужасите), в които се проследяват много дълги причинно-следствени връзки. Например, хвърленият от един балкон в Киев фас пада върху яката на сотника^[19] Гаврила, който по това време пресича пътя. Името в дадения случай също е условно: спомням си, у Илф и Петров някой от героите пишеше „Гаврилиада“ — поема за безкрайното многообразие на възможните причини за началото на Първата световна война. Та и аз за същото.

Гаврила спира и започва да почиства камуфлажните си дрехи. Блъска го връхлитащият иззад ъгъла камион, натоварен с автомобилни гуми, същата вечер Гаврила не излиза на трибуната на майдана, Янукович още половин година си запазва златния самун, Крим си остава украински, Обама не нарича Русия регионален реакционен бастион и всички останали колела на историята, големи и малки, не се задвижват. Посоката, в която се измества равновесието на света, зависи от това, ще падне ли фасът върху сотника в точния момент.

Да си представим, че заради възникналия в света дисбаланс излязлата по революционни дела съпруга на застаналия на балкона пушач, който допушва цигарата си на февруарския вятър, се кани да му се обади, поради което пушачът няма да си дръпне за последен път и фасът ще полети надолу твърде рано.

Жената на пушача, която е готова да направи съдбоносното позвъняване, всъщност е отишла не да пече пирожки за воините на светлината, както е излъгала мъжа си — тя е слязла на долния етаж, където я чука пристигналият от Тернопол активист. Този активист все още може да спаси братството на славянските народи, ако завърши процедурата половин минута по-късно и обаждането се забави…

Но за това жената на пушача трябва да изглежда не толкова привлекателно — под окото й трябва да има синина, замазана с фон дьо тен… Която преди три дни е могла да й остави една досадна гражданка, с която са спорили в метрото за мястото на Симон Петлюра в украинската история… Но затова досадната гражданка трябва да е носела тежък чадър със синя дръжка, от който никой нормален човек не се нуждае през февруари.

Когато чувствах, че крехкият баланс на света е готов да се наруши, най-важното беше да открия и да поправя повредата колкото може по-рано. Например, в момента, когато досадната гражданка се кани да излиза навън и гледа замислено към чадъра: „да го взема ли, да не го ли вземам?“.

Не ми трябваше да зная за какво й е този чадър през февруари. Не трябваше да се ориентирам в политическите възгледи на сотника или да вниквам в отношенията на пушача от балкона и жена му. Изобщо нямаше нужда да изяснявам какви жени харесва тернополският активист. Натегнатото до мигновен инстинкт разбиране на същността ми подсказваше: досадната гражданка в Киев размишлява дали да вземе или да не вземе чадъра — и от това в бъдеще може да се случат много неочаквани неща. Ако тя сложи чадъра в чантата си, светът ще изглежда по един начин. Ако ли не — ще бъде друг.

Белята можеше да се случи именно в този момент. А да се поправи можеше и по-сетне, по хиляди различни начини: по линия на тернополския активист, по линия на пушача, по линия на шофьора на камиона и по множество други вплетени в тази история траектории и маршрути, та чак до самия сотник Гаврила. Цели гроздове от възможности възникваха в моя прозрял в бъдещето ум. Виждах ги на слоеве и фракции — деляха се на тежки и леки. Леките не пораждаха след себе си вълнение, а тежките и грубите създаваха нови проблеми, които отново трябваше да бъдат решавани — „да се гаси вълната“, както казвах аз.

Не знаех нищо за връзката на чадъра с Крим — макар че при желание бих могъл да проследя причинно-следствените преходи. Но така и не го направих. Само усещах инстинктивно, че равновесието на света най-лесно може да бъде запазено, ако малко поработя с тази съвсем непозната за мен гражданка и нейния чадър. Не се вглеждах в бъдещето без нужда, тъй като всезнанието беше мъчително.

Колко мъчително би могъл да разбере само друг Киклоп. От общоизвестните метафори, които ни дават представа за това, си спомням героя от един стар филм на ужасите „Хелрейзър“ — демона, чиято глава и лице бяха осеяни с малки остри гвоздеи, стърчащи от кожата. Те сигурно предизвикват невероятна болка при всяко докосване. Ако гвоздеите стърчат не от кожата, а от оголения мозък и са включени към електрически проводници, е още по-точно.

Талантът ми бе безграничен. Можех да се вмъкна в шофьор на камион, в пушач, в жена му, в досадна гражданка — но това щеше да е все едно да започна да преравям сламата от безкрайна купа сено, след като вече съм намерил иглата в нея, докато моят радар забелязваше в сеното нови игли, които трябваше да извадя.

Затова на моето всезнание веднага се появи нещо като мазол. Човешкото око има „сляпо петно“ — зона срещу зрителния нерв, която не се възприема от окото. Развих подобие на това петно. То закриваше почти цялата област на възможното — освен частта, където световното равновесието заплашваше да се измести. Можех да не обръщам внимание на останалото. И ако не беше това щастливо обстоятелство, просто щях да се побъркам.

Чувствах бъдещия дисбаланс като набъбваща върху световната чиния пъпка и я изстисквах в зародиш, но тя изчакваше за миг и се опитваше да изскочи на ново място. Можеше да се смята, че всички пъпки са различни, но на мен кой знае защо ми се струваше, че това е един и същи блуждаещ абсцес, който изпробва по ред устойчивостта на различни точки по света.

Затова, независимо от цялата грандиозност на преживените от мен видения, в практически смисъл функцията ми беше доста скромна. Не стига това, ами аз отговарях не за цялата вселена и дори не за целия човешки свят, а само за една малка част от него, която географски съвпадаше с рускоговорящите територии (словото, за което сега ще разкажа, беше по някакъв начин свързано с езика — тук моите добри призиви се чуваха по-ясно).

Но понякога ми се налагаше да оправям изкривявания, възникващи и извън тези предели, от което си правех извода, че Киклопите в света са поне няколко, а понякога се дублират взаимно. Не можех да видя другите, от което следваше: ясновидството ми има граници.

По-късно се оказа, че граници наистина съществуват — и те са значително по-тесни, отколкото предполагах.