Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (35)

Пробуждане

Събуди го мирисът на гнила слама, неочаквано студено и влажно течение и познат боботещ глас. Кеша отвори очи.

Лежеше на сламен дюшек в килията на Анонимния. Болеше го подгънатата ръка. Отначало Кеша се изплаши, но разбра, че това не е травма. Просто беше спал в неудобна поза.

Анонимния стоеше до стената в обичайната си поза и говореше в ритъм, който сякаш отмерваше с дрънченето на своите вериги:

— Доказателствата за съществуването на световния еврейски заговор са безброй и всеки, който не се страхува от истината, ги вижда. Проблемът обаче е в това, че ние все още се страхуваме от нея и подлагаме собственото си съзнание на политкоректна цензура. Обясняваме най-ярките свидетелства за непоносимата истина с простите съвпадения, случайността, техническата необходимост и с какво ли още не. Ще дам само един пример, който доказва, че нашият brave new world^[103] от самото начало се е изграждал по чертежите на всемирния кагал. Онези, които са запознати с базовото ниво на реалността — а предполагам моите абонати са добре запознати с него, знаят как е устроена разделящата партньорите мембрана в стандартния двуместен модул. Това фактически е разтегнат между тях чаршаф с малка дупчица, през която се осъществява интимният контакт. Всеки запознат с културата на еврейския народ добре знае, че именно по такъв начин трябва да се осъществява съвкуплението по ортодоксалните еврейски закони. Най-характерно за почерка на това малко, но извънредно влиятелно племе е да натрапи собствените си обичаи на човечеството, да осакати чуждия живот, само и само за да изпълни буквално собствените си религиозни предписания…

Кеша се прозя, стана и тръгна към изхода на килията.

Мирисът на гнила слама и влагата по тухлите бяха толкова правдоподобни, че за миг му се стори, че наистина се намира в този каменен гроб — и изпита голямо облекчение, когато дупката на Анонимния се сви до икона, скочи на обичайното си място и той най-сетне видя очертанията на родния фейстоп.

Италианският площад си беше същият, както обикновено, но и някак различен, чист и измит, като че ли над фейстопа беше валял пречистващ дъжд.

Сестричката беше вече тук.

Самата тя.

Не трябваше да я създава отново.

И също така поразителна бе промяната, която беше станала с нея.

Носеше бяло празнично кимоно на розови и червени цветя. И се усмихваше на Кеша, да, усмихваше се — лицето й сияеше от най-искрена симпатия.

— Имам много новини — каза тя.

Кеша се стегна.

— Добри или лоши? — попита.

— Пълен ъпгрейд на системата. Сега няма никакво сутрешно натоварване, никакви глупави анимационни филми. Може да си лягаш и да спиш направо в приложенията. Ако искаш, винаги ще бъда до теб, без оня клоун Мутабор. И още нещо — преместихме се. Засега временно. След това ще ни изберат по-добро жилище…

Кеша беше толкова възхитен от това „ни“, че не зададе нито един въпрос.

— Зная — продължи Сестричката, — че няма да се успокоиш, докато не видиш всичко сам, тъй че надзърни в базовото ниво. Само че бързо. Днес имаш много важна среща.

Кеша кимна. Той самият нямаше търпение да провери махнали ли са Караев или не. Той направи познатото усилие и след няколко секунди видя в зеленикавата мъгла ръцете си, омотани в съвсем нови биобинтове.

Беше облечен с нова-новеничка пижама и нови памперси. Стените също изглеждаха нови и чисти. Модулът беше друг. Нов. Хигиеничната мембрана беше блестяща и неупотребявана — напълно девствена, с неочаквано вълнение помисли Кеша. Може би, зад нея няма никакво живо същество — само капаче и love dummy^[104]. Това се разрешава на онези, които са готови да плащат големи данъци… Отворът беше покрит със сива пластмасова диафрагма.

Кеша си спомни за Сестричката и преглътна. Всяко нещо с времето си.

По меко облицованите стени висяха Домашни Картини — от едната страна Черния Квадрат, а от другата — Джокондата, която гледаше към квадрата, всичко по най-последната ретро мода. Сатурн, с цялото великолепие от пръстените си, блеснали от слънце и лед. Ако се съди по това как изглежда, модулът плуваше в космоса някъде близо до последния пръстен и макар че Кеша разбираше, че това пред него е просто картинка и прозорчето на стаичката му не гледа към открития космос, символичната евакуация от предишните пространства беше впечатляваща.

Той вдигна глава и погледна в огледалото. Лицето и главата му бяха гладко епилирани. Кожата му изглеждаше свежа и поддържана, сякаш му бяха направили почистване и скъп масаж. Маската „LifeBEat“ на лицето му беше друг цвят и също съвсем нова. Дори лентата на фейстопа се оказа друга. Малко по-широка. И малко по-къса.

Той обърна глава, за да разгледа персоналните айтеми. Пластмасовото моряче с моряшката фланелка и синьо-жълтата количка бяха на мястото си. Обаче плюшеното мече беше изчезнало.

Вместо него в хамака лежеше лъв с кафява грива. Много старателно и качествено направен лъв. Също съвсем нов. И макар че в първия момент мъката по кафявото мече го стисна за гърлото, Кеша разбра, че това не е грешка при преместването, а социален аванс. И сериозен обрат в живота му. Практически преход към друга каста. Висшата каста — нямаше никакво съмнение, макар че и децата знаят, че никой и никога няма да започне да обсъжда темата на фейстопа. Оруел беше прав — има неща, за които в свободното общество не е прието да се говори, защото те и така са ясни, а ако заговорим за тях на глас, над свободното общество ще надвисне мрачна сянка…

Но при него, изглежда, всичко беше наред. Беше много добре. Дори не се налагаше да се отказва напълно от своята предишна идентичност. Морячето беше останало! Със същата моряшка фланелка! А това значи, че в някои неща той ще може да бъде себе си, както и преди…

Върна се на фейстопа. Сестричката му се усмихна и му махна с ръка. Не можеше да свикне с усмивката й. Тя определено се радваше да го види.

— Време е да тръгваш за срещата — каза тя. — Чакат те.

— А с кого имам среща? — изплашено попита Кеша.

Сребристият щастлив смях на Сестричката го заля.

— Няма да ти развалям удоволствието. Сам ще видиш. Всичко ще бъде наред, Ке. Ти летиш нагоре като ракета. Нашият План проработи.

„Нашият“. Колко вълшебно звучи тази дума. Май, преди Сестричката никога не се беше обръщала към него по име. Във всеки случай, Кеша не помнеше.

— Ти каза, че ще ни потърсят друго жилище. А къде?

— Може би на Еврайх. Ще имаш истинска стая. А аз — тяло, както и ти. Ще можеш да ме докосваш наистина… Само че ш-ш-ш-т… После, всичко после.

Кеша разбра, че няма нужда да говори за това. Нека чудото навлиза в живота му плавно, нека слънцето изгрява в определения час, не е нужно да бърза… Още повече, че го чака някаква среща… Той вече се досети с кого — но не смееше да признае дори пред себе си.

— Къде да отида?

Сестричката се приближи към фонтана и завъртя раковината, с която свиреше един от мраморните амури. Прозрачните струи на водата веднага пресъхнаха. След това фонтанът, като танков люк, се отметна назад и се превърна в реещ се над улицата диск. Кеша видя няколко хвърлени на паважа монети — и дори две-три храстчета белезникава, неогрявана от слънцето трева. Впечатляваше подобно внимание към детайлите, но вместо да се изненада приятно, Кеша изведнъж изпита тъга. Стори му се, че самият той е също такава тревичка албинос.

Тъмното дъно на фонтана сега гледаше право към него. Оказа се, че там има — едно око с огромна зеница. Окото беше твърде кръгло, за да изразява каквото и да е: черна дупка, всмукваща в себе си всичко-всичко. Ако на света имаше Бог и Бог имаше орган на зрението, то той би изглеждал точно така… Кеша никога преди не беше виждал подобна икона, но вече му се струваше, че тя винаги е висяла над площада именно на това място, закривайки фонтана. Просто по-рано окото на Бога беше затворено, а сега се отвори и Бог най-накрая видя Кеша…

Той погледна Сестричката въпросително, а тя му кимна със сияйна усмивка. Кеша насочи поглед към Божественото Око и едва забележимо мигна.

Окото отвърна. То започна да расте, приближи се до Кеша и го погълна.

Кеша се озова в кръгъл черен тунел. Стените му бяха полирани и хлъзгави — сякаш беше в тръба от черен лед. Тръгна напред внимателно, като се стараеше да не се подхлъзне. В улея на пода се появиха стълби. Отначало бяха съвсем ниски, след това все по-високи и по-високи. В същото време тунелът започна да извива нагоре — и скоро Кеша вече се изкачваше по черна стълба. След няколко стъпки се оказа, че няма нужда да движи краката си — стълбата сама пое нагоре.

Отначало тунелът беше аскетично гол. Но колкото по-нагоре се изкачваше Кеша, толкова повече детайли и украшения се появяваха. Изглежда, той се движеше нагоре по ескалатора на древен метрополитен, често беше срещал негови снимки в историческите приложения. Само че станцията, където попадна, явно не беше предназначена за обикновени пътници. Тук имаше само един ескалатор и на него стоеше само един човек — самият той.

По черния таван горяха ослепителните дискове на лампи. Надолу се спускаха поставените в черни ниши статуи, боядисани в телесен цвят, които изглеждаха като замразени мимове. Първо имаше воини в доспехи, брадати герои, дебели богини на плодородието и намръщени херкулесовци, облечени с кожи — но колкото по-нагоре се изкачваше Кеша, толкова по-млади, приветливи и съблазнителни ставаха неподвижните свидетели и свидетелки на неговия подем.

Въздухът ставаше все по-прохладен и чист, светлината — по-ярка. Но най-важното бяха не измененията в обкръжаващото пространство, а онова, което се случваше в душата на Кеша.

Той вече знаеше къде отива.

Чакаха го тримата зукърбрини.

И веднага щом окончателно разбра това, той ги видя.

Далеч в горната част на тунела светнаха три безкрайно ярки светлини. Кеша отдавна знаеше, че светлината може да бъде и добра, и мъдра, но когато лъчите на зукърбрините се преплетоха в сърцето му, всичко беше като за първи път.

Стълбата под краката му продължаваше да се движи нагоре, но Кеша знаеше, че вече е пристигнал. Движението можеше да продължава още милиони години, но въпреки това нямаше да го приближи до източника на светлината нито с един милиметър. Не беше и нужно — светлината беше наблизо. Тя сияеше сега в самия Кеша и не можеше да се приближи още. Кеша се намираше на границата на реалността, там, където пространството и времето се сливаха, смесваха и се превръщаха в тази вечна светлина.

Светлината знаеше всичко за него. Разбираше всичко, виждаше всичко и за нищо не го обвиняваше, понеже за прегрешенията на Кеша имаше външна причина. Самият Кеша никога, никога не е бил източник на зло. Светлината не се съмняваше в това.

Светлината беше неговият най-добър приятел — и не просто най-добрият, а изобщо единственият. Светлината никога не наказваше. Наказанието се състоеше в това, че тя понякога изчезваше. А когато отново светваше, това беше най-висшето възможно щастие.

Кеша изхлипа — и за една секунда, на гребена на вълната на бликналата мисъл той изведнъж разбра, че именно тази светлина той обичаше чрез Сестричката. Просто кривата оптика на душата беше устроена така, че той можеше да я види само през една специална стереотръба — от вирнатите нагоре крака в бели чорапи. Но никаква Сестричка всъщност не е имало — по-точно тримата зукърбрини винаги са били тя, винаги… Всъщност тях е галел той с такава безнадеждна нежност. Но тайната изглеждаше твърде висша за слабия човешки ум. И съвсем не беше задължително да я помни, за да живее щастливо, а нали човек се ражда именно, за да бъде щастлив?

Светлината поде Кеша, обгърна го и го целуна по сърцето. И Кеша изпита такъв възторг, че загуби — не, дори не загуби съзнание, а го отхвърли като ненужна черупка, която не е в състояние повече да побира онова, в което се е превърнал той.

Когато Кеша дойде на себе си, ескалаторът вече слизаше надолу — но той все още беше обърнат с лице към светлината. Бурята от щастие в душата му постепенно утихваше и мокрите следи от сълзите приятно охлаждаха лицето му. Трите светлини отгоре мигнаха за последен път — нежно-нежно и леко насмешливо, също както сега го гледаше Сестричката — и изгаснаха.

Кеша не си спомняше никаква обмяна на информация. Като че ли нищо с никого не беше обсъждал. Но знаеше как ще протече по-нататъшната му съдба — и докато ескалаторът го спускаше надолу (той все така си пътуваше с гърба напред), споменът за това какво му разкри светлината, постепенно се проясняваше в мозъка му, като изображение върху хвърлена в проявител фотоплака.

Човечеството има нужда от герои. А в новата епоха не бяха останали никакви. Защото сега животът някак не изискваше героизъм. Можеше, разбира се, да го проявиш в мислите си и да ги шернеш с различен брой свидетели. Но истински физически подвиг — такъв, какъвто е имало преди векове, когато човек е рискувал живота си в борбата с непримиримия враг — беше станал практически невъзможен.

Точно затова случилото се с Кеша беше уникално. Обществото не можеше да си позволи да отмине тази история. Но за да донесе тя максимална полза на човечеството, трябваше леко да бъде модифицирана. По-ярко да изпъкне ценното, което се съдържаше в нея. Защото да изчукаш до смърт един парализиран от инсулт враг може да е смешно, но не е особено героично. А да го победиш в ръкопашен бой, да изтръгнеш от ръката му вдигнатия над теб нож… Да го удушиш с голи ръце… Това беше точно в десетката.

Тримата зукърбрини току-що му подариха нова съдба — невъзможна, неправдоподобна, незаслужена: да стане една от иконите на фейстопа. Да се превърне в самоотвержен герой на служба на човечеството, при когото ще идват в минути на съмнение и духовен упадък…

Ето как рязко се преобръща животът. До вчера Кеша се притесняваше, че ще му отнемат дебелата Мерилин и няма да има върху кого да надява своята тайна мечта. А утре самият той ще стои на фейстопа — между Ксю Баба и Анонимния, по less.

Кеша разбираше, че такава чест не се отказва. Но той и нямаше намерение. Просто се съмняваше в способността си да се справи с толкова сложна мисия. Но зукърбрините можеха да му помогнат.

Работата беше в това, че с подобна мисия изобщо никой не би могъл да се справи. С нея можеше да се справи единствено самата система.

Кеша сега ще бъде не съвсем Кеша.

По-точно, изобщо нямаше да бъде той. От него ще се изисква базово присъствие, повтаряща се като при подпис персонално драсната завъртулка на душата, тъй наречения отпечатък на емогенома. Ще шерват не неговите случайни мисли и чувства, а специално подготвен първокласен контент — такъв, който определено ще донесе полза на другите. Всички други икони на човечеството, които стоят на фейстопа, работят именно по този начин. Кеша вече знаеше това. От него няма да се изискват никакви усилия — само, така да се каже, капка ДНК в информационния коктейл, който от днес ще започнат да бъркат най-добрите професионалисти в света.

А в замяна… В замяна той ще получи всичко. Всичко, за което беше мечтал — и дори онова, за което не смееше да мечтае. И щастието ще започне точно сега.

Ескалаторът спря.

Кеша стоеше на дъното на черната блестяща тръба — на най-първото стъпало на стълбата, която водеше към безкрайните висини, която току-що го върна от небесата на земята. Той се обърна, направи крачка-две и се озова на фейстопа. А след това някой го дръпна за ръката и фейстопът отново изчезна.

Той видя пред себе си море и пуст утринен плаж. Слънцето играеше в леките вълни, а самият той стоеше на сянка под навес от палмови листа. Изобщо не се учуди, като видя до себе си Сестричката с къса бяла рокля — роклята вече не беше измислена от него. Тя сама я беше избрала.

Сестричката пристъпи към него и зае цялата централна част от полезрението му. Кеша помисли, че тя има намерение да направи някое ново съобщение или да му разкрие още някоя тайна икона. Но тя се приближи към него още по-близко, влезе право в неговото персонално пространство, където нямаше достъп нито една икона от фейстопа.

Освен…

Освен социалния партньор.

Кеша недоверчиво вдигна очи.

— Итс окей — каза Сестричката и се усмихна. — Вече съм на осемнадесет. Просто изглеждам малка — имам добри гени. Малко се шегувах с теб по-рано, извинявай… Ние, жените, всички сме малко кучки. Но не защото сме зли. Слаби сме.

Кеша изпита невъзможно, невероятно облекчение — като че ли най-сетне му бяха ампутирали уродливата гърбица. Всички мръсни и грешни апендикси на душата му, които той така хитро криеше от лъчите на чуждото любопитство, изведнъж изчезнаха. Сега можеше да се обръща в най-ярката светлина на всеобщото внимание както си поиска, без да се страхува. Не се налагаше да крие нищо. И не е трябвало да крие нищо и преди — никога. Чувалът с черния, позорен боклук се спука и стана ясно, че е бил само въздушен балон. Недоразумението приключи — и то как! Обвинението не беше снето от него. Оказва се, че обвинение никога не е имало.

— Това беше жестоко — каза Кеша. — Много.

— Сигурно — леко се усмихна Сестричката. — Сигурно беше малко жестоко. Но сега можеш да ми отмъстиш…

Тя направи неуловимо движение и роклята падна от раменете й. Кеша без никакви усилия видя всичко, което по-рано въображението му успяваше да изрисува адски трудно. Реалността беше невъзможно по-съблазнителна. И безкрайно по-безсрамна.

Сестричката виновно се усмихна, протегна скритата зад гърба си ръка и подаде на Кеша черен кожен камшик.

— Всичко по мен ще зарасне много бързо — каза тя. — Real fast. Накажи ме. Накажи ме, мили, с всички сили. Ще ме заболи и ти ще ми простиш. Ще ни стане по-леко.

Тя пристъпи още по-близо до него и Кеша почувства слабата топлина на тялото й. Той преглътна слюнката и погледна някъде към синевата зад черния път на косата й — и му се стори, че оттам едва забележимо му намигнаха три всевиждащи лъча. Зукърбрините знаеха всичко. Нямаше какво да крие. Всичко това не е негов избор. Той е само изпълняващ оператор на живота и съдбата. Просто завъртулка в кода.