Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (37)

Словото на Киклопа
(малка проповед от 00:00:00 GMT)

По-късно отново ще се върнем към бъдещето на Кеша — а засега само ще кажа, че шестте нули той е взел със себе си от нашето време.

Точно срещу масата му висеше плакат с много реалистично триглаво куче, адския страж Кербер, чиито три глави внимателно наблюдаваха седящите в офиса сътрудници. Опулените очи на кучето наистина напомняха на зануления червен индикатор.

По всичко изглеждаше, че триглавото куче от стената притежаваше забележителна хипнотизираща сила и умееше яко да се врязва в паметта. Открих още едно негово отражение в бъдещето, доста по-далечното — където то физически оживя и придоби тройна душа. Но и за това ще стане дума по-нататък.

Беше поразително колко сувенири освен шестте червени очи е взел със себе си Кеша. И аз сериозно се заинтересувах от въпроса: защо се получава така, че в бъдещите ни животи ни преследват същите навици, същите страхове? Същите имена (макар и с друга етимология)? Същите беди?

Отначало мислех, че бъдещето израства от настоящето, както дървото от фиданката. Ако фиданката се изкриви на ранен етап от живота си, дървото, което ще израсте от нея, също ще стане криво и тази кривина с всяка година просто ще натрупва нови кръгове… Но после подобно обяснение ми се стори неубедително — понеже тук няма и помен от никакъв корен, който се запазва от един живот в друг. В най-добрия случай има семена. А от семената на кривото дърво ще израснат съвсем прави дървета…

След това съобразих, че самата постановка на въпроса е сбъркана. Не „нас“ ни преследват същите имена, навици и страхове. А „ние“ отново се формираме от тях. Всички елементи на нашата предишна индивидуалност продължават самите себе си, както това прави всеки вирус, бактерия или лишей.

Новият Ке е жив гипс, излят в останалата от предишния Кеша информационна празнина. Фаза в трептенето на множество дребни същности, от които се състоеше предишния Кеша, а сега новия Кеша. Подобна конфигурация от навици, свързани от навика за съществуване. Река, запазила формата на коритото. Стадо маймуни, което живее на предишното място. Не някаква Кешина сърцевина, запазена във времето (няма такава), а напротив, нова комбинация от светлина, сянка и отражения, някога създавали илюзията за такава сърцевина и слепени в нова зрителна измама.

Тогава какво се преражда? Естествено, не Кешината душа: както е обяснил Хегел, душа имат само светът и пруският монарх. Кеша умира и се ражда всяка секунда — как ще възкръсне триста години след смъртта си, ако дори приживе не е успял да направи това нито веднъж.

Всички маймуни произхождат една от друга. Гени имат не само нашите тела, но и нашите умове. Ние всички приличаме на онези, които са живели тук отдавна… Но има ли смисъл да говорим, че сме били тях, а те са се превърнали в нас?

Това е толкова неясна област, че всички мнения тук са въпрос само на вкус. Някои адепти на тибетския будизъм тайно вярват, че всеки лама си има своя „чиста земя“, където ще отидат учениците му след него. Но всъщност всичко е по-просто: всеки ум създава своя собствена чиста (или не много) земя — и отива именно там. Точно умът е тази „земя“. Хвърлят каучуковото топче на пода и то започва да подскача нагоре-надолу, нагоре-надолу… Всички частици в него вече са се сменили, а топчето все още подскача.

Ние сме просто сбор от имена, навици и страхове. Оставяме отпечатък върху реалността, докато сме живи, а когато умираме, животът се самовъзпроизвежда (именно себе си, а не нас) по този отпечатък. Морето запълва следата на пясъка и се мисли за крак. Кракът прави крачка, отново оставя вдлъбнатина в мокрия пясък, изчезва — и морето запълва следата…

Мистиците са прави — ние никога не сме били крак, винаги сме били море. Но ако имаме криво кутре и не го лекуваме, то това ще трае дълго, дори ако условията са свръхдуховни. И дори ако продължим да съществуваме другаде (не може два пъти да влезеш в една и съща река, а в един и същи свят — още по-малко), това все едно няма да оправи кривото кутре.

Най-тъжното е, че ние, така да се каже, не се и опитваме да изправим кутрето, като, така да се каже, предполагаме, че това по никакъв начин няма да повлияе на предначертания ни земен път. И в известен смисъл сме прави. За нещастие, ние не разбираме как, кога и защо пътешестваме между световете.

А това става, когато променяме своите навици и склонности. Или по-точно, когато съзнателно се стараем да ги променим. Едва забележимото, трудно определимо и непонятно дори в кой момент извършващо се усилие е точно този космически двигател, който ни пренася от една вселена в друга.

Работата е там, че всъщност ние нищо не можем да променим. Старите навици и личността, която е изградена от тях, не изчезват никъде. Всички тъмни вагони са налице, цялата кристална решетка на възможното е абсолютно запълнена — в празнината, както изящно се е изразил един монах, няма празно място. Затова, когато съзнателно променяме нещо в живота си, ние преобразуваме не себе си и своя свят, както са предполагали класиците на марксизма, а просто се прехвърляме в друг вагон на съдбата, който се движи по съвсем друга вселена.

И вози друг пътник.

Ако знаеш как да скачаш от един влак в друг, стават най-радикалните промени в реалността, които ловците на пеперуди и динозаври дори не са сънували. И по света наистина съществуват такива екстремални скачачи, да вземем например Джуандзъ. Но тук има една закономерност. Като се отдалечаваме от предишните себе си на достатъчно разстояние, ние неизбежно забравяме какво сме били някога — защото нашите вселени започват да се различават твърде много. Това вече не сме ние. Оттук нататък миналото може само да тропа на вратата на съня ни.

Сега помним само нашия нов свят. Паметта в такива случаи изобщо не ни лъже. Наистина винаги сме били това, което сме станали преди миг. Колкото и странно да звучи. Но вече казах, че това се случва с вселената, а не с „нас“.

Струва ми се, че щастието е в това. Можем да загърбим паметта си с цялата й горчива истина и да се снабдим с нова. Ако отпътуваме от света на кривите кутрета достатъчно надалеч, пристигаме в пространство, където кутрето ни винаги е било право. От нас като че ли снемат съдимостта — заедно със спомена за подсъдимия. Всеки знае колко непредсказуемо е бъдещето. Но не всеки знае, че също толкова непредсказуемо е и нашето минало.

Механизмът на движението ни из вселените — просто е изборът, който правим непрекъснато, всеки миг: между доброто и лошото, съчувствието и омразата, велосипеда и фейсбука, жълтото и зеленото, синьото и оранжевото, и така нататък. Няма значение, дали сами правим този избор или някаква сила извършва това вместо нас — но именно благодарение на него ние се преместваме в мултиверса.

И ето ви един съвет от Киклопа: ако виждате около себе си свят, който съвсем не ви харесва, спомнете си, какво сте направили, за да попаднете в него. Може би вие дори не сте военен престъпник, а просто прекалено често гледате френдлентата или телевизия. Тогава е достатъчно от всички навици да променим само този.

Лично аз не предлагам никакви екстравагантни методи за пътешествие от настоящето в бъдещото. За желаещите има цял куп специални учения, които съдържат радикални трикове и техники. Но аз нямам особено доверие в тези методи — те са несигурни, рисковани и трудни. И не са за всеки. Дебелият пияница може да прочете в учебника по акробатика описание на арабско салто, но опитът да се възползва от това тайно знание ще доведе само до синини и счупвания.

Затова пък има една проста проверена техника, която винаги сработва. Един бавен, но абсолютно сигурен начин за преместване в щастливите светове е описан във всички древни книги — в частта им, посветена, сори за баналността, на заповедите. Тези техники за правилен живот по принцип са еднакви навсякъде. Никак не е лесно да се живее според тези заповеди („не лъжи, не убивай, не кради“ и тъй нататък, всъщност, се отнасят не само до телесните прояви, но и до състоянието на ума). Но ние, образованите съвременни хора знаем, че заповедите не са написани за нас. Ние сме високоразвити същности, които живеят по специални правила за напреднали.

Ех, де да беше така.

Силата на тежестта е еднаква за всички. И пътят също е един за всички, без специална лента, където особено надарените същества да преминават със специално включен сигнал. Такива не ги обичат никъде.

„Не лъжи, не убивай, не кради“ — това не е мистична жертва, която Господ изисква от нас по силата на своята непостижима субективност, и дори не е класово и социално обусловен регулатор за фертилност и социален етикет, а просто инструкция за плуване във вечността. Може да се плува брус, може кроул, може кучешката — в света има достатъчно учения. Но ако наистина плуваме, ние се преместваме в други вселени, при това веднага. Ние не чувстваме и не помним тези преходи, защото във всеки от новите светове, където пристигаме, ние се оказваме просто съставна част — част, която винаги е била там. Точно в това е парадоксът.

Случва се и така — правим нещо лошо, а после, като че ли в отговор на това, целият ни свят изведнъж се променя. Случва се някакво значително и много неприятно събитие, което хвърля мрачна сянка и върху нашия живот. При това мащабите на събитието, което засяга милиони хора, са толкова огромни, че разбираме — то никак, ама никак не би могло да бъде предизвикано от нашия микроскопичен грях. И въпреки това, не ни напуска увереността, че правилно сме разбрали същността на нещата и вселената по някакъв начин си оправя сметките с нас. Наричат хората, които говорят за това на глас, солипсисти или по-просто — шизофреници. Въпреки това интуицията не ги лъже. Причината за трансгресията на мирозданието е именно в тях — те просто не виждат механизма, който ги прехвърля от щастливия свят във вселена, където преди всичко е било хубаво, а после изведнъж е станало много лошо.

Ако усещах у себе си зачатъци на проповедник и вярвах, че мога да уговоря хората да прескочат от лошия в добрия свят, бих надянал маскировъчна балаклава^[106] (иначе няма да ме слушат), бих се покатерил върху бронетранспортьор и бих извикал нещо от сорта:

— Човеко! Не харесваш обкръжението си? Искаш да живееш сред нормални хора? Стани такъв, какъвто искаш да виждаш другите. Само спри да се преструваш за пет минути, не хитрувай, а наистина опитай. На света няма да му остане нищо друго, освен да те последва. В това е магията…

Но аз, естествено, на никакъв бронетранспортьор няма да се качвам. Защото и без такива проповеди ние всички сме изкушени и опитни вълшебници. С помощта на най-мрачни всекидневни ритуали се прехвърляме от една безсрамна вселена в друга, в очакване на пречистващата революция, която ще счупи всички катинари, ще отвори всички врати и ще разбие всички черепи.

При това пътешестват не само отделните умове. Пътешестват цели страни и цели светове — поне така изглежда за наблюдателя. Искам да разкажа за едно такова древно пътешествие (съвсем накратко, защото видях сянката на тази мистерия буквално с крайчеца на окото).

Но отново ще се наложи да започна отдалеч.