Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (43)

Епилог

По-нататъшната ми история ще се побере в няколко абзаца.

Оказах се предоставен на самия себе си и абсолютно ненужен на никого на света. Стана ясно, че тази ситуация ме устройваше напълно.

Без да чакам, докато някоя от земните инстанции се заинтересува от „старшия инспектор от ОГИПРО“ (облаците на хоризонта вече се сгъстяваха, но засега интересът не засягаше мен, а само заеманата площ, за която не можеха да намерят договора за наем), свалих табелката и изчезнах в московския здрач, като оставих на неведомия си наследник цялата офис техника и дори машината за кафе. На секретарката казах, че не можах да спася втория щат за инспектор и тя женствено пое този удар.

Бях видял толкова животи, толкова истории, толкова съдби, че бях сигурен, че ще мога да създам от тях нещо велико и паметно. Но в реалността целият ми улов се побра, уви, в една малка папка с надпис „Любовта към тримата зукърбрини“. Разказ за Птиците, историята на Кеша, искрите от Надя.

Последното служебно прозрение, което ме посети, докато бях на своя пост, беше поразителното хрумване за тъждествеността на кучката Агенда и президиума с трите побелели лесбийки, които Майстер Ке беше видял по време на груповия сън. Можех да обоснова това с многобройни убедителни прилики (например и трите лесбийки имаха същите гоголевски носове като на журналистката, която беше родила фразата за „либералната идея, излята в граната“), но ще помоля читателя просто да повярва на думите ми.

А след това започна най-интересното, и за пръв път се страхувам, че думите ми може да изглеждат неправдоподобни.

Започнах да прескачам от един влак на съдбата в друг.

В живота ми вече нямаше нищо забележително. Във всеки случай поне погледнато отвън. Прехвърлянето от един маршрут на друг не е нещо особено и дори невинаги може да се определи точният момент, макар че аз най-често успявам.

И успях да се отдалеча от света, който някога обслужвах, доста, доста надалеч. За да разберете колко, ще разкрия само един факт.

От момента на взрива в известната редакция не беше минало много време. Но събитието имаше такъв отклик, че то, естествено, не би могло да се забрави. Ще ви обясня, защо не знаете нищо за него.

Днес сутринта видях на сайта „Contra.ru“ (да-да) статия от един злобен драскач, който прилича на оплешивяващо глухарче. Статията се казва „Шпенглер навсякъде“ и е посветена ни повече, ни по-малко, на анализа на разрязването за скрап и препродажбата на носещите конструкции на руската култура. Главен герой е поетът Гугин, автор на проекта „Го̀лем Илелеем“, наречен в статията „кохочубайс^[114] на руския стих“ (баш така).

Работата е там, че в този свят никога не съм бил Киклоп. Освен това в „Контра“ не е имало никакъв взрив. Всички са живи. Кеша ходи в кантората, Надя полива цветята, а Гугин пише стихотворения. Погледнах в неговия „Го̀лем“ и открих, че паметното четиристишие в това измерение изглежда малко по-различно:

„Шановни пане, я се разкарай“

мълви фашиста пидирас,

и в костенурка се превърна

орелът наш във този час.^[115]

Какво ли не вижда човек, когато пътешества между световете.

В тази вселена Гугин още по-безразсъдно поставя маркери и тримата несломими журналисти с възторжени писъци късат на части дебелия му задник, като същевременно прикриват собствените си задници от „окървавените зъби на злобно настръхналата диктатура“. И тримата са живи и се занимават с пряката си работа — обслужват люлката на духа: някой извънземен биолог би казал, че кучката Агенда временно е в дисоциирано състояние. Всичко е добре. Само дето, уви, „Contra.ru“ скоро ще я закрият. Невидимата, но космата ръка на пазара…

В „Контра“, впрочем, наскоро имаше статия за това, че в днешно време с думата „пазар“ властта нарича себе си, когато не иска ушите й да стърчат над пепелището. Може би, може би.

Бату също е жив. Той върти търговия на пазара и не планира никакви взривове: прочете една закачена пред джамията обява, че преди погребение увиват труповете на терористите в прясно одрана свинска кожа и това силно повлия на намеренията му за духовна реализация. Купи си лаптоп и, изглежда, либидото му вече се прехвърли от мечтите за хуриите — райските девици, към стандартните електронни сестрички (всъщност, двамата с Кеша са братя по нещастие: в Москва е по-трудно да си намериш нормална овчица, отколкото японска ученичка).

Да, и още една любопитна подробност — в тази вселена киевският спор за Петлюра завърши без удар с чадър и сотникът Гаврила все пак пресече улицата. Останалото сигурно го знаете.

Пътувам в метрото и гледам как хората, добрите свестни хора, седят подредени на седалките и забили носове в екраните на смартфоните си, хранят подрастващите зукърбрини. Угощават със себе си тамагочитата, които нямат никакво намерение да умират, а само ще растат и ще изискват все повече и повече храна.

Тези добри хора съвсем сериозно смятат, че космическият ужас не е това, което се случва с тях всеки ден, а онова, което гледат по кината, когато на екрана пъплят злите обитатели на изначалния мрак, тъмни елфи, сред които за повече достоверност има и двойка извънземни негри.

Какво ще се случи след триста години с Кеша в този пласт на реалността не знам. Но мисля, че качествени изменения няма да има — може би ще прегръща друг джендърсуингър и няма да стане герой. За Надя съм спокоен. Сигурен съм, че ще направи същото — ще създаде далечен и невъзможен рай и ще пуска в него всички, които успее да си спомни.

Ами аз?

В този свят също седях дълго време пред огледалата и правех упражнението „циклоп“. Но не постигнах нищо особено.

По нищо не се отличавам от всеки друг писач, който е надраскал книга със странно съдържание, и уверява, че зад нея стои някакъв „реален опит“. И не стига това, ами самият аз посветих няколко страници на обяснението защо в нашия свят този опит е абсолютно нереален и по нищо не се отличава от обикновен сън.

Нека да е сън. В научен смисъл това сигурно е така — иначе няма да излязат всички тези счетоводни пасианси, които в нито една реалност не трябва да се нарушават. Няма разлика. Сънищата се единствения смътен спомен за истинския ни живот. Аз запомних съня си добре и написах книга за него. Някой може да предположи, че това е последният ми служебен опит да повлияя на реалността и да й наместя изметнатото. Какво да кажа? Това е мечтата на всеки писател, но такива неща се случват само на Киклопите. И то не винаги.

Професионални забележки не приемам. Известните събития започнаха не по време на моето дежурство и аз дори не мога да кажа точно, била ли е нарушена при това връзката на времената. Може и да не е била. В този свят вече има друг Киклоп — и моля по всички въпроси да се обръщате към него. Той има много грижи (можете да си представите), проблеми с хората и с Птиците — и аз искам да му пожелая късмет.

Радвам се, че старите ми познати са живи, но скоро ми предстои да се разделя с тях. Ще отпътувам с влаковете на съдбата все по-надалеч. За това не трябва да си купувам билети и не трябва да правя почти нищо — достатъчно е да се събуждам сутрин. И рано или късно със сигурност ще пристигна в измерение, в което никога не е имало нито Го̀лем Илелеем, нито кучката Агенда, нито тримата зукърбрини, нито война за мир, нито протестни песни, нито мошеници, облепили плътно всяка човешка дума.

Странно, знам съвсем точно какво няма да има там. Но засега и на мен не ми е ясно какъв ще бъде този свят.