Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (5)

Пророк

Поетите също притежават подобие на всезнание и ясновидство. Но те не гледат на света от своята кула, а се търкалят на поетичната кушетка, загледани в тавана, където се отразяват отблясъците на така обичаните от тях залези. По тази причина те отразяват случващото се зад прозореца твърде своеобразно. Те са в течение, че по небето плуват облаци, но не си представят ясно формата им и посоката на движение.

И въпреки това.

Пушкин има едно стихотворение „Пророк“.

В детството си, да си призная, не се отнасях към това произведение сериозно, понеже беше в училищната програма — в която влиза, както се знае, само рибеното масло — полезно, но напълно безвкусно. Но с това стихотворение имах явна кармична връзка.

В осми клас го цитирах в едно съчинение и написах „игорный ангелов полёт“ вместо „и горний“^[13]. Учителката ми по литература язвително отбеляза, след като прочете съчинението ми пред целия клас, който се заливаше от смях, че трябвало да пиша съчинение не по Достоевски, а по Пушкин — но едва ли някой прозря сарказма й.

А пък аз, след като занесох вкъщи „две минус“, изслушах от майка ми утешителна история от нейното детство, когато за тълкуването на Пушкин можело да те изпратят да сечеш трупи, при това задълго: един неин съученик, еврейското момче Миша, се объркал докато декламирал стихотворението на едно ученическо тържество, „утреник“, и казал „и ангел шестоъгълен пред мен на кръстопътя глух застана“ — вместо „шестокрил“. След което цял месец го влачили бедничкия по районните и градските комитети на комсомола, разпознавайки с фройдистка проницателност бъдещия рефюзник^[14] и ционист. Което, вероятно, превърнало Миша в корав антисъветчик, победоносен емигрант и в последна сметка в обгорял в танка труп.

Така че в това стихотворение наистина има пророчески стихове. Ето как героят описва общуването си с ангела:

Перстами легкими как сон

Моих зениц коснулся он.

Отверзлись вещие зеницы,

Как у испуганной орлицы.

Моих ушей коснулся он, —

И их наполнил шум и звон…^[15]

Всяка дума тук е вярна. При това удивително точна е и последователността на преживяванията, и съдържанието им. Дори е непонятно по какъв начин поетът е научил всичко това.

Веднага щом престанах да се съпротивявам, нещо докосна очите ми. Сякаш безболезнено ми отрязаха клепачите — и вече не можех да затворя очите си и да престана да виждам. Онова, което виждах, не се поддаваше на никакво нормално човешко разбиране. То приличаше на премигваща светлина, насочвана към зрителния нерв като затвориш очи, но усилена многократно.

Така би могла да изглежда абстрактна мултипликация на забързан каданс. Не видях никакви „ужаси“ — ужасното се състоеше в това, че от това зрелище нямаше как да се скриеш. Не можех да се унеса в тъмнината. Сякаш от мен бяха смъкнали дебелия юрган, под който някога съм бил заченат, роден и израсъл — и ме бяха събудили завинаги.

След това налягането се премести върху ушите ми. И тук Пушкин се беше изразил толкова точно, че почти нищо не можеше да се добави към думите му. Звън и вой, да.

Воят приличаше на звука, който се чува в морска раковина, когато я доближиш до ухото си. Но той беше много по-силен и басов, сякаш че в раковината наистина ревеше бушуващото море. През този тътнещ нисък звук се прокрадваше и друг, нежен и мелодичен — като звън от миниатюрни зъбчати колелца и мотовилки, от някаква фина бронзова механика, а в това пространство имаше много-много механизми, които изобщо не си приличаха: всички тиктакаха с различна скорост. Звънът беше изненадващо осмислен — почти го разбирах, все едно това беше някакъв древен език.

А след това се случи още нещо, за което Пушкин не беше споменал. Налягането се премести от очите и ушите към тила ми и сякаш го прободе, меко огъвайки черепа ми до центъра на главата — и някакви разединени части от мозъка ми (дотогава не знаех, че са разединени) се огънаха, съединиха се и дори като че ли щракнаха, здраво се закрепиха една с друга.

Разбирам колко странно звучи, но беше точно така. И разбирам, защо мълчи Пушкин: опитай се да намериш удачно сравнение за такова вътрешно щракване (идва ми наум само английска ключалка — но не може просто ей така да я сложиш в главата на нашия руски пророк, конспиролозите направо ще те разкъсат). Така че аз нямам претенции към Пушкин. Но все пак според мен стихотворенията не трябва да се използват като „огледало на епохата“ — поетите често премълчават някои неща.

И ето че след това засекретено от Пушкин щракване се случи най-интересното. Онова невъобразимото, яркото, бързото и пъстрото, което се мяркаше пред очите ми, изведнъж се синхронизира с отекващия в ушите ми звън и, като се превърна в едно цяло, предизвика няколко невъобразими пулсации, всяка от които ме накара да умра и да се възродя отново в светлина и грохот (дори не се опитвам да описвам това по-подробно, нормалният човек ще се изключи доста преди това възприятие да стане възможно).

А после, след милиарди години, когато вече бях забравил кой съм (или, по-точно, когато си спомних, че никога не съм го знаел), всичко отново стана едно цяло.

Първото, което усетих, беше облекчение.

Планът ми проработи — предизвиканата от принудителното ясновидство мъка отмина. Веднъж проникнало вътре, знанието „на всичко за всичко“ като че ли само се сведе до нула и уравновеси приложеното към мен външно налягане с вътрешното. Лодката пое баласта и вече нямаше риск да се преобърне. Сега можех спокойно да се оглеждам, без да се страхувам от насочените към мен информационни стрели и ками.

Но на мястото на един проблем се появи друг.

Има такива визуални игри: лист, гъсто изрисуван със зигзагообразни фигури и петна, с надпис от сорта „намерете на рисунката млада жена с ветрило“. Когато откриеш тази млада жена, се чудиш защо не си я забелязал от самото начало — вече е невъзможно да не я виждаш. Ето че и с мен се случи нещо подобно, само че вместо жена с ветрило в ума ми се втурна цялата вселена, олюля се няколко пъти и застина.

При това тя по някакъв странен начин се опираше… върху мен самия. Като че ли целият свят беше огромна, изрисувана чиния, дъното на която балансираше на върха на конус — и този конус беше моят ум.

Как беше по-нататък у Пушкин?

И внял я неба содроганье,

И горний ангелов полет,

И гад морских подводный ход,

И дольней лозы прозябанье…^[16]

Отново всичко е вярно.

Само трябва да разшифроваме какво е имал предвид поетът.

Усетих вселената като огромно неустойчиво равновесие. И към нея бяха приложени две сякаш различни воли, два различни смислови знака — и приложени с такова усилие и мощ, че „небето“ направо се гърчеше. В действителност, разбира се, в света съществуваше невъобразим брой воли и те се движеха във всевъзможни посоки и бяха от всякакви видове. И всяка от тях не искаше и да чува за другите. Но заедно те се групираха в два отблъскващи се потока.

Единият от тях искаше да бъде. Другият — не искаше да бъде. Или може би по-правилно е — искаше да не бъде. Те влизаха в смъртен бой помежду си, смесваха се, изгаряха се и се замразяваха взаимно — и отново възникваха един от друг, трябваше само една от силите достатъчно да се сгъсти. Изобщо, ако сте виждали китайския знак ин-ян, то на космическата чиния беше начертан именно той.

И вече отгоре бяха добавени морета и планини, небе със звезди, гори и реки — и милиарди същества, които живеят в тях. По-нататък започваше космосът, той се разпростираше на всички посоки и беше устроен точно така, както ни учат в училище — но аз веднага усетих, че в известна степен не беше задължително той да съществува.

Светът, който се стовари върху мен, всъщност се оказа съвсем библейски. Той се състоеше от вода и твърд и, макар че те доста хитро се огъваха във вид на земно кълбо, Земята, в пълно съответствие с учението на църковните мракобеси, беше плоска, защото съзнанието, което се опираше на тази твърд, я изживяваше именно като плоскост, а кръгло кълбо тя можеше да стане само когато преставаше да бъде твърд под краката и се превръщаше в син отблясък в илюминатора на космическата станция. Но в илюминатора синееше не самата земна твърд, а просто нейната визуализирана концепция.

Център на Вселената наистина се оказа Земята. А всички слънца, звезди, галактики, квазари и прочее черни дупки бяха само съществуваща възможност и колкото по-надалеч от мен беше разположена тази възможност, толкова по-малко реална изглеждаше тя.

Сигурно не говоря съвсем научно — или съвсем ненаучно — но просто се опитвам да опиша реалността така, както я усетих, когато станах Киклоп. Сигурно по същия начин са я усещали и всички предишни Киклопи, поради което човешкото ясновидство никога не е влизало в конфликт с най-мракобесната картина на света.

Светът се състоеше не от предмети, а от неустойчиви, постоянно променящи се вероятности.

И ако вероятността на пода под краката ми беше стопроцентова (минус някаква стопяващо се пренебрежимо малка величина), то вероятността за безкрайни пространствени катастрофи, които като чудовищни водопади да се устремяват назад към началото на времето (така усетих най-древните и далечни космически обекти), беше нулева (плюс някаква стопяващо се пренебрежимо малка величина).

Вероятността, за която говоря тук, е чисто битова, житейска и практична.

Нямаше начин да не усетя всяка от тези космически лампи като точков светилник в небето и елемент от божествения дизайн (пък дори и с предълъг технически паспорт), а като нещо друго. Обектът не съществуваше в моя свят, а в неговото хипотетично минало, откъдето долиташе светлината — тоест той беше нещо като скелет на динозавър, изрисуван в небето за красота.

Всичко това беше всъщност напълно нереално — макар че елементите на нереалността се съотнасяха един с друг безпогрешно и точно; и един живот нямаше да стигне да проучиш тези светлинни вкаменелости. Това, което разбрах за космоса, можеше да се формулира горе-долу така: реалността на изкопаемите космически обекти е обратнопропорционална на разстоянието до тях, повдигнато на куб.

Може и на квадрат. Просто на куб ми харесва повече, защото от него в бита има повече полза. Понеже реалността, както знае всеки еснаф, е това, с което някога може да се сблъскате.

Край, повече никакви отстъпки на научния мироглед. Веднага разбрах: религиозните мракобеси са били прави и Бог отначало е видял пред себе си черно огледало със своето отражение, след това по него е преминало леко вълнение и то се е превърнало във вода, сетне възникнала земната твърд — и чак тогава Той нарисувал над този свят цялата небесна сфера с нейните закони, история, скорост на светлината, червено преместване, синьо излъчване и мумиите на нобеловите лауреати, вечно политнали към мъглявината на Алцхаймер през свиващото се пространство на угасващия ум. При това го е нарисувал така, че земята е станала само прашинка в този поток.

Нашият Бог, (ако той съществува), е голям шегаджия. Да не кажа — хулиган от групата „Война“, създал Вселената, за да напише на нея неприлична дума.

При това всяка от шегите му става непреодолимо сериозна за онези, които искат да Го познаят чрез физиката — и в това, бих казал, има особено жесток сарказъм. Защото при Него може да влезеш и през дверите на физиката, само че за да долетиш до дръжката им ще ти трябват петнадесет милиарда години и то ако успееш да се ускориш до скоростта на светлината.

Не стига това, ами Бог е не само майтапчия, той самият е майтап. Понеже в реалността — не онази, която свети в черния планетариум над главите ни, а в истинската, по отношение на която целият видим свят е само ефимерна сянка, набъбват мехурите на огромен брой възникващи и изчезващи светове и всеки си има свой Бог, и над всеки е повдигнат черният балдахин на неговия космос с чудна древна бродерия, и сред тези бродерии няма две еднакви.

И работата не е в това, как е устроен космосът и дали Бог е всевластен, а в това, че всеки такъв всевластен и всемогъщ Бог, ако си позволя да се възползвам поетично от съвременния научен жаргон, е просто царче на микроскопичен единадесетмерен вероятностен мехур, тайно раздут до размерите на триизмерна илюзорна Вселена, чиято обща енергия-маса е равна на нула. Огромен брой такива богове и създавани от тях вселени се раждат и изчезват във всеки кубичен милиметър шанс всяка секунда и във всяко мехурче се крие една нелегална вечност. Един безкраен рой Йехови и космоси, които те пораждат, и всеки Йехова е единствен и всеки се смее гръмогласно. Но само лекичко да преместим поглед, всички те изчезват.

Вечностите и техните властелини вървят по един и същ непостижим път — но на мен не ми е разрешено да фокусирам погледа си върху тях и проблясващата в периферията на съзнанието ми догадка за съществуването на този път е именно онзи единствен начин, чрез който той може да се опознае.

Но това просто е нарисувано на небето, а в света е важно онова, което се случва тук и сега. Останалото е декор. Вселената съществува в нас и само в нас. Всички галактики и квазари, премествания и дупки, ангели и богове не са някъде там, а тъкмо тук. Ако човек умре, няма да я има и неговата вселена. Ще се появят може би някакви други, но вече не с нас и не за нас.

Всичко това за част от секундата премина през моя потресен ум — и аз се засмях, след това заплаках, а после отново се засмях. Това беше гърчът на небето.

И горний ангелов полет,

И гад морских подводный ход,

И дольней лозы прозябанье…^[17]

Да-да. Под съвсем реалния, но декоративен космос удобно си лежеше чинията на света — огромният ин-ян, за който вече говорих. Неговите две противоборстващи сили бяха живи: те се състояха от множество опрени една о друга воли, безкрайно могъщи и едва забележими — като се започне от боговете и се свърши с инфузориите, които се изяждат взаимно, и всяка от тези воли, колкото и нищожна да ни се струва, съдържаше в себе си цялото гърчещо се небе.

Най-поразителното се състоеше именно в това. В това, че изпълзяването, вегетирането на някой хилав стрък („лози пълзят“), на който и мравката не обръща внимание, бе невъобразима битка, водена от най-великите ангели и демони на света. Сякаш горната бездна издърпваше долната и крехката разлика между тях се превръщаше в това изпълзяване. Същото се отнасяше и до всичко живо.

И когато някоя самотна, бедна и забравена от всички старица плаче в порутената си колибка, с благоговение осъзнах аз, цялата огромна безмерност се разтреперва и плаче заедно с нея и в това се крие най-удивителното и наистина божествено страшното.

Не ми беше ясно защо тази сила влезе в душата ми и ми показа онова, което човек май не би трябвало да знае. А после балансът на света, който аз държах на гвоздея на своя ум леко се поизмести и аз разбрах.