Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (39)

Височинни скачачи

Разбирам, че рискувам да объркам читателя — но и Птиците са жертви на същата древна трагедия. Всъщност, те не са птици. Голи, телата им напомнят повече червеи или меки змии. Те са съвсем мънички. А птичето оперение, птичите крайници и клюнове са нещо като доспехи, които носят без да свалят. Машина, която им заменя тялото.

Много отдавна те наистина са били Птици, но и те са деградирали като нас, само че повече. Някои от тях с помощта на специални култове и практики са развили способност да се връщат в света на истинските Птици. Но тези пространства се намират толкова далеч от нас (в смисъл на обем на трансформации, които позволяват да попаднеш там) и са толкова различни от света ни, че нищо по-достоверно не мога да кажа за Птиците.

Ала стига мрачни приказки. Щом поговорихме за долната, се полага да поговорим и за горната бездна. Бездните, както се досещате, се различават по това, че в долната може да паднеш, а към горната трябва дълго и упорито да се катериш. Никакъв морален релативизъм — просто гравитация.

Какво се случва с нас, когато влаковете на съдбата ни издигат възможно най-високо? Веднага ще си призная, че не виждам края на този път — и изобщо не се срамувам: органите на сетивата, които ни позволяват адекватно да възприемаме далечните области на възможното, се появяват при нас само след като сме преминали много площадки на стълбището, което води нагоре.

Обаче много пъти съм забелязвал в нашия свят посетители от скрити за нас пространства. Нещо повече, сигурно почти всеки човек ги е забелязвал — просто не е знаел какво точно усеща.

В живота ни понякога проблясва нещо, което далеч превъзхожда бита и съдбата. При цялото си желание не можем да напъхаме това нещо в дневника си или в социалните мрежи, тъй като не знаем как да го изразим и да го снимаме. Сигурно всеки си спомня някое чудно преживяване, някое необичайно и красиво състояние на ума и душата, желанието да го сподели с някого, който може да го разбере. Сякаш каним на гости ангели и им казваме: „Вижте ме, вижте ме — не е ли прекрасно?“

И ангелите идват. А ние, примрели, се досещаме, че някой висок, много по-висок от нас, вижда и чувства същото, което и ние — все едно се спуска на балкона на душата ни, за да сподели нашия възторг.

Имаме много и най-различни функции на този свят. Една от тях е да бъдем наблюдателна площадка за висшите същества. Несъзнателно ги призоваваме, когато чувстваме, че събитието наистина си струва — сякаш в нас е вграден маяк, който се включва автоматично. А когато ни се струва, че сме в задънена улица и ни липсва нещо ново и ярко, пътешествия, приключения и т.н. — това означава, че гледката, която се разкрива от нас, не е особено интересна и трябва да подобрим обслужването.

Фейсбук и инстаграм, всъщност, са опростяване и профанизиране на това, за което говоря: да качиш снимка на котарака си, да шернеш своето бее-бее-бее заедно със стадо овчици… Това е все едно куклата да започне да играе на кукли, а войникът — на война. Ние самите сме и инстаграм, и фейсбук, ние сме и защитени гори, и тъмни алеи, трасета и писти за скоростно спускане — измерения, където пътешестват висши и непостижими за нас същности.

Кои са те?

Не знам откъде идват и къде отиват. Никога не съм ги виждал (с едно изключение, за което ще разкажа). Най-вероятно те нямат постоянна собствена форма. Но знам как използват нашия опит.

Представете си един калейдоскопичен човек, нещо като виртуален франкенщайн: той няма собствено тяло, а взема под наем, така да се каже, тела от хората, когато с тях се случва нещо интересно. Той посреща изгрева в Азия и за няколко минути плува право към розовия кръг на изгрева. След това се пренася в китайските планини и още пет минути е старец, който събира билки… Следващите пет минути прекарва в Южна Америка край огън в гората, в тялото на индианец, пил отварата аяуаска^[109], после се пренася в Ню Йорк, за да изпита ефекта на ендорфиновия възторг, който залива брокера, успял да се отърве от акциите пет минути преди краха на борсата. После прекосява пустинята на камила, стиснал автомат, като подозрително оглежда ослепителното небе, а сетне гледа бившия себе си през обективите на реещия се във въздуха дрон… И така до безкрай.

Това също е своего рода изкуство, висока и сложна, частично достъпна за нашето разбиране, форма на изкуство. Тя ми изглежда като нещо средно между кино, икебана и музика.

Неведомите същества правят нещо като букети от различни животи, които се съчетават помежду си по закони, които приличат на нашите музикални правила. Трима индианци на аяуаска — това е минорен акорд, пилотът на дрона — контрапункт към идващия към него през пустинята арабин-шахид и т.н. Би приличало на киномонтаж, но с тази разлика, че всички съзнания, сплетени по такъв начин в икебана, се преживяват в съчетание помежду си (както това се случва с букета, в който сме се загледали) и въпроса, зададен в един от умовете, веднага се съотнася с проблясващия в друго съзнание отговор — макар въпросът и отговорът да не знаят нищо един за друг.

Такова съединение на невъзможното открива съзвучия и смисли, разбира се, невидими за хората. Но това изкуство далеч надхвърля способността ни да разбираме — и може в пълния смисъл на думата да се нарече свръхчовешко, дори когато в основата му лежи обикновен човешки опит.

Ние сме стъпала, по които висшите същества подскачат. Но в известен смисъл всички ние сме такива скачачи. Както би казал Анди Уорхол, всеки ще бъде скачач за петнадесет минути. Онези петнадесет минути, в които всеки ще бъде скачач^[110].

Стълбата на съдбата се издига неизмеримо далеч във висините. Там има етажи, от които се разкриват лабиринтите на миналото и възможности да пътешестваш по древните умове. И, разбира се, вселената не се ограничава с хората и техния свят.

Можем не само да се издигаме във висшите пространства на немислими възможности и свобода. Можем да падаме оттам надолу, при това бързо. Но ние не помним тези падения и полети. Само виждаме, както е казал поетът, сънища за нещо по-голямо. Като се издигаме нагоре, забравяме, че сме били хора, а като се сгромолясаме в нашето измерение, вече не можем да разберем кои сме били преди.

Наистина има една сила, която е в състояние да наруши този закон — състраданието. Тази сила изобщо може всичко.