Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (41)

Сбогом, „Контра“

Служебното ми зрение можеше да види мравка на другия край на земята и да се досети накъде пълзи. Но не бях способен да предотвратя нападение на Птиците дори тогава, когато то се подготвяше под носа ми. По-рано обаче винаги чувствах смътна тревога, някаква необяснима депресия, която ме караше да бъда двойно по-внимателен — и няколко пъти ми спасяваше живота. Но това чувство, уви, не ми помогна преди взрива.

Възможно е, това дело беше така, понеже в онези дни цялата „Contra.ru“ излъчваше тъга и депресия — и то толкова интензивно, че на този фон просто не съм могъл да забележа собствената си сигнална система.

Над офиса, където се трудеха Кеша и Надя, надвиснаха облаци. Те се сгъстяваха отдавна — ако не беше взривът, „Контра“ все едно щяха да я закрият след два месеца. Причината разбирах дори аз — човек, чужд на информационния бизнес.

Светът стана студен и враждебен към горката „Контра“. Постъпленията от реклама намаляваха. Троцкистите собственици режеха финансирането, настояваха за съкращения — и макар че не задушаваха открито свободното слово, не искаха проблеми нито с бога, нито с кесаря. Краудфъндингът^[112] не стигаше дори за дауншифтинг^[113]. В резултат „Контра“ заседна по-ниско от собствената си ватерлиния: крехкият баланс между четвъртвъзвращаемостта и полувлиятелността се наруши по най-неблагоприятен начин.

Кратко и точно резултатът от тази финансово-екзистенциална безизходица беше изразен в ръкописен плакат, който вися в офиса няколко дни:

БЪДЕТЕ РЕАЛИСТИ — ВЪРВЕТЕ НА М*** СИ

Плакатчето беше закачено между триглавото куче с червени очи и знаменитата снимка на Мерилин Монро с развята от вятъра рокля. Когато надписът попадаше в полезрението на експедиторката Надя, тя всеки път мислеше, че е добре да го закрие с някое високо цвете, но няма да разрешат да сложи саксия на това място.

Кеша, вперил поглед във формулата на живота и съдбата, обикновено за няколко секунди се натъжаваше от безизходната й точност, а след това погледът му се отместваше върху снимката на Мерилин и той за пореден път изпитваше недоумение от мисълта, че някой е могъл да чука с удоволствие тази дебела глупачка. След това той обикновено се обръщаше към монитора и след като се убедеше, че зад гърба му няма никого, се захващаше да подкърмя своите зукърбрини. Хубава и точна е думата „подкърмям“ — не от „кърмя“, „храня“, а от „карма“.

Неприличният плакат беше свален от администрацията. Скоро на неговото място се появи съобщение за вечерта на поета Гугин — със снимка на „хипопотама на апокалипсиса“ и думите:

? ГО̀ЛЕМ ИЛЕЛЕЕМ!

Забелязах, впрочем, че като произнесеш това странно словосъчетание само веднъж, след това става трудно да го изчовъркаш от главата си. На всичко отгоре постоянно се натиска само да се произнася — като истински малък го̀лем, нахално завзел артикулационните центрове. Гугин, каквото и да говорим за него, беше талантлив заклинател.

След появата на го̀лема се очакваше кръгла маса с трима журналисти, известни с острата си гражданска позиция. „Contra“ се опитваше да оцелее и пробваше нови роли. Беше тъжно да гледаш тази агония — сайтът вехнеше като растение без вода.

Останалото го знаете.

Не пострадах при взрива — почти. Избухна точно под мен, но през един етаж. Подът издържа, ударната вълна просто ме хвърли от стола на пода. В действителност ударът е бил много силен — дори загубих за миг съзнание от раздрусването. Струва ми се, че при такива взривове се случва нещо страшно и не напълно научно — за миг се отваря вратата към адското измерение и подаващата се оттам лапа прокарва нажежените си нокти по реалността на чуждия свят.

В офиса на „Контра“ загинаха почти всички.

Официалната версия бе терористичен акт поради омраза — изясни се, че „Контра“ публикувала нещо, което можело да обиди чувствителните ислямски радикалисти.

Бату се готвел дълго за терористичния акт, без конкретна връзка с цялата тази история. Той живееше под наем в апартамент близо до офиса на „Контра“ и при обиска намериха в мръсната му дупка цял куп уахабитска литература. Очевидно птиците са използвали първия попаднал им под ръка жив снаряд, който се оказа взривен.

Все си повтарях, че нямам никаква вина за случилото се. Ако Бату беше взривил бомбата си не в офиса на „Контра“, а в препълнен вагон в метрото, жертвите щяха да бъдат много повече. Но въпреки всичко се измъчвах от непоносимото чувство, че заради мен са пострадали толкова абсолютно невинни хора.

Беше ми много мъчно за всички тях, особено за Надя. Самият аз останах жив по чудо — по време на атаката гледах света от вътрешността на Кешината глава и птиците бяха сигурни, че насочват Бату към мен самия. Но ако през това време просто пиех чай в кабинета си, Бату би почукал на моята врата.

По-рано Птиците ме преследваха напосоки, а сега, очевидно, са ме видели ясно. Това означаваше, че малко ми остава да живея като Киклоп. Всяка кола можеше да ме блъсне. Първият срещнат можеше да ме бутне под влака в метрото.

Изобщо, случи се това, което рано или късно трябваше да се случи. Свитата вече знаеше всичко и няколко минути след като дойдох на себе си, започна ритуалът на моето, тъй да се каже, лишаване от сан. Не възразявах. Напротив. Това беше единственият ми шанс да си спася живота.

Видях восъчното си копие, седящо на каменен трон — по-точно, досетих се, че това е то: куклата беше покрита с плащаница. Към нея се приближиха двама служители с маски, скриващи лицата им (вече знаех, че ги носят, за да не може да научат нищо Птиците, дори ако проникнат в съзнанието на Киклопа,) и свалиха плащаницата.

Отново видях странните отклонения от анатомичната норма, които украсяваха тялото ми — око на челото, устни в долната част на шията, ухо в точката на слънчевия сплит. Те изглеждаха много реалистично и мен, както и преди, ме беше страх да се гледам такъв.

В ръката на един от служителите се появи голяма крива игла със златен конец — и той с груби шевове заши окото на челото ми.

Усетих пулсираща болка в черепа, каквато понякога се появява в началото на пристъп на мигрена. Няколко мига тя се усилваше, стана непоносима и изведнъж премина.

Отново закриха с покрова моя двойник. След това свалиха куклата от трона, сложиха я на нещо като медицинска носилка (не знам, как се казват онези високи маси на колела, на които превозват болните) и я изнесоха в коридора.

Видях дълга стена с безброй продълговати номерирани ниши — така биха изглеждали пощенските кутии в блок, населяван от великани. Приближиха носилката до една от нишите, вдигнаха вратичката с номер „1156“ и преместиха двойника ми в тъмното. Отвътре вратичката беше огледална и останалите стени на нишата — също. Не зная, дали цифрите имаха някакъв смисъл. Най-вероятно същият като в съседните „1155“ и „1157“. Последното, което видях, беше как се затваря вратичката.

Знаех какво се е случило. Бяха ме спасили, като ме бяха направили невидим за Птиците. Но и аз самият повече не можех да виждам онези, които така самонадеяно наричах преди това своя Свита. Вече не бях Киклоп.

Трябва да кажа, че стената, която се състоеше от ниши с четиризначни номера, веднага някак си преобърна в съзнанието ми всички предишни йерархични представи — помислих, че тържествената почтителност на извършваните от Свитата ритуали и процедури сама по себе си не значи нищо. Маймуната, която изстрелват в космоса, също може известно време да вярва, че е станала император на земното кълбо. Имаше много, страшно много Киклопи. Един е приключил с работата си и някъде по света на пост е застанал друг.

Къде — не знаех, сега това беше скрито от мен. За Свитата, дори при най-страшни наказания, бих могъл да разкажа само едно: всичко започна с огледалата, с тях и приключи. И макар че остатъци от ясновидството, както и преди, висяха върху мен с тежкия си товар, вече не можех да влияя с волята си върху съдбините на света. Повече не бях препятствие за Птиците и от този момент престанах да ги интересувам. Не ме смятаха за свой враг и не се канеха да ми отмъщават. За щастие, в тях нямаше нищо човешко.

Постепенно оправиха офиса на „Контра“, целия задръстен от цветя и венци. Свалиха от стената надупчената от шрапнели Мерилин, обгорялото триглаво куче и присъединилия се към тях Ким Чен Ун. После откараха строшените компютри, счупените маси и саксиите с растенията на Надя, много от които бяха още живи — сякаш някой беше изсякъл гората, където е процъфтявал неведом за хората живот… Всъщност, така си и беше — но тъй като вече знаех как причудливо ще се отрази и ще се разрасне тази гора в бъдещето, не ми беше много мъчно.

Ами тогава, какъв смисъл имаше работата ми? Защо трябваше да опазваме свят, в който се случват подобни неща, ако има безкрайно много други светове и никой, абсолютно никой не се задържа тук задълго? Не знам. Имам само предположения.

Всяка секунда от този свят заминават множество невидими влакове, всяка секунда умовете го напускат и преминават в други вселени, които отначало почти не се различават една от друга. Всъщност, докато охранявах един от възлите на безкрая, на едно място оставах само аз, а другите идваха и си отиваха. Този свят беше просто стъпало в чуждите животи.

Но колкото повече това стъпало от огромната стълба оставаше на едно място, толкова повече възможности и маршрути се появяваха за преминаващите тук същества. Да, светът ще загине и ще се свърши — и какво от това? Всеки „Титаник“ някога потъва, такава е съдбата му. Важното е преди тази минута от него да успеят да отплават колкото се може повече лодки.

Знаех, че в света, накъдето се е запътил Кеша, моята битка е изгубена. Но затова пък аз я спечелих там, накъдето тръгваше Надя. Сигурно по-правилно е да се говори за тези измерения в бъдеще време, но аз използвам минало, тъй като разказвам за това, което вече съм видял.

Казах, че Надя се превърна в нещо подобно на ангел. Или страж. Тя, както и аз, следеше да има ред. И сред многобройните сфери на битието, за които отговаряше, различих една, която външно много приличаше на нашия свят.

Приликата не беше случайна — оказа се колония от съживени вкаменелости от човешкото минало. Цяла библиотека от форми, които са се въплътили в новата среда и сякаш са се превърнали от „материя“ в одушевен анимационен филм за материята.

Като говорим за това измерение, не трябва да подбираме лексика за уподобяване — тук всички думи значат именно това, което значат. Външно това пространство практически е нашият свят. Но същината му е по-скоро на анимация, по която може да се ходи и да се говори с героите. Там я няма желязната необходимост, която прави съществуването ни толкова непоносимо. И животът там, честно казано, е къде по-хубав — макар че и там има проблеми.

Този свят лично на мен ми се струва доста странен. Но той съществува. Дори ако аз самият не бях го видял — а аз го видях — той би съществувал поради причината, че всичко, описано от нас поне веднъж, задължително ще се намери някъде в мултивселената. Дори като симулация на един от безбройните съществуващи в нея генератори на виртуалната реалност, която е абсолютно невъзможно да се различи от… и т.н., и пр. Физиците отдавна са го обяснили.

И после, Надя все пак беше странна девойка — не е чудно, че през нея е прораснала малко странна вселена.

Причината, по която ми се иска да разкажа тази история в края, е проста. Работата е там, че именно в този далечен проблясък на бъдещето, на самата границата на това, което е достъпно за зрението ми, забелязах последното ехо на Кеша и на още няколко загинали заедно с него в онзи страшен ден. Отначало не можах да повярвам, че всички те отново са заедно. Но след това разбрах защо.