Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (40)

Надежда

От разказа ми може да се създаде впечатление, че светът ни се движи от лошо към съвсем лошо, че в него живеят сакати нещастници и уроди — и няма никаква надежда.

Не е така. Не твърдя нищо подобно. За Киклопа изобщо не съществува „светът“ — световете са много и те далеч не се обитават от уроди и красавци. Световете се състоят от преживявания, възприятия и състояния на ума, способни да възникват и изчезват във всеки програмно съвместим с тях череп. Спохождат ни мисли, които за известно време ни правят негодници, и мисли, които за кратко ни превръщат в светци. Всичко това, най-общо казано, е въпрос на статистика.

Но средностатистическият свят в човешката глава наистина може да се нарече свят на страданието. Основната причина е в това, че в ума ни действа „отрицателния закон на чаената лъжичка“. Той звучи така — „ако към кофа конфитюр добавим чаена лъжичка лайна, ще се получи кофа с лайна“. С други думи, много по-лесно е да ни направят нещастни, отколкото щастливи.

Но съществуват и други светове, където действа „неутралния закон на чаената лъжичка“, т.е. прибавянето на чаена лъжичка с известната субстанция към кофата с конфитюр не променя природата на съдържащия се в кофата конфитюр (ние не можем да разберем как е възможно това, именно защото в съзнанието ни вече действа „отрицателния закон на чаената лъжичка“, който бързо превръща всяка глава в кофа с лайна).

Има дори светове с „положителен закон на чаената лъжичка“, в които добавянето на чаена лъжичка конфитюр към кофа с лайна прави кофа с конфитюр. Колкото по-високо в йерархията е светът, толкова по-далеч от нас е той — макар че във физически смисъл това измерение може да се намира в главата на човек, който външно прилича на нас и седи срещу нас в метрото. Струва ми се, че е ясно, че за обитателите на щастливите пространства, радостта и покоят са също толкова естествени, както за нас неувереността и страхът.

Виждал съм много малко подобни хора на земята. И околните обикновено ги възприемаха като „freak“^[111]. Но едно от тези щастливи същества по странно стечение на обстоятелствата работеше в един офис с Кеша.

Това беше същата тази девойка на име Надя. Споменавах я вече няколко пъти, но сега ще разкажа за нея по-подробно.

Надя се занимаваше в „Контра“ с най-безопасната в кармичния смисъл на думата работа — с почистването, бюфета и закупуването на различни материали. Нямаше точно определени длъжностни функции (по ведомост се числеше като „експедитор“). От гледна точка на ефективността на мениджмънта спокойно можеше да минат и без нея. Но тя, колкото и да е странно, дълго време не попадаше под прицела на нито едно от многобройните съкращения и преструктурирания.

В работата я обичаха.

Жените се отнасяха към нея нормално, защото тя не беше прекалено хубава и не я смятаха за съперница. Мъжете по същата причина не я превръщаха в обект на своите, както се изразяват възрастните лесбийки, фалопатриархални комплекси.

Но, разбира се, не за това ценяха Надя.

Както вече казах, работното пространство, в което се трудеше Кеша, беше много уютно.

И това изобщо не се дължеше на ултрасъвременния дизайн. Дизайнът, както често се случва в Москва, толкова силно се стараеше да изпревари епохата, че поради цикличността на културата, започваше да възпроизвежда миналото. Беше се получило някакво подобие на образцова фабрика-кухня от епохата на разгрома на троцкизма.

Огромната стая наистина приличаше на декор за фантастичен филм за щастливото бъдеще на човечеството, заснет през тридесетте години — заради огромния брой растения, които я превръщаха в оранжерия. Прекомерната зеленина трансформираше троцкистката фабрика-кухня в безгрижно и леко сънливо пространство: всички психични миазми, отделяни от кипящите човешки мозъци, се изсмукваха от тази жива вентилационна система навън.

„Вентилацията“ я спретна Надя — по своя инициатива, в свободното си от работа време и наполовина за своя сметка. Малкото й апартаментче, впрочем, беше също такава миниатюрна градска оранжерия (освен нея, там живееше огромен бял какаду, който владееше псувните до съвършенство).

Работата не беше само в растенията като такива, но и в тяхното разположение. Надя ги беше подредила така, че зелените им умове сякаш се свързваха един с друг и образуваха неделимо поле на мълчанието, под чийто покров така сладко си почива измъчената човешка душа — сякаш стихва, забавя ритъм и постепенно разбира, че в еволюцията са били допуснати сериозни грешки.

Тази дивна атмосфера беше главният принос на експедитора Надя в производствения процес. Прощаваха й не съвсем ясната роля в колектива и й плащаха малка заплата.

Но най-удивително от всичко беше душевното й състояние. Такова нещо просто не очаквах да видя.

Представете си, че сте дошли на гости в обикновен московски дом, позвънили сте на вратата, вратата се е отворила, направили сте крачка напред — и вместо в тясно бетонно коридорче сте се озовали в гората. Или край брега на езеро.

Ето такъв горе-долу шок изпитах и аз.

Надя не знаеше нищо за езотеричните тайни. Просто в нея се беше запазило едно първично и забравено от хората спокойствие, весела и безстрашна тишина. Струваше ми се, че в ума й отсъстват програмите и приложенията на околния свят, от които на сто процента бяха изградени душите на колегите й от офиса. Именно затова тя не се хващаше за работа, по-сложна от експедиторската — всичко останало изисква емоционално включване към матрицата.

Нещо повече, когато веднъж се отбих за малко в дома й, забелязах едно интересно и странно, както казва Пушкин, „сближение“.

На същия етаж с Надя живееше един типичен московски мистик, практикуващ тайни тибетски учения. Преследваха го проблеми, обичайни за този кръг хора: след неудачен опит за сплашване на боклуците чрез визуализация на Мангал Ринпоче (нещо, което винаги вършеше отлична работа с дяволите по време на дисасоциативни психеделични „пътувания“, но кой знае защо в маймунарника не помагаше) му отнеха книжката за шофиране в пияно състояние, което му струваше много пари; и оттогава редовно се обръщаше към тибетския оракул с въпроса, не е ли време да му сложат подкожна капсула против алкохол. Идваха противоречиви отговори, поради което се налагаше горкичкият да пие много.

В някои от моментите на трезвост той сядаше в поза лотос и започваше да успокоява ума си, като си нанасяше удари с невидим камшик при първата появила се мисъл — т.е. на всеки две-три секунди. А Надя, която седеше в кухнята си буквално на няколко метра от него, без никакви упражнения пребиваваше в същата спокойна безметежност, която съседът й така самоотвержено се стремеше да постигне: мислите не я тревожеха, защото нямаше за какво да се закачат. Тя не се навеждаше за тях — за разлика от практикуващия мистик, който отначало се навеждаше, после се удряше с невидим камшик, а след това отново се навеждаше — и по този начин се опитваше да намери покой.

Надя не подозираше, че някои наричат такива неща „медитация“ — тя не правеше нищо. А съседът й тъкмо това се опитваше — да прави това „нищо“. Разликата беше учудваща.

Върху контраста беше напълно възможно да се построи една от онези живи икебани, за които говорех — проста, но въздействаща. Може някой и да го е направил.

Надя не гледаше новини. Тя беше, както казваше Гай Фокс, facebook free, и дори нямаше точна представа за идейната насоченост на „Контра“, където работеше. Политически възгледи изобщо нямаше: предполагаше, че в света има петдесет нюанса сиво, които си дърпат властта един от друг, и нито един от тях не й харесваше. Ходеше да гледа само филми приказки. От музиката най-често у дома й се чуваха старите французи: Клод Франсоа, Полнареф и Серж Генсбур от дребнобуржоазния му период. Може да я наречем леко инфантилна и като прекараме през главата й две-три тръби с медийна саламура, след време бихме могли да стесним вътрешното й пространство до средните бизнес стойности.

Но такова нещо кой знае защо не се случваше. Тя сякаш имаше вътрешен защитен екран — невидим, но много здрав — и през него изобщо не проникваше световната мрежа и прахоляк. Надя не правеше никакви усилия в тази посока. Просто не знаеше, че всичко може да бъде по друг начин.

Освен това тя и досега си играеше на разни игри, но не на компютърни. Външно това не се забелязваше. Например, слагаше в саксиите с растенията миниатюрни пластмасови животинки — сини, червени, жълти. За пред възрастните те имаха сериозна роля: уж за борба с плесента в саксиите или пък за подхранване на почвата, или нещо от този род. Но за самата Надя всяко шаблонно животинче беше малко живо същество, а зелената сянка, под която ги поставяше, в нейното съзнание се превръщаше в здрача на неземна гора, където наистина обитават такива животни.

Докато колективът се просмукваше от различни трендове и пускаше в информационното пространство поредната вълна, понякога тя дори разговаряше с малките си разноцветни приятели. Но за това не знаеше никой, освен мен.

Изобщо, ясно е, че почти никое нормално момиче няма да иска да прилича на нея — във всеки случай, по време на активната фаза на репродуктивния период.

Не намирах никакви следи от този странен ум в бъдещето. Беше абсолютно сигурно, че го няма в близките възли на времето, където ясно присъстваха Кеша и повечето от колегите му. И в най-далечните, където почти нищо не можех да видя, също отсъстваше. После все пак я открих — извън пределите на обичайните маршрути. Засякох я така, както астроном забелязва избухването на свръхнова, когато не се различават никакви други звезди от такова разстояние.

Тя беше станала… дори не знаех как до го нарека. Велико космическо същество. Ангел. Всеки мой опит да подбера подходящ термин би бил неадекватен — изобщо не става дума за нещо помпозно и възвишено. Тя не се беше издигнала в космическата йерархия (не съм сигурен, че изобщо има такава), а така си беше и останала свободен „експедитор“. Беше много поумняла и съзряла — не в нашия мрачен смисъл, естествено. Но можах да я разпозная.

По-рано говорех за области в света, скрити от моя взор, и това беше една от тях: никога не бих успял да различа изчезващото далечно измерение, ако не бях видял сегашната Надя — негов източник и пътеводна нишка.

Светът й беше устроен различно от нашия. В него съществуваха заедно много различни пространства и законите на космоса бяха съвсем други. Изобщо не беше трудно да се пътешества по него. Това щастливо измерение приличаше не на Острова на маймуните, а на онази земя, откъдето бе доплувал до там корабокруширалият кораб. Но от нашия свят към нея много нарядко все още вървяха влакове на съдбата — и един от тях беше самата Надя.

Най-интересното е, че тя също беше с предишното си име. Но, ако при Кеша се бе запазил само звукът, то при Надя — само смисълът. Тя пак се казваше „Надежда“. Името й няма никаква звукова основа, затова аз ще я наричам Spero — от латинския глагол „надявам се“ (тя използваше тази дума на шега).

Във вселената й нямаше планети и звезди, отдалечени една от друга на огромни разстояния — във всеки случай, в нашия смисъл. Нашата „пустота“, през която светлината трябва дълго да се добира от една заскрежена гаричка до друга, това не ви е някаква самостоятелна същност, а просто спусната бариера на пътя ни, забрана за бързо преместване от точка „А“ до точка „Б“. Нашият физически космос прилича на заточение. А нейното далечно измерение си представях като безброй слоеве на битието, между които беше също толкова лесно да се преместваш, колкото да превключваш програмите на телевизора. Пространство и материя в нашия смисъл там не съществуваше. По-точно там имаше форма и тя можеше да е всякаква. По-ясно не мога да го обясня.

Но аз твърде се увлякох с историята на Надя, а отначало трябва да се оправя с другите нишки на моето повествование. Остана ми да разкажа още съвсем малко: за последните дни преди взрива — и за това, какво се случи после.