Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (36)

Изпълняващ оператор

Сестричката беше права — всичко по нея зарастваше наистина бързо. Мина само час, а следите от камшика по гърба и раменете й вече ги нямаше. Останаха само леки розови резки, които избледняваха и постепенно изчезваха — сякаш да не оскърбят с недостоверността си изпепеления мозък на Кеша.

Сестричката можеше да облече роклята си без да се страхува, че ще я изцапа с кръв, но лежеше все така гола до него и размахваше крака. Очевидно го дразнеше. Но Кеша не се ядосваше — след като преживя божественото, стана по-мъдър и някак си по-близо до Змията. Сега разбираше: какво друго може да прави жената? Само да дразни, да съблазнява и да тревожи. Жената всичко прави правилно, всичко и винаги — просто ние, мъжете, прекалено бързо се уморяваме… Такава ни е физиологията.

Сълзите от лицето на Сестричката вече изсъхнаха и отново се появи усмивката й. Кеша чувстваше, че й е простил почти наполовина. Или пък една трета. Още няколко изкупителни процедури и ще й прости напълно. Но през това време тя, сигурно, ще успее да се провини още в нещо… С една дума, в живота винаги ще има много светлина и слънце.

На плажа беше утро и наоколо нямаше жива душа. Само слънце, сянка, топъл пясък, ветрец и плисък на вода. Сериозна разлика със семейната спалня, чиито прозорци гледаха към фейстопа.

Можеше да мисли за каквото си поиска, без да се страхува от контекстната реклама, защото вече с нищо не пълнеха главата му… Или просто сега му се полага поток на съзнанието без контекстни клипове, който вливаха в главата му по същия начин?

Дори да е така. Дори ако Караев е прав и тези празни и бавни, пълни с трептяща слънчева нега мисли не се раждат сами в главата, а постъпват в нея по проводниците, КАКВО МИ ПУКА?

Какво ми пука, мислеше Кеша, каква е природата на това продължаващо в мен вълнение, на изключително нежното мозъчно гъделичкане? Важно е тя да е сладка, важно е да не свършва никога — дори ако просто я наливат в мен като зироу-кола във виртуална бутилка без дъно. Стига само да я наливат и наливат, наливат и наливат — и никога да не спират. А пък в замяна на това ще сторя всичко, каквото светът пожелае, ще го направя самоотвержено и без колебание. Защото нямам избор. Никой няма избор. И никога не е имал. Море, слънце, момиче до мен — това трябва да се заслужи. Ха-ха… какво казваше Ксю Баба — „в света няма нито истина, нито неистина, има само поток от преживявания, който свършва никак…“. И ако всичко е устроено така, по-добре потокът да е приятен. Когато той свърши, няма да има разлика. Но докато продължава, има разлика. И то каква…

Кеша сложи ръка на бедрото на Сестричката.

Тя погледна към дланта му и я шляпна с пръсти. За всеки случай Кеша дръпна ръката си. Все пак по навик, той се страхуваше от нея. А навикът е втора природа.

— Сега по работа — каза Сестричката. — Тази нощ е първото ти появяване в медиите. Много е важно. Ще подготвим всичко вместо теб, но самото ти присъствие е необходимо за правдоподобност. Не трябва да изглеждаш прекалено безупречно. Дори е добре да си малко непредсказуем, развълнуван и мислите ти да са леко объркани. Трябва да бъдеш живо човешко същество. Така или иначе, няма да можеш да направиш сериозна грешка — ще те поправят.

— Какво трябва да правя? — попита Кеша и отново сложи длан на бедрото й, този път с доста по-сериозни намерения.

Сестричката обаче пак го перна по пръстите, вече по-злобно и по-силно. На Кеша дори му се стори, че докосването на пръстите й бе съпроводено от лек токов удар.

— Първо ти трябват два часа сън, за да си починеш и да се отпуснеш. След това ще те включат съм световната информационна мрежа. Ще присъстваш на откриването на паметника.

— Чий? — попита Кеша.

— Твоя — усмихна се Сестричката. — Твоя, Ке.

— Моят паметник?

— Да, твоят — каза Сестричката, — и на твоя подвиг.

Тя вдигна ръка и няколко пъти завъртя във въздуха показалеца си, сякаш рисуваше нещо на запотено стъкло. Никакво стъкло нямаше между нея и Кеша — но там веднага се появи триизмерното изображение на площада на Несъгласието, гледан от голяма височина.

Не Кеша му се стори, че площадът е много силно увеличен детайл на еластичната мембрана в базовия бокс, една силно увеличена шестоъгълна пчелна килийка, и ако започне да се издига по-високо над площада, до него ще се появят други такива площади, а след известно време ще се покаже огромната космическа тракпад мембрана…

— Която съединява социалните партньори по име Земя и Небе — доизрече неочаквано в главата му добре поставен глас.

Собственият му глас.

Включили са „подсказвача“, помисли си Кеша с учудваща за самия него рационалност. Вече знаеше, че всички звезди, които работят с големи маси спящи хора, имат такова приложение. Учуди го само думата „съединява“. Самият той би казал „разединява“. Но именно затова беше нужен „подсказвачът“ — за да предпазва от грешки недостатъчно зрелия ум, чието съдържание се разпространява върху голяма човешка маса.

Сестричката плавно прокара пръста си по въздуха и земята се понесе насреща им. Площадът на Несъгласието се приближи толкова, че вече ясно се виждаше малкото кристално ведро в края на Кладенеца на Истината. Сестричката с едва забележимо движение на ръката измени гледната точка и Кеша видя площада от мястото, където стоеше обикновено, когато се отбиваше тук във фазата LUCID.

А след това над Кладенеца на Истината издигнаха нов паметник.

Това бяха две голи бронзови тела, сплетени в смъртен двубой. Отляво висеше мощен и страшен старец с размотана чалма, замахнал с нож с триъгълно острие в ръката. Кеша позна ножа — същият технически резец, с който Караев беше разпрал мембраната. Отдясно се рееше неговият съперник.

С чувство подобно на уплаха Кеша позна себе си. Само че тук той изглеждаше къде-къде по-привлекателно, отколкото в персоналното огледалце на тавана на бокса. Никакъв намордник и памперси — той беше също толкова героично гол, както и противникът му, и дори по-мускулест.

С едната си ръка бронзовият Ке държеше ръката с ножа, а с другата душеше чудовищния старец. Старецът вече беше победен, почти мъртъв: очите му бяха притворени, а от устата му се показваше дълъг като на гущер език.

Бронзовият Ке беше хубав — опнат като струна, целият в напрегнат порив. Но особено сполучливо скулпторът беше измайсторил размотаващата се чалма на Караев — тя придаваше на замръзналия двубой удивителна правдоподобност, динамизъм и експресия.

След секунда паметникът изчезна под сиво безформено платно, което изцяло скриваше очертанията му.

— Откриването е тази нощ — каза Сестричката. — И ти самият ще прережеш лентата и ще смъкнеш платното. Трябва да си развълнуван, но не прекалено. Да си смутен, но не много. И най-важното, да обичаш всички онези, които си защитил — и които ще дойдат да те видят. А ще дойдат много хора. Имаш най-висок инфорейтинг.

— Какво трябва да направя?

— Ще произнесеш реч — отвърна Сестричката. — Но не се притеснявай. По това време ще те изключат. Ти си нужен само за началото. За да те почувстват всички вътрешно… Не се срамувай от себе си, Кеша. Тебе могат да те обикнат, наистина. А не е задължително хората да знаят абсолютно всичко.

Кеша вдигна очи. Сестричката се усмихваше. Белезите по кожата й вече напълно бяха изчезнали.

Така ще има повече място за нови.

— После — изкиска се Сестричката, като проследи погледа му. — А сега заспивай. Администрирам четиридесет минути NREM SWS.

Кеша не разбираше смисъла на думите „NREM SWS“ — знаеше само, че това е някакъв подвид лечебен сън, в който той трябва да потъне.

Видя цифрите на обратното отброяване — пет, четири, три…

Преди да се унесе успя мислено да надзърне в душата си и не видя там нищо, от което да се срамува.

Там беше останала само светлина. Светлина — спокойна, уверена в себе си, позитивна и платила всички данъци. Е, и сенки, разбира се, се мяркаха на дъното на съзнанието — всеки, който пожелае, можеше да се добере и до тях. Но това бяха съвсем легални сенки. И дори посвоему красиви. Не черни, а просто разноцветни. Плътни сенки. Не е нужно да ги криеш от никого, защото нито един цвят от дъгата не пречи на другия. Тази душа можеше да се шерва нашироко и безразсъдно, по цялата планета…

А сетне му се присъни сън — макар че буквата „N“ май не обещаваше „rapid eye movements“, тоест съновидения. Но може би това беше един от онези божествени сънища, които не се съпровождат от движение на очите и спохождат само избраните? Ке и досега помнеше едно предаване от детството му, където няколко събрани около кръглата маса учени осмиваха слуховете за съществуването на нещо подобно — от което той още тогава си направи извода, че това е истина.

Така и се оказа. Нищо подобно не се беше присънвало на Ке. Той стоеше на терасата на висока сграда, която отвсякъде бе заобиколена от скали — страшни сиви плоскости, които достигаха косматите облаци.

Пред него имаше дълга широка маса като онези, на които военачалниците някога са разгъвали картите си — за да има около нея място за всички генерали. Но вместо карта, на масата имаше дискове от стъкло, които приличаха на огромни близалки.

Вътре в тях с разноцветни светлини проблясваха странни знаци, които напомняха на Кеша птичи следи. Той почти разбираше смисъла им — писмената бяха свързани с емоциите.

Някои от тях му бяха добре познати (страх, радост, гняв), но други не приличаха на нищо, което бе изпитвал по-рано: като че ли беше видял скритата част от спектъра или беше чул инфразвук.

Новите емоции се оказаха прости, може дори да се каже — елементарни, но те говореха за такъв дълбок и чудовищен ум, за такова съдбоносно взаимодействие с Вселената, че Ке разбра: редом с това човекът е просто пеперуда, която нито веднъж в живота си не е излитала от петното светлина. Това беше езикът на боговете и той беше страшен. Боговете бяха богове, понеже можеха да поберат в себе си истински божествен ужас. Кеша усети само сянката му, но разбра, че подобен товар не е за него.

Тогава забеляза, че не е сам.

От другата страна стоеше Птица, която много приличаше на барелефа от древната стела над неговия фейстоп. Беше с къс плащ от странен плат — сив, но като че ли в гънките му проблясваше скрита светлина. Отначало Ке помисли, че Птицата гледа настрани: главата й беше обърната в профил. След това видя окото й.

Беше окото от фреската на дъното на фонтана — кръгло, с огромна черна зеница. Ке разбра, че Птицата гледа именно него, просто така го вижда по-добре, а с другото си око съзерцава нещо незримо за него, с което съотнася съществуването му в света, и този раздвоен поглед е нещо като везна, на която е поставен, и сега за него е най-важно да не се окаже прекалено лек.

Птицата чакаше нещо. Той наведе поглед и видя в ръката си лопатка като онези, с които крупиетата придвижват чиповете по зеленото сукно. И веднага му стана ясно: подлагат го на много сериозен изпит. Той трябваше да направи нещо с тези знаци. Да подреди странните символи в някаква последователност.

Кеша изпита ужас. Той изобщо нямаше представа как и какво трябва да направи, но Птицата все така не сваляше от него кръглото си черно око. С примряло сърце Кеша вдигна ръка и придвижи към себе си един символ. После по някакво странно вдъхновение още един. След това трети.

Веднага щом трите избрани от него стъклени шайби се докоснаха, се дочу звън, който сладостно отекна в тялото му, и трите диска, припламнали за миг като ярък троен лъч, се разтвориха във въздуха, оставяйки след себе си микроскопични разноцветни звездички, проблясващи в пустотата.

Кеша имаше чувството, че докато изчезваха, светещите шайби се превърнаха във физическа наслада, която изпълни цялото му същество. Той изтегли други три диска (които пак избра неясно как), съедини ги и те по същия начин изчезнаха със съскане в тройна светкавица от лумнала светлина, като му подариха неизпитвана, с нищо несравнима нега. Кеша разбра и се засмя. И в отговор Птицата като че ли също му се усмихна и кимна няколко пъти с клюн.

Той взе изпита. В момента, когато разбра.

Кой е той, че да избира? Не е ли по-добре да остави тази рискована работа на онези, които наистина са създадени за това? Ами хората всъщност нямат данни за този космически спорт… На него, както и на другите, му трябва само щастие. Ке сам никога не би намерил пътя към него, ако не бяха тримата зукърбрини, които благородно се проявяваха във всеки негов избор — дори такъв, какъвто той поради своята насекомна ограниченост никога не би могъл да направи правилно. Какво щастие е, че в него живее сила, способна да помогне… какво щастие…

Птицата се приближи към него, премина през масата, която се разтвори по средата, и вдигна страшните си дълги нокти. Ке се изплаши — но тя просто го потупа по бузата. Докосването беше съвсем леко, почти нежно. Ке се усмихна.

Терасата, планините, масата с буквите от неизвестна азбука започнаха да губят очертанията си. Ке разбра, че се събужда. Но урокът вече бе усвоен и разбран. Птицата го докосна отново, Ке отвори очи и видя Сестричката, която го галеше по бузата с длан.

Леле, как само се беше издокарала! На краката й аленееха миниатюрни обувчици. Две съвсем тънички кожени ленти обхващаха бедрата и гърдите й, сякаш показваха къде би трябвало да са бикините и сутиенът. На шията й чернееше висок нашийник с няколко реда златни шипове. А на главата й белееше шапка с козирка с емблемата на яхтклуб. Кеша не беше чувал за този яхтклуб, но не се съмняваше, че вече е негов член.

— Да тръгваме — каза Сестричката. — Ще те изпратя.

Тя се приближи до него, уверено и весело нахлу в личното му пространство — той все още не можеше да свикне с тази нейна невъзможна близост — хвана го за ръка и го поведе към фонтана.

След миг те се озоваха във вече познатия на Кеша черен тунел за пряк достъп — без никаква междинна анимация.

Кеша разбра, че това също е знак за високия му ранг: сега той не е ползвател на специалните ефекти, а техен създател и контрольор, от висшата каста… Днес тунелът не водеше нагоре, а напред. Сестричката вървеше пред него, като апетитно пристъпваше с тънки крачета на високи алени токчета. Защо обувките й са алени?

Токчетата й звънко тракаха по черния под и Кеша за секунда се изплаши, че тя ще се подхлъзне или ще си изкълчи крака… Може би дори лошо ще го изкълчи или ще си счупи някоя костица — а тя ще пробие кожата й… Захарнобяла кост, загоряла кожа, капчици кръв…

Сестричката, без да се обръща, отрицателно поклати глава.

— После ще си поиграем, коте — каза тя. — Първо работата. Администрирам фазата LUCID.

Блесна познатият оранжев лъч и тъмнината се отдръпна настрани. Кеша видя, че стои в тесен коридор между две огледала. Контролната рамка на входа във фазата LUCID сега не работеше — в огледалата нямаше светлина. Те дори не се отразяваха взаимно, макар че по законите на физиката трябваше да е точно така.

Затова пък едно от огледалата отрази Кеша. По-точно, не Кеша, а новия Ке.

Лицето му беше свежо и красиво, с рядка младежка брада, избуяла по брадичката и бузите му. На раменете му падаха черни къдрици, проблясващи под невидимо слънце. Сините му очи бяха замислени и тъжни, устните над масивната брадичка — пълни и преливащи от нега. Приличаше на древния команданте Че, но без барета. Звездичката, с остри и гордо насочени нагоре два лъча, беше татуирана право на челото му. А на слепоочието му се беше появила друга, малко странна татуировка — три овчици, абсолютно същите като онези, които го развличаха по време на разговора с Караев. Сигурно системата ги беше нанесла на лицето на Кеша като боен белег.

Панталони от светлосиньо трико подчертаваха краката му, а от раменете до кръста му падаше синия плащ на героя. На плаща се забелязваха повтарящи се инициали „МС“ — Meister Che, името на новия защитник на човечеството, информационното отражение на когото не трябваше да се раздробява на атоми в огледалния коридор за безопасност…

Тъмните огледала изчезнаха, но Ке вече знаеше как ще го видят хората. Сега отпред и долу беше Площадът на Несъгласието. Целият, докъдето стигаше погледът му, беше препълнен с народ. Над Кладенеца на Истината се рееше кръгъл сив облак — така изглеждаше скрития под платното паметник.

— За тях ти ще се появиш направо от пространството — каза Сестричката. — От теб се иска съвсем малко. Развълнуван и горд да стигнеш до паметника по пътеката. Горд и развълнуван да смъкнеш платното от него. До този момент всичко се шерва live. После може да се отпуснеш, ще пуснат плейбек. Подборка от това, което си шервал, когато си разговарял с онази мъртва гадина, интервюто с Котвите на Света^[105] и подобни. Когато приключиш, ще те посрещна.

— А по коя пътека да вървя? — попита Кеша, оглеждайки се.

Но Сестричката я нямаше до него.

Изведнъж над площада като нарисуван изникна лек светъл мост, който право от краката му водеше до покрития паметник. Площадът въздъхна и Ке усети, че хиляди очи са вперени в него.

Не хиляди, а милиони. Разбра го, като видя как напук на всички закони на перспективата краищата на хоризонта се бяха издигнали и образуваха огромен вселенски стадион, чаша, напълнена с цялото човечество, което го следеше с поглед. Мегатонове внимание увиснаха върху него като физически товар — но Ке вече знаеше, че ще издържи тази тежест.

Той помаха с ръка към безкрайното човешко море и, поглъщайки ответния възторжен рев, пое към безсмъртния си миг. Трябваше да мисли правилно и безпогрешно, но в същото време непринудено. Ке дори не очакваше, че ще му се получи толкова лесно. Сигурно пак му помогна „подсказвачката“.

Кой знае защо си спомни за факлоносците от миналото, които носели огъня към олимпийските чаши. И макар че в ръката му нямаше факла, той се чувстваше като един от тях — вечен герой, понесъл пламъка на подвига през вековете и епохите. Но в него нямаше нищо особено. Той не се различаваше от който и да е от хората, които го гледаха — съдбата го беше избрала наслуки. Всеки можеше да почувства душата му, да изпита същото и да разбере, че Ке не е нито по-добър и нито по-лош от тях.

Но това беше и най-важното.

„Човекът — мислеше Ке, чувствайки как безмерно усилената му мисъл попада в милионите умове — обикновеният човек с всички негови вътрешности, съмнения и недостатъци, е прекрасен и велик. Той може да стане герой, ако съдбата го призове. И това е най-важният урок, който научих от случилото се. Който и да си, непознат приятелю, надзърнал сега в мен, знай — героят не съм аз. Героят си ти…“

Кеша не подозираше, че може да излъчва толкова гладък мислотекст без подготовка. И дори ако самият той не беше съвсем той, мисълта, която споделяше с човечеството, по никакъв начин не губеше значимостта си от това. Герой е всеки от нас. Днес той, Майстер Ке, изгрява на фейстопа като нова ярка звезда, но на неговото място би могъл да е всеки друг. Във всеки от нас гори един и същи огън — по-точно наведнъж три еднакво ярки пламъка. И ако тъмнината все още живее в нечия душа — на кое ли дъно няма тиня? — то светлината на трите сливащи се слънца ще бъде достатъчна, за да я изчисти все някога напълно…

Скритият под платното паметник вече беше близо. Ке стъпваше равномерно и гордо, но все пак се вълнуваше. Дори получи лека халюцинация — стори му се, че по пътеката пред него притичаха няколко овчици, същите, които отвличаха вниманието му по време на беседата с мъртвия терорист. Но когато насочи погледа си към тях, разбира се, не видя никакви овчици.

Ке забави крачки и се приближи към сивото платнено възвишение. Материята скриваше паметника, но си личеше, че е огромен. И макар че неговата материалност беше доста съмнителна, все пак беше доста страшничко да стоиш наблизо. Платното обаче изглеждаше съвсем истинско и дори овехтяло, все едно го бяха използвали при откриването и на други реещи се във въздуха паметници — в други, вече угаснали сънища.

Някъде от върха на платненото възвишение се спускаше тънка усукана връв — Ке знаеше, че трябва да я дръпне и паметникът ще бъде открит. Той я дръпна и платното на вълни се свлече. Ке не гледаше към паметника. Гледаше надолу, към безкрайното човешко море. Махаха му с ръка и хвърляха цветя, които не долитаха до стъпалата му.

Разнесе се мощен нисък тътен, в който се сляха аплодисментите и ревът на тълпата. Но той някак много бързо стихна. Изминаха няколко секунди противна тишина. А после над морето от хора се разнесе също толкова гръмовен и дружен стон от ужас.

Ке вдигна очи към паметника.

Вместо двете бронзови фигури на враговете, сплетени в смъртна хватка, видя тенджера. Огромна лъскава тенджера — като от стара комедия за смалени до размерите на хлебарки хора, за които преместваните по масата кухненски съдове се бяха превърнали в небостъргачи. Изглежда, в древността такива обтекаеми цилиндри са се наричали бързоварки — той ги беше виждал един-два пъти в историческите програми за тероризма.

И разбра какво означава това. Всички разбраха.

Беше невъзможно да сбърка и заради това, че отстрани на тенджерата жълтееше огромен знак за радиационна опасност. До него беше залепена омотана с жици индикаторна кутия, в която мигаха червени цифри. И индикаторите, и цифрите бяха комично огромни — за да ги виждат всички.

00:13:88

Двете последни цифри мигаха с такава скорост, че беше почти невъзможно да ги различиш — сливаха се в две осмици. Но цифрите в средния ред прещракваха по-бавно, сякаш огромен човек бавно се изкачва по стълба — и ето, вече се обръща на площадката, застанал на стъпалата на последното стълбище.

00:09:88

Площадът издаде протяжен звук, нисък и страшен. Така, сигурно, би шумяло бурното море, ако беше обзето от ужас.

Кеша се досещаше: с всеки, който сънува този сън, сега се случва същото, което и с него. Той с всички сили се опитваше да се събуди и все още се надяваше, че ако се изплаши много силно, това ще помогне. Но колкото по-силен ставаше страхът му, толкова по-плътно вниманието полепваше по ядрената бързоварка, създавайки я отново, отново и отново — и превръщайки я в най-реалния предмет на света.

00:07:88

Думата „събуждане“ изобщо нямаше никакъв реален смисъл. Сънят, действителността бяха абстракции на безцелния ум. Реалността се състоеше от неуправляеми преживявания, които цепеха мозъка му, проснат на електронната маса за транжиране. „Пробуждането“ беше просто хипотеза. Която предполагаше, че ставащото може и да има щастлив край, който непременно ще стане начало на нещо друго.

Преди, впрочем, винаги така се е случвало.

00:04:88

Ке разбра, че страхът няма да го спаси. Изглежда безкрайното човешко море, над което стоеше той, разбра същото — шумът на тълпата стана по-тих и глух. Трябва достойно да приемеш неизбежното, помисли Ке. Нали сега е герой… Сигурно е редно да скръсти ръце и да си спомни най-важното нещо в живота.

00:02:88

Това, разбира се, изобщо не беше Сестричката.

Това беше светлината. Топлата и нежна светлина. Бяха му обещали, че светлината ще бъде с него до края и ще бъде последното, което Ке ще види в живота си. Но къде е сега светлината?

Ке помисли, че повече няма да я види. А после изведнъж в един последен и съвсем кратък миг той позна кръстосаните върху него погледи на тримата зукърбрини.

Но в тях сега нямаше нито безкрайно знание, нито мъдрост, нито любов — а само нещо, което приличаше на недоумение. И ако Кеша трябваше да го изрази с думи, думите му щяха да звучат така:

„Изглежда, сега ще изчезне не само сънят, но и този, който го сънува. Но ако него вече го няма, за кого тогава ще свърши всичко това?

А?“

00:00:00