Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (42)

Шеста част. Dum spero spiro

Ангелът Сперо оглеждаше сектора, за който отговаряше, точно така, както изискваше длъжността й — отговорно.

От тъмната неопределеност срещу лъча на нейното внимание изплуваха върволици разноцветни светлини — отпечатъци от събития, които дисциплинирано съобщаваха всичко необходимо за себе си. Съобщенията бяха кратки и изразяваха само същността на случващото се, но въпреки това Сперо не оставяше светлинките да довършат съобщението и прехвърляше вниманието си все по-нататък и по-нататък. Събитията бяха прекалено много и ако вниква във всяко от тях, можеше да изостане от потока.

Впрочем, не беше и необходимо да вниква прекалено. Всичко ставаше ясно от съчетанията на цветовете и свързаните с тях смисли. Жълтите и зелените светлини означаваха спокойствие и радост. Светлосините — продължителност във времето, сините — скука. Виолетовите — усилие. Пурпурните, червените и оранжевите — градации на опасността и неблагополучието. Те бяха най-малко и дори там, където се появяваха, червените тонове се смесваха с жълти или светлосини. Това означаваше, че нещата в разните слоеве на реалността вървят, макар и не без трудности, но като цяло нормално.

Само на едно място проблесна непрекъсната поредица от оранжеви светлини, дълга и тревожна, но неясна. Светлините бяха мъждиви и бледни. Те се размиваха и не премигваха — това означаваше, че нищо лошо все още не се е случило и само някаква смътна заплаха долита от бъдещето. Сперо спря вниманието си върху оранжевата ивица и се вгледа в нея, като връщаше на цветните петна първоначалния им смисъл.

Птиците се опитваха да проникнат в съня на един алхимик от света на Течния метал и да предизвикат интереса му със силициевите си фокуси. Нямаше смисъл да се безпокои — все едно, нищо нямаше да стане, защото беше абсолютно невъзможно да се сглоби входен портал за Птиците в света на Течния метал: там силицият не беше полупроводник. Птиците не знаеха, че нямат никакъв шанс, и упорито продължаваха многовековната си обсада, която вече беше погубила толкова много и най-различни светове. Ами нека да си рият тунел, дълъг колкото вечността. Важното е да се намират на работа и да не измислят неочаквани подлости…

Сперо позволи на отчета отново да стане поредица от мътни оранжеви светлини и те, смалявайки се до точки, отплуваха в тъмнината. Всичко беше наред. Всичко и навсякъде.

И изведнъж в центъра на вниманието й нахлу червено петно, което приличаше на разлята мастилена капка. Беше ослепително ярко, напомняше на току-що пролята кръв.

Която съвсем спокойно можеше да е истинска.

Нещо лошо се беше случило в едно съвсем неподходящо за нещастия място — в пространството Едем. Това, изглежда, беше най-щастливото и безгрижно от всички известни на Сперо измерения. Във всеки случай — любимото й. Там никога не се е случвало нищо лошо. Никога преди…

Сперо се опита да превърне червеното мастилено петно в отчет за реалността, но незнайно защо не се получаваше. Виждаха се само различни аспекти на събитията, но те не се съединяваха в обща картина.

Мрак.

Заплаха за живота — много реална заплаха, притаила се в мрака.

Отчаяние.

Страх от смъртта.

Имаше няколко пострадали и засега нищо лошо не се беше случило с тях. Но ужасът им изглеждаше искрен и с всяка минута нарастваше.

Трябваше да действа незабавно — ситуацията изискваше намеса и Сперо започна да се облича в тяло, без да дочака случващото се окончателно да се изясни.

Отначало се появи главата й и в нея се локализираха съзнанието и мислите. След това торсът, ръцете и краката — и тя позволи на тежестта да я обхване. После се появиха дрехите — обикновена бяла туника. Златни сандали. Лека тояжка в ръката. Тази тояжка можеше да се превърне в оръжие, но изглеждаше съвсем миролюбиво.

Сперо стана напълно видима. Тя вече беше в Едем.

Стоеше в своя храм — голяма празна стая, едната от стените служеше за огледало. Срещу огледалото имаше врата. Това беше всичко.

Отвътре храмовете й изглеждаха еднакво, във всички светове, където ги строяха. И навсякъде обясняваха еднакво смисъла на празната стая с огледалото: може да се надявате само на себе си. В тази шега обаче имаше частица шега — което Сперо доказа със своето въплъщаване.

В полуотворената врата на храма падаше косо сноп слънчева светлина. Целият храм беше необходим за една-единствена стъпка към вратата. Но Сперо, по древен женски навик, всеки път успяваше да се огледа в огледалото. Това не беше необходимо — когато се въплъщаваше, тя нито веднъж не сгреши с нито една от своите черти. Но не можеше да мине без този ритуал.

Обърна гръб на огледалото и направи крачка към лъча светлина.

Храмът на Надеждата — малка, окъпана в слънчева светлина постройка от бял камък, беше точно между реката и гората. На стената му със златни букви беше изписан древния латински девиз:

Сперо се усмихна. Всъщност, латинската сентенция звучеше по друг начин: „dum spiro spero“ — „докато дишам, се надявам“. Но промененият ред на думите имаше свой смисъл. За който знаеше само тя…

Реката в близост до храма се казваше просто „Река“. А гората се наричаше просто „Гора“. Нямаше нужда от собствени имена — други реки и гори тук нямаше, срещаха се само ручеи и храсталаци.

Едем беше голям остров — но не съвсем типичен. Реката го ограждаше от всички страни. Тя нямаше нито начало, нито край. От чертите, характерни за обикновените реки, притежаваше доста бързо течение и внушителна ширина. На отсрещния й бряг смътно синееха планини, но те се виждаха само в ясни дни, и не трябваше да се приемат насериозно. Както и самата Река: тя беше просто границата на този свят.

Покрай храма минаваше черен път — идеално равен, съхнещ бързо след всеки дъжд. А зад пътя започваше Гората, накъдето се запъти Сперо.

Отвън Гората приличаше на безкрайно дълга фасада на готически храм, който се простираше от единия край на хоризонта и стигаше до другия: нещо като Великата китайска стена, но изградена от наредени плътно един до друг Нотр Дами. Приликата не беше случайна — дърветата в тази гора знаеха човешката архитектура наизуст и съвсем съзнателно, не точно в инженерния смисъл на думата, а по свой начин, бавно и унесено, я възпроизвеждаха по взаимна уговорка.

Сперо наклони глава за поздрав и премина под готическата арка, образувана от сраснали стволове. Всеки път, когато влизаше в Гората, й се струваше, че попада в древно светилище, забравило на кои богове са се кланяли в здрача му.

Гората се състоеше от множество високи зелени зали, образувани от преплетени стволове и клони. Всяка зала приличаше на сфера от свещена празнина с издигнат на главозамайваща височина купол, а в самия му център клоните се разтваряха, като образуваха кръгъл прозорец; между колоните на дърветата се появяваха сводове, откъдето се лееше небесна светлина, леко оцветена от зеленината на листата и разноцветните петна на цветята.

Горе във висините прелитаха птици, чуваше се как чуруликат, а долу, в полумрака, където вървеше Сперо, цареше прохладен покой и гласовете на птиците не го нарушаваха, а само го подчертаваха.

Всички тези огромни зелени зали бяха различни, но всяка от тях беше подходяща за коронация на някой земен император. Само дето земните императори не подхождаха много на Гората — нито един от тях, доколкото си спомняше Сперо, така и не можа да се добере дотук.

Тук живееха съвсем други същества. И беше много странно, че те напомнят за себе си по такъв начин.

Сперо вървеше право към източника на ужаса. Тя като че ли усещаше поривите на студения вятър, долитащи от дълбините на Гората. Вече знаеше накъде да върви: чуждата зла воля очакваше нейното пристигане и й беше определила маршрут, който трябваше да следва точно. Пътят беше обозначен със знаци, оставени за нея, и скоро тя видя първия от тях.

В центъра на размито слънчево петно сред горската поляна бе забита табелка — дори цял плакат, направен от голямо парче суха кора, прикрепено с лиана върху клонка. На кората с бяла глина беше изписано:

Нещастие утаено ще настъпи,

В невинна кръв земята ще окъпе!

Буквите бяха големи и криви, сякаш написани от дете — или маниак. Или от някого, който не беше свикнал много-много да пише букви с глина.

Сперо се вгледа в оставения за нея знак със съмнение. Не й се вярваше, че в тази безметежна гора може да се случи нещастие. Но усещането за опасност не изчезваше. Беше истинско.

Тя продължи нататък. Следващият белег беше напред. Сперо го усещаше и скоро го видя.

Сега знакът изглеждаше доста по-сериозно.

Мъртва врана висеше на нисък клон — с табелка от кора, завързана за крака й. Надписът гласеше:

Игрички с нас недейте си игра,

че ний не се шегуваме с врага!

Враната беше стара и силно прогризана от едната страна от някакви малки челюсти — вероятно просто я бяха намерили в гората. Но изборът на знака вече говореше много.

Смъртта съществуваше дори в Едем — защото типът живот, който възпроизвеждаше пространството, беше буквално пропит и се коренеше в нея. Ако се замислим, всеки „химн на живота“ е едновременно и „химн на смъртта“… Добре че тук никой не пееше никакви химни и не се налагаше да се замислят за такива работи.

Сперо затвори очи и се вслуша в чувствата си. Сега възприемаше ставащото по-ясно, отколкото преди.

Някъде наблизо няколко млади същества изпитваха ужас. Този ужас беше истински — те се страхуваха от болката и от смъртта. Нито един актьор не може да се преструва така. И опасността, надвиснала над тях, изглеждаше също толкова реална.

Нещастието наистина можеше да се случи. Нещо страшно, което се таеше в мрака, можеше да се изправи и да забие жилото си всеки момент. Сперо не виждаше нищо, само чувстваше пулсиращия в тъмнината страх. Ситуацията наистина беше сериозна. Надписът на кората не лъжеше.

Сперо продължи нататък.

На следващата поляна я чакаше още един знак.

На земята имаше три черепа. Бяха стари, вече загладени от водата — по всяка вероятност, ги бяха намерили в горски ручей. Единият беше, май, кучешки или вълчи. Другият — овчи, с извити рога. Третият, от който се беше запазила само горната половина с изумено облещени очни ями, някога беше принадлежал на голяма човекоподобна маймуна. Черепите бяха разположени на постелка от широки кръгли листа, а пред тях лежеше затиснато с два камъка парче кора с надпис:

А ако отговори ние не получим,

безжалостно до смърт ще ги измъчим.

Кои — ние? И кои — тях?

Сперо не знаеше. Но съзнанията, затворени в тъмнината и безкрайно изплашени от смъртта, бяха вече съвсем близко. Нямаше нужда да се съсредоточава много, за да се убеди, че тревогата пулсираше във въздуха и яркото й червено ехо, отскачайки от потъналите в съзерцание дървета, долиташе от всички страни.

Сперо чувстваше, че маршрутът, осеян със заплахи от неизвестните, приближаваше края си. Знакът на следващата поляна беше последният.

Поляната се различаваше значително от предишните. По краищата й растяха гъсти храсти, които образуваха нещо като непроходима ограда — можеше да се върнеш в Гората само през арката на входа.

Поляната приличаше на голям зелен амфитеатър с петна от разсеяна слънчева светлина в центъра. Но зрителите (а тук със сигурност ги имаше!) не седяха на пейки, а се криеха в храстите и по клоните. Те виждаха Сперо, а тя тях — не.

В центъра на поляната от парчета кора и клони беше направена малка трибуна — пародия на елегантните катедри, от които президентите и кралете се обръщат към събралите се пред тях журналисти. Сперо реши, че трябва да отиде до наклонената трибуна и да застане на нея. Когато се приближи, догадката й се потвърди: пред катедрата лежеше още едно послание върху парче кора, затиснато с два камъка.

Оттук насетне с нас ще разговаряш,

не се опитвай да ни надхитряваш.

Сперо за миг затвори очи.

Тя отдавна усещаше плашещия дисонанс между хумористичните послания, които й оставяха неизвестните злосторници, и висящия във въздуха ужас. Би решила, че шегобийци си играят с нея — но ужасът беше истински и през последните няколко минути се усилваше. На някого изобщо не му беше до шеги. На фона на предсмъртната мъка римуваните послания върху кората вече не приличаха на шега, а на писма на перверзен маниак, от когото можеш да очакваш абсолютно всичко.

Сперо се приближи към катедрата, направена от кора, и огледа зелената сфера наоколо.

В снопа светлина пред нея се появи миниатюрна птица с дълъг извит клюн. Крилцата й се движеха с такава скорост, че дори не се виждаха. Една секунда тя вися неподвижно във въздуха, а после с пронизителен писък се издигна нагоре по слънчевия лъч натам, където в главозамайваща височина червенееха, синееха и жълтееха пълни с нектар цветя.

Сперо не видя повече никого. Но чувстваше, че иззад клоните и листата я следят много очи. Изглежда беше редно тя да започне разговора.

— Има ли тук някой, който може да говори? Искам да разбера какво става.

Няколко секунди изминаха в тишина. След това се разнесе шумолене на листа. Откъм стената от зелени листа изскочи голямо бяло кълбо с игриво пламтящ огнен език над него — и полетя към Сперо. Сперо чакаше отговор, но всичко стана толкова неочаквано, че тя трепна от изненада.

Това не беше балон, както й се стори в първия момент, а голяма бяла птица с червен гребен. Тя долетя по-близо и кацна на дълъг гол клон, който висеше над поляната точно пред Сперо.

Сперо присви очи и се усмихна. Само след секунда тя вече знаеше почти всичко за бялата птица.

Пред нея беше един от собствените й питомци, умни животни, които растяха в Гората, докато чакаха да ги изпратят в мемориалните пространства, свързани с отдавна изчезналата Земя. Там живееха твърде необикновени същества. Затова от тях можеше да се очаква всичко.

На клона седеше музикалното какаду Серж. Тялото му беше снежнобяло, а червеният гребен на главата му приличаше на оперението на римски шлем. Върху гърдите му червенееше малко петънце — същото като нашивката на Почетния легион.

Премяната му не беше изненадваща. Серж се беше специализирал в старите френски шансони и гребенът върху главата му беше хипноизлъчвател, който му позволяваше да приема много и най-различни форми — от Едит Пиаф до Полнареф. Серж беше велик певец, и като всички гении, капризно и нервно същество.

— Казвам се Серж — каза Серж. — Упълномощен съм да водя преговорите. А коя си ти, жено с тояжката?

Сперо дори малко се обиди.

— Казвам се Сперо — отвърна тя. — И ти се падам нещо като майка, Серж.

— Сперо? — намръщи се Серж. — Никога не съм чувал за такава майка. Какво значи тази дума?

— На един от земните езици означава „надежда“. И точно това ми харесва да бъда. Но ако се произнесе думата малко по-различно, на друг език означава „копие“…

И Сперо повдигна тояжката си.

— Само да не вземеш да ни заплашваш — каза Серж и обърна към нея профила си с гърбавия нос. — Ако се наложи, клюнът ми ще прегризе клечката ти за зъби за нула време. По-добре да не стигаме до там, жено с тояжката.

Впрочем, Серж не преувеличаваше много. Едва ли можеше да прегризе с клюна си копието, но един пръст със сигурност можеше.

— Добре, маестро — каза Сперо вежливо. — Мога ли да попитам кой ви е упълномощил да водите преговорите?

— Група сърца, оскърбени от произвола на съдбата — отвърна Серж, докато все така гледаше към Сперо с едно око. — И аз, ако искаш да знаеш, съм сред тях.

— Аха — замислено рече Сперо. — Оскърбени от произвола на съдбата…

Серж многозначително кимна.

— И ще довършим започнатото. Вече усещаш надвисналия във въздуха ужас, нали?

— Точно затова съм тук — отвърна Сперо.

— Знаем, че мениджмънтът има остър нюх за тези неща — каза Серж. — Просто нямахме друг начин да бъдем изслушани.

— Какво сте направили? — попита Сперо.

— Аха — отвърна Серж доволно, — ти чувстваш, но не виждаш! Иначе отдавна да си…

Той млъкна по средата на думата, сякаш се изплаши, че едва не е издрънкал нещо излишно. Гребенът му нервно се поклащаше над главата му и на Сперо изведнъж й се стори, че Серж се издължи, премени се с черен смокинг и папийонка, крилата му се превърнаха в ръце и в една от тях се появи микрофон с кабел. Но това видение веднага се стопи. Сперо чакаше Серж да продължи, но той мълчеше — очевидно стана така, че той изплаши доста силно самия себе си. Примигна няколко пъти и се обърна към Сперо с другото си око.

— Ти си упълномощен да водиш преговорите — каза търпеливо Сперо. — Ами преговаряй тогава. Какво сте направили?

— Взехме заложници! — отвърна Серж. — Точно техният ужас те доведе тук. Не се опитвай да разбереш къде са скрити и кои са, иначе ще загинат! Освен това трябва да знаеш, че ще умрат, ако исканията ни не бъдат изпълнени!

Серж определено беше нервен. Чувстваше, че са го въвлекли в нещо лошо. И явно не му харесваха думите, които ролята, с която се беше нагърбил, го караше да произнася. Но нямаше връщане назад.

— Искания? — попита Сперо. — А чии са тези искания, все пак? Кой влиза в групата на оскърбените сърца? Или това също е тайна?

— Не — отговори Серж. — Това не е тайна. Ние знаем, жено с тояжката, че не можем дълго да се крием от теб. Съратници, излезте!

Съратниците най-сетне се показаха от храстите.

Първо на поляната изскочи огромно триглаво куче. То приличаше на гигантска лайка хъски (тази порода се казваше точно така — „архаска“) — и изглеждаше бодро и самоуверено, сякаш беше съвсем естествено куче да има три глави. На лявата му шия имаше бял нашийник, на дясната — син, а на централната — черен. Лявата и средната глава внимателно гледаха Сперо, а дясната беше вдигната към небето.

Сперо се усмихна. Това беше кучката Агенда, която скоро трябваше да се отправи към Люлката — весело психеделично пространство с гравитационни аномалии, където течеше перманентна революция, която прилича на карнавал, или карнавал, който прилича на революция. На Люлката имаше три луни: Свобода, Справедливост и Равенство, които преминаваха над този свят една след друга и предизвикваха разнопосочни приливи, а също така щастливо, и отново разнопосочно, замайване в главите.

Местните жители наричаха луните „бяла“, „черна“ и „синя“ — по типа на предизвикваното от тях опиянение. Всяка от тях все едно освобождаваше съзнанието от махмурлука, предизвикан от предишната фаза, и затова пространството се наричаше Люлка. Местните жители уверяваха, че при наличието на такива луни не им трябва да се боцкат и да се напушват, макар че такива вещества на Люлката също бяха в обръщение.

Този неспокоен, но много популярен свят беше застроен с причудливи барикади, където бяха скрити пушални, кафенета, бордеи и прочие заведения. В зависимост от лунните фази обитателите на Люлка един месец се бореха за свобода, следващия — за справедливост, а после — за равенство, защото всички тези понятия бяха важни, но погледнато глобално — взаимоизключващи се, а общественото настроение зависеше изключително от смяната на луните.

На Люлка живееха триглави кучета като Агенда. Когато луните действаха с пълна сила, едната глава започваше да вие към господстващата луна, а другите две, пръскайки слюнка, укоряваха околните за това, че и те не надават вой, а предават по този начин свободата (справедливостта или равенството). Агенда хапеше, но не силно — за да може да забавлява всички възрастови групи, тя нямаше зъби. Пол също нямаше и я наричаха кучка условно, заради видимата липса на мъжко начало. Говорещите триглави кучета бяха най-известната атракция на Люлка — пристигаха специално да ги гледат, особено в момента, когато се сменяха лунните фази. Преди това не се разрешаваше пушенето на марихуана, защото пристъпите на смях можеха сериозно да навредят на здравето.

Агенда беше сложно същество, което по рождение беше настроено към луните на своя бъдещ свят — и в разноцветните й нашийници бяха зашити магнитни компенсатори. Сега те работеха с една трета от мощта си, просто за да не се побърка Агенда. В такъв режим тя не виеше и не укоряваше. Но две от главите й гледаха към Сперо с дълбоко недоверие, а третата гледаше накриво към небето и от време на време тъничко изскимтяваше. Ако се съди по цвета на нашийника, в този момент Агенда беше загрижена за равенството.

— Здравей, Агенда — каза Сперо. — Приветствам те като равна — равна… Тоест, извинете, равни.

Агенда с достойнство кимна със свободните от революционна дейност глави, но не отговори.

— Кой е следващият?

Запукаха клони и на поляната се показа, както на Сперо й се стори, грамаден влажен танк без купол. Това беше лилав хипопотам с непропорционално развити кости над веждите, изпод които гледаха умни, добри и пълни с болка очи. Бяха много големи и изразителни и излъчваха толкова сложни и противоречиви чувства, че приличаха на два телевизора, които предават мелодрами.

Уго. Може би най-разпространеното име за хипопотами, помисли си Сперо, но защо? Не е ясно.

За Уго знаеше всичко. Скоро щеше да излети за Утреник — пространство, предназначено само за деца. Както и всички животни на Утреник, Уго беше изключително полезно същество, нещо като учител. Отглеждаха го за новия аквапарк, където трябваше да плува и да учи децата на стихотворство. По тази причина той можеше да говори само в стихове и те се лееха от него също толкова леко и естествено, както воят от Агенда.

— Как си, шишко Уго? — попита Сперо, като се стараеше да говори ритмично, за да може Уго да схване размера и да отвърне, както му предстоеше да отговаря на децата в аквапарка.

— Привет-привет, направо мъка — с кадифен глас отвърна Уго и в огромните му влажни очи телевизори премина сянка на неизразима печал.

Сперо веднага съжали, че го нарече шишко, макар да беше сигурна — за хипопотама няма нищо обидно в това.

Сега знаеше кой е написал бележките върху корите. По-точно, кой ги е съчинил. Уго не би могъл да ги напише с тумбестите си крайници. Какадуто Серж също не беше много подходящ за тази роля — клюнът му май ставаше само да разчупва орехи. Значи, го е сторил някой друг…

И той, изглежда, също изпълзяваше на поляната.

Да се каже за него „изпълзя“ беше неправилно — процесът така и не беше завършен. Постепенно затихвайки, той се беше прекратил горе-долу по средата.

Сперо видя дебела и прекомерно дълга змия, в която имаше нещо военно: шестоъгълните люспи на кожата й изглеждаха като суперздрава броня, покрита с маскировъчни шарки. По някакъв стар навик змията носеше пустинен камуфлаж. Половината от тялото й остана в храстите — изглежда, за да може да се скрие в тях с едно рязко движение, ако работата на поляната не тръгне на добре. Беше просто въплъщение на злото.

Сперо се намръщи.

Това беше същество от малко по-различен цикъл на съществуване — присъствието му в Гората изглеждаше странно и неуместно. Но тя веднага разбра кой е пред нея и въздъхна.

Хипнопиглонът Бату неслучайно се стори на Сперо въплъщение на злото — той си беше такъв. При това той беше зло с дълга и сложна предистория, като бутилка отлежало вино, която много пъти е преминавала от една колекция в друга. Присъствието на Бату в Гората имаше просто обяснение — подготвяха го за пространството на възмездието, където всички преследваха всички. Бъдещата работа на Бату се състоеше в това да прави тамошните жители максимално нещастни. Трябваше да знае как изглеждат щастливите светове, за да терзае с тяхното описание обитателите на преизподнята. Това беше най-кошмарното от известните на Сперо измерения — ако имаше власт, изобщо щеше да го изключи от областта на достъпното. Но то беше много ценено от великите воини — те шлифоваха там навиците си за екстремен лов. Бату сто процента можеше да стане тяхна жертва.

Той растеше в Гората, защото също се отнасяше към групата на умните животни. Но това беше особен ум, не приличаше на онзи, който притежаваха Уго или Серж. Възможно беше Бату по нещо да прилича на Агенда — каквато би могла да стане тя, ако трите й глави се слееха в една и бяха подложени на влиянието на някоя особено мрачна луна, престанеха да вият и се захванеха с работа. Но засега детството на Бату не беше свършило. Страшният му дух дремеше и той можеше да живее на Едем — всички знаеха, че тук също трябва да си имат змии.

Бату беше коварен по рождение. Умееше да залага капани и да примамва в тях жертвите си. Самият той всъщност си беше един дълъг капан. И някои на поляната вече бяха падали в него, досети се Сперо.

Тялото на Бату така и остана в храстите, но близо до главата му от листата се показа краят на опашката му, като че ли Бату се преструваше, че са двама (един ловец, впрочем, лесно би повярвал). Сперо видя на края й измазана с глина четчица — този анатомичен детайл позволяваше на Бату да замита следите си.

Сега всичко стана ясно. Е, или почти всичко…

— Защо? — попита тя, гледайки Бату право в очите.

— А ти защо не ме поздрави, жено с тояжката? — попита Бату с глух тих глас. — Може би не искаш да съм жив и здрав? Тогава не искай от мен ябълки, ха-ха…

— Ти нямаш никакви ябълки — каза Сперо. — Имаш само черни мисли, Бату. Заради тях скоро кожата ти ще отиде за направата на абажур за някой любител на лова, който много прилича на теб.

— Може би и сам ще успея да направя някого на абажур — каза Бату.

— Аха — въздъхна Сперо. — Виждам, че вече си започнал. Какво правиш в този сектор на Гората. Ловуваш ли?

— Не — отвърна Бату, като старателно подбираше думите си. — Не, не ловувам. Прекарвам време с приятелите си. И аз мога да имам приятели, нали, докато не са направили абажур от кожата ми?

Сперо погледна Бату право в очите и той се смръщи, сякаш от болка.

— Трябва да имам възможност да защитавам ума си — каза той. — Иначе е направо подло. Абажурите ви излизат прекалено евтино… В това няма никакъв успех, никаква красота…

Серж, Уго и Агенда слушаха разговора с напрегнато недоумение, изглежда не разбираха за какви абажури става дума.

Сперо се обърна към тях.

— Вече знам какво е станало тук — каза тя. — Знам всичко или почти всичко. Сега ще ви го разкажа, а ако сбъркам, ще ме поправите. Останалото ще обясните сами. Само без лъжи и хитрувания. Ясно ли е?

Тя погледна към Уго.

— Не лъжем ний и не хитруваме — отвърна с достойнство той. — Истината съобщаваме без умуване.

— Чудесно — кимна Сперо. — И така, нашият приятел Уго е изпаднал в екзистенциална криза. Той вече не разбира смисъла на живота и как да продължава да живее. Започнало е да му се струва, че животът му е жестока и безсмислена шега. Същото е почувствал и Серж, и дори временно свободните от революционна дейност глави на Агенда, когато са се наслушали на скръбните му стихчета. И никой в Гората не е могъл да ви разубеди, така ли?

— Така — потвърди Серж.

— След това от гората изпълзял Бату. Той ви е обяснил нещо, което знае като професионален ловец. Системата за надзор на този свят не контролира пространствените граници и материалните събития. Тя следи изблиците на емоции и на първо място забелязва страданието и болката. Затова вашият приятел Бату е казал, че ако искате висшите небесни власти да ви обърнат внимание, да ви изслушат и да изпълнят вашите искания, трябва да създадете фонтан от силен страх. Това ще е, казал той, като дим от огън, който се вижда от крепостта на върха на планината. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна Серж. — Каза, че великите древни владетели са правили така във всички времена и тогава боговете са се спускали, за да поговорят с тях. Но той обеща, че в нашия случай това ще бъде дим без огън. Страхът ще бъде просто страх. В него няма да има болка… И няма да извършим никакво престъпление.

Сперо кимна.

— Бату е умен — каза тя. — Знае, как да прави клопки и да бяга от отговорност. Успял да убеди няколко златорунни овчици, влюбени в Уго заради неговите стихчета, да станат примамка. Предупредил ги, че ще им се наложи да изпитат силен страх и те се съгласили на това заради Уго. Тогава Бату ги затворил в пещерата и им заповядал да не мърдат. Защото, казал им той, в пещерата живее една пепелянка, която наистина може да ви ухапе…

— Каза, че няма да има пепелянка — отвърна една от главите на Агенда. — Трябвало само да ги поизплаши…

— Знам — каза Сперо. — В пещерата живее един смок. Но овчиците мислят, че там има пепелянка. Смокът, мине — не мине, пропълзява покрай овчиците, а те се тресат от страх, щом чуят шумолене в сухата трева… Смокът не иска да плаши никого, на него самия му е гадно. Не разбира какво става и просто се мята из пещерата си от страх. И заедно те изригват такъв протуберанс от ужас, че е невъзможно да не се забележи отдалеч. Но не разбирам друго…

Тя бавно огледа животните.

— Защо го направихте?

— Всички сме нещастни — каза Серж. — И аз, и Агенда, и Уго. Бату има същия проблем. Замислихме се защо съществуваме. На такъв въпрос може да отговори само Бог. Всички знаят, че той е някъде тук, съвсем наблизо — защото това е Едем. Но не знаем как да привлечем вниманието му. Бату твърдеше, че единственият начин е да вземем заложници. Изглежда, че е бил прав.

— Защо мислиш така?

— Един Ангел вече ни забеляза — каза една от главите на Агенда. — А по-рано изобщо никой не ни забелязваше. Ако поискаш, Сперо, и Бог ще ни забележи. Може би самите нас няма да чуе, за него ние сме прекалено дребни. Но собствения си ангел със сигурност ще забележи. И ако поискаш, ще отговори на въпроса ни.

— Не мога да давам указания на Бога — каза Сперо.

— Но можеш да му се помолиш — отвърна Бату. — От все сърце. Той със сигурност ще откликне на твоята молитва. А ако не, това ще означава, че се е отвърнал от Едема.

— Много си съобразителен — каза Сперо. — И добре осведомен. Но Бог не отвръща на онези, които извършват зло, дори ако се молят. И не им се явява.

— Никой не е извършил зло — отвърна Бату. — Няма състав на престъплението, ангеле.

— Страхът е зло.

— Но злото се е извършило само — каза Бату. — Не сме го извършили ние.

— Аха — кимна Сперо. — А ти, Бату, просто за пореден път невинно обслужваш този процес. Имаш голям опит, зная…

— Ще се помолиш ли за нас? — попита Серж. — Точно ти нищо лошо не си направила, жено с тояжката. На тебе е позволено.

Сперо за миг се замисли.

— Добре — каза тя. — Но първо Бату трябва да пусне заложниците. Никаква молитва няма да бъде чута, ако излиза от този гейзер на страха.

Животните се обърнаха към Бату. Той кимна смешно и изчезна в храстите. Няколко минути изминаха в тишина.

— Близо е — каза Серж. — Ще се върне бързо.

— Знам — отвърна Сперо. — И за какво да се помоля?

— Нека Бог покаже, че наистина съществува — каза лявата глава на Агенда.

— И да отговори на въпроса на Уго — добави средната.

— Какъв въпрос? — попита Сперо.

— Уго сам ще го зададе.

Сперо почувства, че страхът, залял въздуха, изчезва — на степени, сякаш го изключваха с няколко завъртания на невидима ръчка. Изглежда, Бату пускаше една по една овчиците от пещерата и, излезли на светло, те преставаха да се страхуват. Все пак, са изумително обикновени и здрави същества.

— Добре — каза Сперо. — Ще се опитам.

Тя затвори очи, вдигна лице към небето и като се стараеше да не се усмихва беззвучно каза на пулсиращата в главата й синя светлина:

„Защо пък да не направя както те искат?“

Преди да успее да отвори очи, Сперо чу воя на триглавата Агенда — сякаш на небето едновременно са изскочили всички луни от бъдещия й свят. Тревожно затрака с човка Серж. Дори Уго, забравил за екзистенциалната си скръб, замуча изплашено и абсолютно неримувано.

Земята под краката им все едно се беше превърнала в палуба на попаднал в буря кораб — тежко се наклони отначало надясно, после — наляво. А сетне над събраните на поляната се разтвориха небесата.

Всъщност горе не се случи нищо. Просто на всички им се стори, че небето стана прозрачно — и някъде отдалеч, отвъд облаците, от неимоверно висока планина някой надзърна към поляната. Лъчът внимание се насочи към събралите се само за миг — но за това време всеки успя да си спомни най-хубавото и най-лошото за себе си.

След това всички забелязаха, че на поляната стана доста по-светло. Оказа се, че Гората отпред се е разтворила. В широката просека се появи пътят, който я обикаляше, а веднага зад него — синята лента на Реката. Пътят беше далеч, но по някакъв начин се виждаше много добре, като че ли въздухът отпред се беше сгъстил в оптична леща. По пътя не се забелязваше никакво движение. Но всички, които стояха на поляната, усещаха, че там има някого.

— Задай си въпроса, Уго — каза Сперо. — И по-бързо.

Уго примижа и завъртя голямата си глава наляво-надясно, като че ли се опитваше да събере разпръсналите се в черепа му топчета. Изглежда успя. Отвори очи и решително пристъпи напред, застана на място, където между него и появилия се в просеката на Гората път нямаше никого. Няколко секунди гледаше с влажен поглед далечината и Сперо забеляза голямата сълза, която се стичаше по лилавата му кожа.

След това той раззина паст и с тръбен глас извика:

Кажи ми, Елохим безсмъртни,

Защо с дебели съм нозе,

и плещя само в стихове?

Защо създал си ме такъв?

Въпросът прозвуча толкова гръмко, че беше невъзможно да не го чуеш — и непостижимото Присъствие явно го чу.

Нещо се случи. Пътят отпред се приближи, сякаш невидимата въздушна леща промени извивката си. Сетне събралите се на поляната чуха тих звън.

Той се беше появил някъде в далечината и постепенно се усилваше, сякаш към поляната се приближаваше някой, който дрънка торба с монети. Скоро дрънченето стана ясно и силно, а животните усетиха вълна от свещен ужас — осъзнаха, че само след миг източникът на звука ще се покаже пред очите им.

После той наистина се появи.

По пътя вървеше стар пълен мъж с посивяла брада в странно бяло одеяние, което леко приличаше на тога, ала повече на обикновен чаршаф, с който непознатият се беше увил набързо. На главата му имаше нещо като златна царска корона, но листенцата й трептяха от вятъра и веднага ставаше ясно — ако това наистина е корона, то тя е съвсем олекотена, от фолио, за да се носи лесно в горещините. В ръката на дебеланкото имаше обръч със звънчета, който той удряше при всяка крачка.

След него вървяха две дребнички мърляви момиченца с мръсни бели рокли — те игриво подскачаха и ловко като опитни гимнастички правеха ту салто, ту колело, ту някой друг трик, ходеха по пътя на ръце или пристъпваха на пръсти с гимнастическите си пантофки, също бели и мръсни. Зад тях се търкаляха два метални обръча и когато момиченцата изоставаха от подрънкващия със звънците дебелак, обръчите също леко изоставаха, а после отново забързваха напред.

Дебелакът така и не погледна към Уго — стигна досами Гората и изчезна в нея. След него се скри и първото момиченце. А второто се обърна към поляната и направи нещо с ръка, в дланта му проблесна малко кръгло огледало, което внезапно ослепи с яркия си лъч събралите се на поляната и ги оглуши със златен слънчев звън, от който всичките им мисли се разпръснаха на дребни щастливи късчета.

Когато събралите се дойдоха на себе си, просеката отпред вече я нямаше. Гората отново ги беше заобиколила от всички страни и всичко наоколо изглеждаше, както преди.

Сетне от храстите се чу гласът на хипнопитона Бату:

— Направих каквото трябва! Пуснах ги! Но те не искат да дойдат тук, сега ги е страх, че ще ги накажат… Може да почнеш да се молиш, Сперо…

Но по тишината над поляната той разбра, че нещо се беше случило — и замлъкна.

След това Серж наруши тишината.

— Какво беше това, Сперо?

Сперо сви рамене.

— Сигурно отговор на въпроса на Уго. Уго, ти разбра ли какво ти отговориха?

— Разбрах, но вече губя нишката — отвърна Уго. — Не можеш ли пак ти да обясниш?

Сперо кимна.

— Не съм съвсем сигурна — рече тя, — тъй като това не беше отговор на мой въпрос, а на твоя. Но мисля, че смисълът беше… Как да се кажа… В това, че всичко на този свят върви по своя път и изпълнява предназначението си. След като светът е създаден, Бог може да се появява в него само като един от гостите. А всички гости живеят според един и същи закон, Уго. Всички имат проблеми. Видя ли, Бог също е дебел. И на него му е горещо. Но твоите проблеми скоро ще свършат.

— Как? — попита Уго.

— Теб те терзае най-вече дебелото ти тяло — каза Сперо. — То е тежко и на теб ти се струва, че не е красиво. Но когато отидеш на мястото, предназначено за теб от съдбата, то ще престане да ти пречи. Ти през цялото време ще плуваш. Над водата ще се виждат само очите ти. А те са много красиви.

Сперо се обърна към Серж и Агенда.

— Вашите проблеми също ще изчезнат — каза тя. — Чувствате се зле, защото свършва детството ви. Но когато отидете на своите места, отново ще сте щастливи. Особено ти, Агенда. Едната ти глава постоянно ще вие, но пък другите две ще изпитат такъв екстаз, когато уличат онези, които се отклоняват от борбата, че едно обикновено едноглаво същество никога няма да може да си представи колко добре се чувстваш. А ти, Серж… Ти си велик артист. Гений. Може би рядко ти го казват и затова си в криза. Но скоро ще го чуваш постоянно. А на теб само това ти и трябва…

Серж смутено наведе глава.

— Ами аз? — попита Бату. — Защо не казваш нищо за мен?

— Ти имаш много проблеми, Бату — отвърна тъжно Сперо. — Твърде много. Затова дори не можа да видиш онова, което така майсторски помогна да организирате.

— Проблеми? — попита Бату. — Какви? Откъде?

— От миналите животи.

— Не съм ангел и не виждам миналите животи — каза Бату. — Но мисля, че едва ли бих попаднал на Едем, ако бях извършил много лоши неща.

— Ти си извършил много лоши неща — отвърна Сперо. — Но с цялото си сърце си вярвал, че заради това ще отидеш в рая. И си отишъл в него. Само че не в ролята, на която си разчитал. Змиите са необходими и тук.

— Ти знаеш ли какви сме били ние? — попита средната глава на Агенда.

Сперо кимна.

— Но това всъщност не сте били вие — каза тя. — Не е правилно така да се казва. Било е нещо друго, от което сте се появили вие.

— Аз каква съм била — попита лявата глава на Агенда.

— Ти… Тоест, вие трите… Вие бяхте магьосници информънсъри. Или журналисти, както казваха във вашия свят. И станахте едно цяло, защото едно събитие — много неприятно събитие — събра ехото ви в едно цяло. Макар че вие и преди това в известен смисъл бяхте едно цяло… Всички триглави кучета на Люлка приличат по нещо на вас.

— Значи и аз съм някой бил? — попита Уго. — Живял съм, смял съм се и съм обичал?

— Ти, Уго, си си останал на практика същият — отговори Сперо. — Може да се каже, че изобщо не си се променил.

— А аз? — тихо прошепна Бату.

— Ти, Бату, нищо няма да узнаеш за себе си. Такава е съдбата ти. Мога само да ти кажа — попаднал си на Едем, за да се сбъдне желанието ти и заради вярата. Но по-нататък те чакат сериозни изпитания…

— Този свят прилича на детска градина — каза Серж. — Тук е невъзможно да си възрастен.

Сперо се усмихна.

— Прав си. Раят, в който вярват хората — е нещо като градина с овощни дървета. Там живее Бог. Хората се надяват да попаднат там, но не знаят какво е това. Те рисуват в съзнанието си смътния образ на градината и на Бог, който живее там. А след това, когато се освободят от телата си, съзнанието им започва да търси подобно място. Или самото то го създава по отпечаталите се в него чертежи. Тогава се проявяват логическите несъответствия, които хората не са забелязали приживе. Понеже човекът — както всички помнят — е бил изгонен от рая. Затова на Едем хората най-често се превръщат в животни. Във всеки случай, на този Едем…

— Ти също ли вярваше в рая? — попита Серж.

Сперо кимна.

— Щастлива ли си тук?

— Всичко е плод на щастието, Серж. Дори болката ни.

— Някои твърдят, че всичко е резултат от болката — отвърна Серж. — Дори щастието ни. Знам за това поне десет песни.

Сперо се усмихна и не каза нищо.

Слънцето се показа иззад облака, който го скриваше, и в центъра на поляната отново се появи сноп слънчева светлина. В него веднага запърхаха няколко миниатюрни пъстри птички, които сигурно бяха замръзнали на сянка. Тези птици тук са толкова много, помисли Сперо, а животът им е толкова кратък… На Едем има място за всички. Всички ще бъдат щастливи за известно време. Дори Бату.

— Трябва да си вървя, животни — каза тя. — Вие ще останете тук още съвсем малко. Опитайте се да се радвате на живота. Дори на това, което обикновено ви дразни. Скоро то ще престане да ви дразни. И тогава ще забележите колко ви липсва…

Животните мълчаха.

Сперо се обърна и тръгна към зелената арка. Тя можеше да каже на животните, загледани в гърба й, още много неща.

Че Бог, когото им показа, беше същата измама, като измислената от хипнопитона Бату пепелянка.

Че тя създава този свят сама — като приют, където последната земна надежда довежда заблудените угасващи умове.

Че Едем е просто нейната малка лична цветна градинка, от която никой във вселената не се интересува. И че това, най-общо казано, е сантиментална глупост като хранилката за птици, закачена зиме нейде в гората. Свят, създаден без цел. Просто от любов, която благоволява да огрее дори онова, което не съществува.

И всичко, което тя може да измисли за потъналите в кладенеца на безкрайността сенки, на които толкова не им е стигала любов приживе, е да им позволи да се върнат и за малко да бъдат продължение на онова смешно, безумно и безкрайно трогателно нещо, което някога са били. Да им позволи отново да станат собственото си ехо, да даде възможност на това ехо да прозвучи в специално създаден за него резонатор и да се отрази в другите светове — миниатюрни, добри и пълни с любов, които като разноцветни сапунени мехурчета се появяват в безкрая.

Ехото не трябва да знае, че е ехо. Иначе вълшебният свят ще загуби смисъл. Ще изчезне последният отпечатък от древността и живелите в нея души… Но животните са прави, този свят наистина много прилича на детска градина…

Сперо беше вече на половината път за излизане от Гората. Можеше дори да не се връща в храма, а да затвори очи и да остави тялото си да изчезне. Но тя чувстваше неудовлетвореност. Нещо беше останало недовършено.

Уго и Агенда са сенки от далечното й минало… Но там, до тях, като че ли имаше още някой… Някой, на когото тя беше обръщала малко внимание приживе, и затова съвсем го беше забравила. Сперо се спря, примижа и насочи силата на ума си към този избледнял спомен.

Скоро си спомни.

Всичко можеше да се поправи лесно. Но трябваше да го направи веднага, докато пак не е забравила…

Когато стигна до края на Гората, край една от входните арки вече беше започнал ритуалът за Пристигане. По това, какви животни бяха дошли да посрещнат новопристигащото на Едем съзнание, можеше да се досети откъде е пътникът.

Мястото за среща беше тъкмо такова, каквото би очаквал да види удостоеният да попадне в рая мистик от въглеводородната епоха. Това беше голяма поляна с цветя, в центъра на която от просеката между короните на дърветата падаше широк слънчев лъч. В лъча стояха три животни: боядисан с къна лъв, който приличаше на пияния Чърчил, тъмносин бик, целия покрит с очи, които току примижаваха заради досадните мушици, и огромен, с човешки ръст, златен орел със строг милиционерски поглед.

След секунда на тревата пред тях тупна дребен бял хамстер с розови уши и черна звездичка на челото. Той погледна извисилите се над него животни, а после застаналата отстрани Сперо, подуши въздуха, нервно помаха с опашка и се шмугна в тревата.