Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (4)

Огледалото

В живота на всеки млад човек има огромни равнини от скука. Нищо не се случва, вцепеняваш се като дърво по пладне в юлската жега и ти се струва, че „сегато“ никога няма да се помръдне от мястото си. В такъв момент заставаме в най-главната поза — главна не поради същността й, а защото точно тогава вечността ни снима за спомен. Тя най-често ни запомня млади.

За мен тази вечна снимка изглежда така: младеж в сиво кимоно (то ми беше много голямо и ми служеше за нещо като домашен халат) седи в поза полулотос пред старо огледало в дъбова рамка. Огледалото е с такива размери, че повече прилича на портичка. Подложката на стъклото вече е започнала да се окислява, или каквото се случва там със старите огледала, и по нея като ветрило се бяха разпрострели черни петна. Но това не ми пречи — натам, където гледам, стъклото си е наред.

Правя упражнението „циклоп“, чието описание намерих в кутия № 1 — в една разпадаща се вехта брошура (промазана хартия, син шрифт с ятови гласни, 1915 г.)

Упражнението се състои в това, че йогинът (ужасно ме развълнува тази дума) сяда пред огледалото на разстояние малко по-малко от един метър (точната дистанция се определя експериментално) и кръстосва очи по такъв начин, че техните отражения се раздвояват — докато отражението на дясното око не се насложи върху отражението на лявото точно между очите. Това става много лесно, по-сложно е дълго да задържиш отражението в такъв ракурс. Но с известна практика може да се научиш. Резултатът от упражнението, както се твърдеше в брошурата, е развиване на ясновидство.

Не вярвах кой знае колко в ясновидството, разбира се. Но ми беше забавно какво се случваше. Не след дълго от огледалото започва да те гледа едно много дълбоко, странно и удивително реално око, което вече не е съвсем твоето — по форма е нещо средно между дясното и лявото. А после изобщо започваш да виждаш само него, тъй като иначе е невъзможно да го задържаш на фокус. Ако правиш това упражнение дълго — а понякога аз седях пред огледалото с часове — окото започва лека-полека да оживява.

През него последователно преминават всички възможни човешки изражения: презрение, гняв, интерес, отвращение, равнодушие, насмешка… Знаех, че виждам просто отражението на своя ум („психическото съдържание“, както се изразяваше овехтялата тетрадка със синия шрифт). Но постепенно започнах да разбирам — работата не е само в психическото съдържание.

В упражнението определено се криеше някаква тайна. Окото, което ме гледаше от огледалото, не беше мое. То беше ничие. Струваше ми се, че най-много прилича на шпионка на вратата. Седя пред вратата, а зад нея от време на време минават непознати хора и за кратко спрат поглед върху мен (все едно някакви философи с много яки връзки са приватизирали Платоновата пещера и са я укрепили със стоманена врата).

Понякога странното око ме гледаше с ненавист, понякога с презрение, понякога с погнуса — и всеки път сърцето ми уплашено се съгласяваше, че аз точно това и заслужавам.

Приличаше на съчувствено разбиране. При това разбиране на инженер: за миг ми се стори, че за този поглед душата ми е нещо като пинбол — наклонена дъска с малки вдлъбнатини, по която се търкаля изстреляното от пружина топче, отскачайки от електрическите лостчета. Взряното в самото ми сърце око внимателно разглеждаше този пинбол.

След това погледът ми се разфокусираше и окото изчезваше.

Споменът за това, което се случи после, и досега предизвиква в мен конвулсии. Спомням си една сцена от стар филм за катастрофа, в който беше показана отвътре кабината на врязващ се в океана „Конкорд“ — предните стъкла за част от секундата се превръщат във фонтани блестяща вода, която помита всичко по пътя си.

Изправеното пред мен огледало сякаш изведнъж се вряза с огромна скорост в океана или, може би, повърхността на океана от другата страна на стъклото се стовари със страшна сила върху огледалото и мен, взривът ни смаза и ни разкъса на атоми…

Когато дойдох на себе си, лежах на пода в средата на стаята. Болеше ме неестествено сгънатия крак, но бях цял. Огледалото също изглеждаше цяло — и тук-там по него се виждаше прах, от което следваше, че взривът е бил просто халюцинация. Или, в съзнанието ми веднага изникна друга мисъл, точно обратното, взривът е бил истински, а халюцинация е това, което виждам сега…

Станах и погледнах отворената врата на балкона. Виждаше се блокът отсреща, прозорецът на чужда кухня. В него край печката се въртеше едрогърда жена с агресивна червенина по лицето. Тя си поряза пръста с ножа и се намръщи от болка.

Казваше се Мария Лвовна. Беше минала четиридесетте, имаше мъж и две деца. Мъжа си ненавиждаше заради малката заплата и големия член (да, случват се и такива неща), децата си по-скоро обичаше, но любовта й се проявяваше досущ като омраза, и тях ги беше страх от нея. Тя беше родом от Кострома, беше израснала на брега на Волга, в детството й бяха подарили пластмасов велосипед с три червени колела, веднъж, когато го караше по горската пътека, на ръката й кацна удивително красива оса с продълговато коремче и с почти човешко настървение заби жилото си право в пръста й…

Вниманието ми за секунда пропадна в съзнанието на тази жена по някаква странна избирателна траектория, заобикаляйки множество компресирани събития, право в точката, където се появи емоционалният рефлекс, изкривил лицето й. Самата тя не знаеше, че преживява отново отдавна отминалата случка, но аз знаех.

Знаех и много други неща. Настроението й беше лошо, заради току-що приключилия скандал с намеса на милицията: тя обвини съседа, който живееше зад общата стена (математик от института „Стеклов“, това също го знаех отнякъде) в педофилия и русофобия — на основание на дочуващите се зад стената звуци. Ченгетата, които дойдоха на повикването, отначало искаха да отведат самата нея, но главното ченге изглежда й повярва, защото от оперативния си опит знаеше, че почти всички брадати математици са педофили и русофоби.

Обаче мъжът й не й повярва. Не само това, ами й предложи да напише заявление срещу друг съсед — да го обвини в некрофилия на основание на пълната липса на звуци зад стената: главното ченге, каза той, сигурно пак ще клъвне. Това може и да беше смешно. Но на нея не й беше до смях. Мъжът й искаше да прозвучи иронично, а според нея прозвуча направо жалко, защото той и хилядарка не можеше да донесе вкъщи. И на кого му бяха притрябвали шегите му…

Тези смислови зигзази се появяваха пред погледа ми като пътна маркировка, която се носи под колелата в светлината на фаровете. Можех да тръгна по всеки един маршрут. Знаех всичко за мъжа й (преподавател по история в някакъв институт пред затваряне). Знаех всичко за главното ченге (самият той страдаше от педофилия, затова можеше да се има доверие на вердикта му относно математиците). Освен това, можех за секунда да пропадна (или да се срина — такова беше усещането) до всяко тяхно преживяване, вече забравено и от тях самите. През паметта им можех да стигна до други хора. И така колкото пъти си поискам. Безкраен лабиринт — можех да се пренеса във всяка негова точка — сякаш отпред се беше ширнал осветен град, а аз бях токът, който захранва светлините му.

Тези картини проблеснаха в съзнанието ми, докато гледах жената, която стоеше до печката в отсрещния прозорец. Но щом примижах, видението свърши.

Отново отворих очи.

Всичко наоколо си беше както преди. Пред мен беше сърповидната възглавница за медитация, килимчето за йога и огледалото до стената…

Килимчето и възглавничката си купих преди време по интернет. Но сега знаех, откъде ги е донесъл куриерът (магазинът със странно име „Да се йогнем“ — ако знаеш нужните думички, може да си купиш смески за пушене, собственикът използва една от продавачките за персонална страпон-шакти). Знаех, къде е била направена сърповидната възглавничка (нелегална работилница за калъфи на мебели и матраци — по този начин работниците изкарваха още дребни пари). Дори можех да видя полето със засята елда, където са произведени шлюпките, с които е пълна възглавничката.

Килимчето беше от същия магазин, но два дена преди мен беше успяла да го използва една девойка с великолепен шпагат — върнала го в магазина, защото й бил прекалено дебел и мек, а там върнали девствеността на килимчето — запечатали го в пластмасов плик.

Огледалото… За него почти нищо не виждах. Беше много старо и всички, които го бяха направили, бяха умрели. Успях да различа някаква раирана престилка, ръце с набраздена от мръсотия кожа и дървени рамки, опрени на стената — изглежда в работилницата. Но това видение приличаше на късче от стара, много лошо запазена снимка.

Дори паркетът се опитваше да стане отново умираща под трионите гора и да разкаже за своите убийци. Спрях го само с огромно усилие на волята.

Светът се промени! И то как!

От думите ми може да излезе, че приключението ми беше занимателно и весело. Но аз го изживявах различно — чувствах се като гмуркач, обкръжен от пасаж агресивни риби, в каквито се превръщаха всички предмети, без изключение. Всяка риба искаше да се втурне в ума ми и да го погълне. За това беше достатъчно да спра вниманието си върху някой обект, около мен, и лекичко да му се отдам.

Приближих се към прозореца и погледнах към двора. Там имаше хора и аз ги пусках в себе си един по един, преживявайки за една минута толкова емоции (впрочем доста еднообразни, хората са направени от едно тесто), че към края на този кратък „трип“ изобщо не разбирах кой съм аз всъщност. Миналото ми по нищо не се различаваше от тяхното минало — разликата беше само в това накъде е насочено вниманието ми.

Като направих още няколко опита с неодушевени предмети (паркираната на двора червена кола, купола на една далечна църква, контейнера за боклук, след което желанието ми да експериментирам изчезна) и с птици (стана ми ясно, защо по-рано са смятали, че животните нямат душа, те по нищо не се различаваха от това, което се случваше с тях, докато хората носеха в себе си обособения, клокочещ и напълно откъснат от заобикалящото ги свят), окончателно разбрах, че никак не ми харесват тези информационни инжекции.

Не е като да бяха болезнени, не. Бяха по-скоро досадни. Нахлулите в мен преживявания всеки път се оказваха нови, оглушителни и толкова ярки, сякаш някой бе хвърлил светошумова граната в главата ми.

За щастие, можех да се съпротивлявам на тези нахлувания, да удържам насочените към мен от всички страни остриета на безброй понятия. Можех да избирам на какво да се поддам и на какво — не. Но ако се отпуснех или се унесях, равновесието се нарушаваше. Едно от копията, събрало в себе си като че ли целия натиск на света, проби защитата ми и аз изчезнах, превръщайки се ту в дърво, което расте през човешки кости, ту в изтъркана от хиляди съветски задници каменна пейка, ту в стърчащ от контейнера за боклук ботуш, изпълнен с тайните на самотната си госпожа и нейния ротвайлер.

Не ми хрумна нищо друго освен да изгълтам три хапчета сънотворно и да ги преглътна с водка от хладилника („смирновката“ се оказа менте — продукт на осетинските барони на водката, един от които сякаш ме целуна с вонящата си небръсната уста точно в момента, когато издишвах след първата глътка). След това се мушнах под одеялото, затворих очи и отблъсквах всички опити на вселената да проникне в черепа ми, докато не ме обгърна черният медицински сън.

Отначало сънят беше просто дълбока яма, подобна на гроб. Харесваше ми да лежа в нея, защото чувствата ми се изключваха и преставаха да ме терзаят. След това ме посети кристално ясно видение. Твърде ясно — нито за секунда не се съмнявах, че виждам ставащото наяве.

Виждах полутъмната стая (нещо като зала, изсечена в скала), където стоеше висок каменен трон — със строга форма, без никакви украшения. На него седеше восъчна човешка кукла. Веднага разпознах себе си в нея — впрочем донякъде идеализиран.

На стената срещу восъчната кукла имаше правоъгълник от светещо стъкло. Досетих се, че пред мен е същото огледало, край което прекарах толкова време в поза полулотос, но гледано от обратната страна. От сумрачното помещение, откъдето гледах, ми се струваше, че зад стъкления правоъгълник има басейн от течна светлина, който хвърля към каменната зала приятно трептящи прохладни снопове светлина.

От двете страни на восъчния ми двойник стояха двама души с маски. Тези маски приличаха на венецианските, преди последното оцветяване, обикновени безизразни лица с правилни меки черти. Непознатите бяха с наметала от сивкава тъкан, които идеално биха подхождали и на съвременен хирург, и на древен египтянин.

Те правеха нещо странно с моята восъчна фигура. Отначало единият ми завърза очите с широка лента от плат. След това залепи в центъра на челото ми голямо отворено око. Вторият участник в ритуала сложи на шията ми под мъжеца друга восъчна заготовка — червени полуотворени устни. А след това първият залепи на слънчевия ми сплит бледо восъчно ухо. Всеки път, когато ръцете им допираха моя двойник, чувствах докосването — по челото, по шията, по гърдите.

Щом привършиха, двамата се обърнаха към огледалото, поклониха му се в синхрон и също така синхронно казаха:

— Киклоп!

Разбрах, че се обръщаха към мен, а думата „Киклоп“ значи същото, каквото и „циклоп“. Просто това беше старинно произношение. Стори ми се, че до ушите ми достигна някакъв древен звук, който се носеше над света от времената на Троя — ако не и по-рано.

Вече знаех, кои са хората с маските. Това беше Свитата. Но все още не трябваше да мисля за тях, за да не ги тревожа напразно с мислите си. Това също го знаех.

После настъпи мрак.

Щом дойдох на себе си (спах почти до средата на следващия ден), разбрах, че проблемите ми не са свършили.

Къде ти.

На чаршафа пред мен лежеше перо от възглавницата. Най-обикновено перо.

Моят ум, оттласквайки се от него, се метна в зловонния ад на птицефермата, изскочи в дирекцията й (зловонието, което цареше там, не беше по-слабо, беше само по-различно) и след няколко безумни премятания в чуждите глави, откри тайната на едно забравено дръзко убийство (междувременно и тайната на убийството на изпълнителя: съвсем тихо, чрез удушаване). Веднага след това в съзнанието ми с кудкудякане и зловоние се втурнаха множество корпоративни тайни на руското бизнес общество, от които точно по същия начин не успях да се отърва…

Но аз вече знаех какво трябва да направя. От дълбините на съня ми изплува една спокойна, уверена яснота. Не помнех, беше ли ми се привидяло такова решение или някой ми го беше внушил — но разбирах, че това е единственият изход.

Трябваше напълно да отхвърля съпротивата и да позволя на света изцяло да запълни ума ми. Не трябваше да отблъсквам пробождащите съзнанието ми смислови остриета, а да ги пусна в себе си — всичките наведнъж. Знаех, че ще ми се наложи да направя подобно усилие. Беше, например, като да излезеш на дъжда от протекъл навес. Или в зверски студ да скочиш в черната дупка, изсечена в леда.

На практика нямах избор — иначе животът ми щеше да стане непоносим. Всяко перце в полезрението ми щеше да ми пръска черепа. Не можех цял живот да кръстосвам шпага с откровенията, прокрадващи се към мен от всички страни — щях да заприличам на игленик.

Трябваше да се реша. И все пак прекарах в съмнения целия предиобед.

Получих ритник от хладилника, когато се заврях да си взема храна (не знаех, че корейският конвейер за сглобяване толкова прилича на лентата за получаване на багаж в провинциално летище, а работниците, които работят на конвейера са толкова дълбоко нещастни).

Душът ме заля със страшната истина за състоянието на районния водопровод (след което у мен възникна желанието да се измия още веднъж с някаква друга вода).

Дори вратата на банята успя да ми съобщи за пиянството, на което се отдават мустакатите и червенокожи инженери от испанските мебелни фабрики, заради което неправилно изсушеният лак по-късно се напуква като ситна мрежа.

Изварата и италианският зехтин (не съвсем зехтин и не напълно италиански — италианска сто процента е била само мафията, незаконно подкарала от Тунис танкер с канола^[12]) са изминали толкова мъчителен и невинаги хигиеничен път към моята чиния, че не знаех, как ще ги ям в бъдеще. А чаят… Не, по-добре да не бях виждал кой и как го събира на купчини.

Най-общо казано, светът изглежда беше престанал да се срамува от мен — и ми показа голотата си. Дори не голотата си, а безбройните си срамотии: просна пред лицето ми същия оня многочлен, който толкова ужасявал, спомням си, интересуващите се от математика червени кавалеристи. Но с тях това се е случило във вица, а с мен — съвсем реално. Не стига това, ами многочленът ме биеше с израстъците си от всички страни, щом за миг изгубех бдителност.

Ясновидството беше ад. Трябваше да се предам.

Досещах се, че няма обратен път. Последните секунди преди скока ми в неизвестното бяха наистина страшни — приличаха на стъпалата, по които се изкачвах към ешафода. Както всеки, осъден на смърт, ме теглеше да се огледам — и, помня, че последният поздрав от света, който напусках, беше айпадът на ъгъла на масата. Пропит от такава американско-китайска изпотяваща безизходица, че дори някак престанах да се притеснявам за себе си.

И прекрачих право в точката, от която няма връщане: отхвърлих невидимия си щит и позволих на света да ме изпълни, от всички страни и веднага.