Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (38)

Островът на маймуните

Безспорно е, че човешките умове живеят в продънени чували от кожа и месо. Но културата ни има една странна особеност, с която толкова сме свикнали, че дори не я обсъждаме. Най-добре може да я обясним с пример от киното.

Всеки съвременен блокбастър (от онези, които едновременно служат за каталог на интимно бельо, школа за добри маниери и регистър на допустимите политически възгледи) по същество ни внушава, че тичащите по екрана герои са лишени от всички неприятни проблеми, които води след себе си животинската материалност на човешкото тяло. Актьорите за миг преминават от преследване с престрелки към изискани вечери на свещи, по всяко време са готови за любовни оргии или скокове с парашут. Бият се като разгневени богове, а от ударите телата им стават само по-силни.

А после вестниците съобщават, че някой от тях загинал трагично по време на снимките, понеже се подхлъзнал в тоалетната.

Знаем, че свръхчовешкият видеоматериал се прави от огромен брой дубли, а в почивките между тях свръхчовеците седят на тоалетните чинии, изстискват си пъпките, лекуват екземи и боледуват от грип. Но зрителят, след като изгледа екранните чудеса, въпреки всичко се оприличава на безполезна купчина лайна, а злите езици дори твърдят, че това е една от главните задачи на съвременното кино.

Но всичко е започнало не днес и не вчера. Това е едно от най-важните свойства на човешката култура. И то се проявява доста разнообразно.

Всеки знае какво означава да удържаш функционирането и външния вид на тялото си в рамките на „приличното“ и „подобаващото“ — на това се дължи поне половината от всички случаи на стрес сред хората. Тялото живее своя древен живот, неговите потребности абсолютно не са синхронизирани със социалната надстройка, то се поти, пърди, хърка, кашля, сере и пикае по установения от преди милиарди години начин. То има друга скала на приоритетите и ценностите, различна от нашата. За него пъпка на носа изобщо не е трагедия, за него е съвсем редно заради едно-единствено гнило зрънце грозде да напълни гащите на тържествен коктейл в чест на датския крал. При това е напълно възможно подобно нещо да се случи и на самия датски крал.

Откакто хората са станали хора, те живеят в една култура, която изтласква централното и ежедневното съдържание на човешкия опит в тъмния клозет. Дори днешният либерален и просветен век ни поощрява да изнасяме оттам на всеобщо обозрение едва ли не само нашата хомосексуалност — но не и запуснатите хемороиди трети стадий, от които, впрочем, страдат много повече хора („Партiя «Удар»“, — би съчинил Кеша. — „Ми розповимо, про що iншi мовчать!“)^[107].

Тази нереална отстраненост на собствената ни физиология е особено силна в средата на професионалните красавици (те никога не акат и не миришат на пот, а само пронизват със сините ледове на очите си) и сред аристократите (немислим позор за Набоков е да развалиш въздуха в хола, а казват, че един наполеонов генерал направо умрял от спукване на пикочния мехур).

Но защо ние, зловонните крастави маймуни с постоянно куркащи черва, сме си създали такава неудобна репресивна култура, основана на пълното отрицание на нашата природа?

Склонните към социално критикарство хора казват, че целта била да се създаде пазар на депилатори, дезодоранти и изобщо на всякакви козметични услуги. Това, разбира се, звучи антибуржоазно и контракултурно — но да се мисли така, означава да се бъркат причината и следствието.

Опитите да станеш по-красив от собствената си телесна основа и да засекретиш животинската си физиология — това всъщност е основата, върху която е построена цивилизацията, която познаваме.

Причината е в това, че в безкрайния регистър на възможното наистина има щастливи светове (щастливи не изобщо, а само в сравнение с нас), чиито жители доста приличат на нас по външни форми, но лишени от унизителните белези на маймунската ни природа. Тези светове имат друга материалност.

Тялото там не старее (във всеки случай не така, както нашето), храната се усвоява по друг начин, болестите приличат повече на промени в настроението. Техните жители дори в най-неугледния си вид са по-красиви от нас в пълен сценичен грим. Техните войни приличат на схватките на нашите кино герои. Тяхната любов наистина се състои от чиста наслада, а не от скрити мъки по повод метеоризма, млечницата, тлъстините и лошата ерекция. Тъкмо тези щастливи измерения безрезултатно се мъчат да изобразят азиатската иконография и Холивуд.

Един от тези светове навремето бил низвергнат в пространството на познатите ни закони. По-точно, той просто бил унищожен — от същите тези Птици, които преследват рода ни и днес. Но неговите обитатели, сякаш вкопчени в по-низшия слой на битието, намерили възможност да се запазят в животинските си тела и бързо привели своята култура във вид, който е близко външно подобие на предишната. От тази древна катастрофа като змии плъзнали многобройни нови маршрути на живота — както пасажерите на потънал кораб изплуват на някой маймунски остров и за да оживеят, се превръщат в маймуни, но са запазили дрехите, обичаите и езика си, само дето са започнали да си бръснат мутрите и да правят козметика от глина.

И оттогава тези маймуни се правят, че те, както и преди, са хора и имитират това, което по-рано са били предците им. Разбира се, те не могат да променят животинската си биология — за това са нужни милиарди години. Но маймуните са се научили да живеят в режим на постоянен маскарад, като се преструват, че имат различна природа от природата на тялото им.

Дори най-простият опит да си представим как би изглеждал животът ни без постоянно да пренебрегваме и загърбваме собствената си природа, може да роди интересни художествени ефекти. Да вземем например „Дискретният чар на буржоазията“ на Бунюел, където участниците в светски раут^[108] със смъкнати панталони седят около масата върху стилни тоалетни чинии, а отиват да се хранят в тайни кабинки. Абсурдът, в който живеем, по нищо не отстъпва на тази фантазия — той просто е с друг знак.

Та този древен маскарад е всъщност нашата култура. Забавното е, че между острова на маймуните и мястото, откъдето идвал потъналият кораб, редовно се движат фериботи. Всяка от маймуните, ако прояви лична инициатива, може да се върне в онези пространства, откъдето някога е бил изгонен човешкият род: има безброй маршрути и от незапомнени времена умовете пътешестват по тях нагоре и надолу.

Но на повечето от маймуните изобщо не им се иска отново да станат хора. Иска им се да изглеждат като хора, докато купонясват на маймунския остров.

Уви, по-нататъшната съдба на острова на маймуните е печална. Виждам такива нишки на възможното — и те са повече — в края на които нашият заблуден род го изтупват дори от днешните чували с нечистотии (Майстер Ке е в началото на пътя към нов модус на битието — той все още е истинска маймуна, просто малко се движи).

След това падаме още по-ниско, много по-ниско — в пространство, което трудно се поддава на описание. Ако продължим метафората, това е нещо като свят на страдащи растения, които мимикрират във вид на замръзнали маймуни. Това е същата тази имитация на принадлежност към по-висш клас същества: растенията с всички сили се мъчат да изглеждат като маймуни, като използват поривите на вятъра за симулация на телесни движения. С помощта на всевъзможни козметични хитрости те изкусно се преструват, че пърдят, изпотяват се и се оригват — и почти всичките им оскъдни ресурси отиват за създаването на тази скъпоструваща илюзия.

Мнозина ще се окажат там и изкуството на мимикрията ще достигне висини, в сравнение с които ще помръкне целият земен гламър и индустрията на красота.

Този свят дори ще си има изкуство — трепетно, горчиво, честно, като че ли набъбнало от въпросите „защо?“ и „за какво?“. И много велики художници векове наред ще усъвършенстват там своето изкуство на вятърния жест.