Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (34)

План

Това беше шанс, който се пада веднъж в живота. А в повечето животи — нито веднъж… Кеша разбра, че не само може да се измъкне от тази ситуация. А може да продаде изгодно принудителното си участие в нея. Или поне да опита…

Подробностите още не му бяха ясни, но интуицията вече му показваше пътя: той сякаш видя нарисуван с едва забележим контур маршрут — и направи първата мислена стъпка.

„Това, че безумецът е мъртъв, съвсем не го прави по-малко безумен…“

Кеша оформи тази мисъл бавно и ясно, като старателно я артикулираше, за да я шерне със системата. Освен това за всеки случай, той примеси в нея малко от оскърбеното достойнство на свободен гражданин, сблъскал се със звяр в човешки облик: достойнството летеше около главната мисъл, както гълъбчетата около сърцето на покойната Мерилин.

Събеседникът, както и предполагаше, не забеляза нищо.

— Какъв е бил някога човекът! — продължаваше Караев — Спускал се е в дълбините на моретата, летял е в космоса… А днес… Превърнали сме се в сардели в консервни кутии, упоени с електронна упойка. Казват, че това бил изборът на човечеството. Но може ли да се смятат за дееспособни хора, чиито черепи от памтивека са пробити с електронно длето? Нашите желания, мисли, надежди и страхове само ни се струват наши. Преди са наливали информационната помия в човешките души и хората се оплаквали, че са под чужд контрол. Но в наши дни в нас вкарват души, в които информационна помия вече е налята. Останал е само един начин да се върне достойнството на хората — като им се помогне да умрат…

„Уморих се от речта на безумеца — отчетливо си помисли Кеша. — Невъзможно е да бъде разбран от нормален човек — по същия начин не може да бъде разбрана змията или скорпиона. По-точно, човек ги разбира — и то много добре — в момента, когато го ухапят. А те разбират човека в момента, когато той ги размазва. Друго разбиране между нас не възможно…“

Кеша се изплаши от собствената си храброст, но си припомни, че Караев вече е мъртъв. Въпреки всичко обаче беше доста зловещо да го гледа в очите. Кеша извърна поглед. По-добре да гледа в бялото нищо, отколкото в тези безумни цепнатини с различна форма.

Стана му по-леко. Но думите на Караев продължаваха да долитат до ушите му.

— Така започна моят джихад — продължаваше терористът. — Да, джихад, понеже преди да започна борбата, аз приех исляма и се обявих за воин на Аллах — за да се вдъхновя от примера на героите, които вече бяха извървели този път преди мен. Приех името на един от древните шахиди, в което се бяха преплели много удивителни и прекрасни смисли. Използвах знанията за архитектурата на системата и без усилие се покрих сред купчините консервни кутии, където живеят днешните лумпен консуматори. Имах две портативни графични станции с достатъчна мощност, за да фалшифицирам който и да е поток от данни. Знаех как да ги включа към системата без тя да забележи. Скрит зад различни фалшиви маски, пътешествах от бокс в бокс, сменяйки партньорите си в момента, в който у тях се появяваха подозрения… На шахидите са разрешени всякакви хитрости, за да измамят врага. Знаех с помощта на какви алгоритми ще започне да ме търси системата, затова приех фалшива женска идентичност. Да, това беше отвратително, но аз се съгласих на велика саможертва в името на борбата. Това ме направи напълно невидим — моите биологични съжители не знаеха, кой се крие на половин метър от тях. И ти не се досети, нали, Ке?

Кеша дори не погледна към опциите — само въздъхна тежко.

— Използвайки достъпа до полицейската база данни, аз избирах за свои спътници тайни роби на порока, които твърде много се страхуват от собственото си разобличаване, за да подозират другите в нещо. А за да не забележи системата нещо странно в биоданните ми, се преструвах на стара нимфоманка, която през два часа се нуждаеше от секс. Такъв комплект от сигнатури е много характерен и разпространен в съвременния свят и е най-лесно да бъде подправен. Това позволява напълно да се слееш с фона. Но искам да знаеш, че всеки път, когато нечистите ти ръце опипваха въображаемото ми тяло, аз преглъщах сълзите си на ненавист, шепнех „Аллах акбар“ и укрепвах своята решителност да унищожа този порочен свят!

„Той дори не приказва толкова убедително, колкото терористите от сериалите — отчетливо и бавно мислеше Кеша. — И по същия начин разгромява цивилизацията, нейните обичаи и нрави, като се позовава на величието на златния век. Така неговите колеги обикновено наричат епохата на мюсюлманските завоевания… не е интересно да го слушам — не казва нищо ново. Къде по-остра критика на съвременното общество може да се открие, например, в лекциите на Ян Гузка. Разликата е в това, че Гузка не убива хора“.

Дебело, като с майонеза, Кеша подправи тази мисъл с презрение и разбра, че дори му харесва да гледа към бялата пустиня. Той сякаш стоеше самотно изправен пред снежно поле, над което неотдавна беше утихнала виелицата. Сестричката беше затрупана от преспите — сигурно завинаги…

Изглежда, приложението забеляза, че Кеша не гледа към Караев — и върна креслото с терориста точно по средата на зрителното му поле. Трябваше да намери нещо друго, върху което да концентрира погледа си.

Кеша погледна надолу и ломотещия своята задгробна пропаганда Караев отново изчезна. Ракурсът главозамайващо се измени и Кеша отново видя смешните нарисувани овчици, които мъкнеха еднакви червени тухлички. Бяха успели наполовина да построят много симпатична кръгла къщичка, която приличаше хем на пънче, хем на първия етаж на кула. Кеша разбра, че ако гледаш овчиците през цялото време, Караев не се вижда…

„Именно Караев е измислил и нарисувал тези овчици — ясно произнесе той новата мисъл. — И тухличките, и къщичката, която строят овчиците. Най-ужасяващо е това, че овчиците дори ми харесват… Значи, имам известна близост с душата на убиеца. И аз — макар в нещо незначително — съм устроен така, както и терориста…“

Кеша се съсредоточи и изпита разкаяние и срам.

Мисълта беше красива и дълга, с богата архитектура — но нейният market value се размиваше от това, че в нея липсваше новото. Такъв тип лично покаяние е добре познато от историческите програми и нямаше да нужда да се пени толкова.

Креслото с Караев отново се премести в центъра на полезрението му, като избута овчиците — очевидно, терористичното приложение проследяваше движението на очите на Кеша не по-зле от Сестричката.

— Няколко думи за теб, Ке — продължи Караев. — Както вече казах, ти ми причини много болка със своя разюздан нрав. Без да знаеш, ти превърна живота ми в ад. Работата е там, че преди около година получих инсулт и половината от тялото ми се парализира. Твоите ласки след това бяха особено отвратителни. Те прехвърляха границата на физическата поносимост и станаха ежедневна мъка — но не можех да променя алгоритъма, който запалваше над главата ми червеното сърце, без да предизвикам подозренията на системата. Щяха да започнат биологични тестове за менопауза и остарелият софт на моите таблети нямаше да се справи с потока от запитвания. Налагаше се просто да търпя. Можех да действам само по един начин. Разбих твоя фейстоп, Ке, и започнах да ти изпращам знаци за своето омерзение и болка. Атакувах позорния фетиш, който ти нахлузваше върху мен над моята социална маска. Покрих я със синини и драскотини, карах я да се мръщи презрително в отговор на твоите ласки, показвах ти всичко това в твоите кошмари — но това само разпалваше похотта ти…

Кеша се опита да отклони погледа си от Караев внимателно — с плавно и забавено движение на очите.

Получи се. Отново видя овчиците. Те вече бяха достроили кръглата си къщичка и сега, събрани наоколо, я оцветяваха в сребрист металик със стиснати в зъбите четчици. Такива къщички, тъжно помисли Кеша, всъщност никога не са строени. Те съществуват само в детските рисунки… Караев трябва да е бил много самотен човек…

Но веднага схвана, че едва ли не изпада в подобно на симпатия чувство към терориста — а такова чувство не трябва да се споделя в никакъв случай. Винаги ще се намери някоя климактерична клизма, която да вдигне вой срещу дрийм шоуто. По-правилно е със скръбно достойнство да изчака решението за съдбата си, вперил в терориста поглед, пълен с омерзение и кипящ гняв…

Кеша изплашено преглътна и помисли, че е станал прекалено самонадеян: още не знае как ще свърши историята, а вече шерна, така да се каже, кожата на неубитата мечка. Дано само него не го разшерят на парчета…

Но шансът не трябваше да се изпуска.

— Ставаше ми все по-трудно да удовлетворявам твоите нарастващи прищевки — продължаваше Караев. — Последната капка беше онзи ден в киносалона, когато ме подложи на поредното унижение на фона на лъжливия правителствен филм за моята велика работа, който бях принуден да гледам заедно с теб. Такова double penetration^[101] не можех да понеса. В този момент напълно осъзнах, че искам да си отида от живота, който отдавна се е превърнал за мен в мъка.

Кеша погледна към опциите — „какво става?“ и „какво се случи?“. Но вместо това, каза:

— Все още те слушам, палач такъв. Макар че не ми е лесно.

— Ти постоянно пишеш на Стената на Доверието „FUCK THE SYSTEM“ — продължаваше Караев. — И си мислиш, глупако, че никой не те вижда. Един път дори не издържах и се опитах да те вразумя, независимо от риска. Исках да ти обясня, че системата те чука, а не ти нея. А в резултат… В резултат, Ке, самият аз разбрах нещо съвсем неочаквано и страшно за мен.

Кеша вдигна очи към опциите — не се съмняваше, че приложението следи очите му. Но вместо предложения в два варианта на въпроса „какво нещо?“, той с определено достойнство каза:

— Аз не съм затворнически психиатър, за да се ровя в мислите на убийците…

— Разбрах, че по нищо не се различавам от теб — продължаваше Караев. — През кариерата си на терорист се смятах за единствения, който е успял да изчука системата. Да изтръгне проводниците от себе си. Да стане свободен жив човек сред тоталното небитие… Но след като ти написах отговор на Стената на Доверието, аз сънувах удивителен сън…

В опциите се появиха два варианта на въпроса „какъв сън?“, но Кеша вместо това каза:

— Поразително е, че убиец изобщо може да спи.

— Срещнах насън един мъдър улем — продължаваше Караев. — Той ме попита: „Как си, Бату?“. Обясних му, че досега не могат да ме хванат, но два пъти на ден ме подлагат на позорно унижение и ме издокарват като японска ученичка. Улемът въздъхна и каза: „Струва ми се, Бату, че някъде в анализа на ситуацията си допуснал грешка“. — „Защо?“ — попитах аз. — „Ами представи си, каква ще е твоята епитафия «Светът ме гонеше, но не ме хвана. Но въпреки това ме ***^[102] по два пъти на ден».“ Обидих се и отговорих така: „При цялото ми уважение, мъдри улеме, не ме интересува каква ще бъде моята епитафия във вашата глава. Стигат ми проблемите в моята…“ Но в душата ми нещо се обърна.

— Какво именно? — попита Кеша.

Този път той не измени въпроса, който изскочи в опциите.

— Разбрах, че ние с теб по нищо не се различаваме. Не аз станах воин на Аллах след прозрението, Ке. Системата поиска да направи от мен терорист. Терористите и несъгласните са й необходими като въздуха. Именно на тях се крепи съществуващият ред — понеже терорът го оправдава, а протестът го шлифова. Системата не се интересува къде се крия и какъв ще бъде моят следващ удар. Не й трябва да упражнява постоянен контрол над главата ми. На системата й е достатъчно да преинсталира мозъка ми един-единствен път, за да ме превърне в свой прислужник, който си мисли, че е някакъв герой-въстаник… Да знаеш, на системата не й пука кой кого чука, ти нея или тя тебе. За нея е важно, че ти правиш любов с нея, дори ако тази любов е с отрицателен знак. И тя иска ти да правиш това винаги… Разбра ли?

— Не — непокорно отвърна Кеша и погледна към опциите (там пишеше „разбрах“ и „да“).

Караев отново се премести в центъра на полезрението му. И веднага някъде на заден план в ума на Кеша бликна бърза и прозрачна полумисъл относно това как трябва да завърши срещата с терориста. Улавяйки последните мигове от прекия контакт с очите на убиеца, Кеша с явна, но премерена ненавист отработи мисълта, че с разказите си Караев прилича на някой досадник, който не разбира, че не е желан, че е отвратителен и предизвиква само потрес и омерзение.

— В сърцето ми няма омраза към теб, Ке — каза Караев. — Има само жалост. Горкичкият, ти така трепериш над наивното си селско миражче, което впрочем изглежда изключително смешно във външна проекция. Ти си злобна, но точна моя карикатура. Мислиш, че системата те преследва и не може да те хване. Глупчо. Тя ни е хванала всички от самото начало. Тя дори не ни е преследвала, не — нашите ембриони са израснали върху кукичките на хвърлените от нея въдици. Но ако ти досега не си го разбрал сам, едва ли ще го разбереш и след думите ми… Стига приказки. Днес ще си отида от живота като взема отрова. Секунда преди смъртта си ще направя на системата едно малко харакири. Ще разпоря мембраната между нас и развратът ще се прекрати завинаги. Ще видиш всичко сам. Т.е., вече си го видял…

Караев прекара ръка по лицето си и млъкна. Изглежда се опитваше да се съсредоточи и да зареди последните си думи с целия мрачен огън на своето сърце.

— Аз, Бату Караев, ти обявявам: този свят не заслужава да се бориш за неговото достойнство и чистота. Аз повече няма да премитам вашия боклук. Отсега нататък — повече никакви терористични актове във ваша чест. Поливайте илюзията на любовта с илюзията на шампанското и бъдете проклети, висящи в смрадливия въздух стомаси… Не, илюзии на стомаси…

„И защо все за илюзии приказват — помисли Кеша с премерено презрение — и този тук, и Ксю Баба. Не е ли все едно как ще се нарече ставащото? То както си е ставало, така и ще си става… както каза Ян Гузка… по дяволите, забравих… Трябва впрочем да се деинсталира това зоопеди. От него лъха такава воня, все едно някой се е изсрал във фейстопа. Ще върнем Ксю. Тя е страхотна. Нека си приказва за илюзиите. Сега няма да дрънка врели-некипели, може пък всичко да е разбрала…“

Кеша потрепери като разбра, че заедно със зрялата и правилна мисъл неусетно е шернал една малка добавка, заредена с фърифобия. Но веднага съобрази — в ситуация на стрес това, вероятно, е простимо и дори придава на потока на мислите му неполиткоректно правдоподобие.

Трябваше да се концентрира. Изпитанието приближаваше към края си — беше важно в последните метри (Кеша вече отдавна мислеше за света като за голям стадион) да не развали започнатото.

Кеша реши да се съсредоточи върху овчиците. Няколко секунди той се опитваше да ги намери, но не успя. Започна да му се вие свят. А след това се измъкна от световъртежа и най-сетне разбра вътрешната геометрия на приложението. Зрителят — т.е. самият той — се намираше един вид в центъра на бяла сфера. На една от стените й стоеше креслото с Караев. А в огледално противоположната точка вървеше филм за овчиците. Отначало трябваше да се вгледаш право нагоре или право надолу. След това трябваше да преместиш погледа си още по-далеч, вече без да се опираш на никакви ориентири. Сигурно това беше направено за балансиране — Караев е искал да застане пред Кеша и пред човечеството в триизмерен формат, а не е имал време да направи пълна сферична реалност, и затова се е задоволил с груб геометричен противовес.

Къщичката, която строяха овчиците, беше готова — приличаше на голяма тенджера. Караев не ставаше за архитект.

Милно и жално блеейки, овчиците една след друга влязоха през вратата на тази тенджера. Когато последното „бееебееебеее“ затихна, вратата се затвори отвътре, а на стената на къщата се появи розова лента с голяма подаръчна панделка. Караев определено беше сантиментален. Като повечето убийци…

Кеша се съсредоточи върху последната бавна и отчетлива мисъл: колкото и терористът да прилича на човек, той все пак не е такъв. Затова не трябва да се подлъгваме от проявите му, които ни се струват понятни и близки. Нищо няма да разберем за него… Когато скорпионът пълзи към умивалника, това не значи, че иска да стане по-чист…

Както се изразяваше Ян Гузка, съвременната медийна култура цени най-много спонтанните и свободните прояви на човешкия дух, които напълно съвпадат с набора от текущи гещалт-нормативи… Но нямаше смисъл да шерва тази мисъл.

Караев отново скочи в центъра на полезрението на Кеша, преобръщайки бялата сфера като неваляшка.

— Това е всичко — каза той, впил поглед в Кеша. — А сега ще ти кажа как да се избавиш от съседството с моя труп. Много е просто. Толкова е просто, че няма да повярваш. Нали знаеш, че Сестричката има авариен канал „Поговори с мен“?

Кеша кимна.

— Отиди на главното меню — каза Караев. — Когато Сестричката започне да пита за проблемите ти, избери системата „LifeBEat“. Когато започне да чете менюто, кажи „Код тринадесет зу“. Разбра ли? „Код тринадесет зу“. Това е авариен технически шорткът за комуникационните и медицинските служби. По-нататък ще преинсталират данните ти и всичко ще бъде наред. Сбогом, Ке! Благодаря за човешката топлина — макар че понякога ми идваше в повече. Но освен теб, в този свят нямам никого… Всеки по пътя си, Аллах Акбар.

Кеша внимателно разпространи, че не разбира какво означават последните думи на терориста — жлъчен сарказъм или сантиментално хлипане, изтръгнато от черното му сърце.

„Дори е трудно да се каже — бавно и внимателно мислеше той — кой от двата варианта е по-отвратителен…“

За всеки случай, Кеша бавно пропусна тази мисъл през съзнанието си още два пъти, първия път, като добави към нея малко стоицизъм, а втория — една идея кипящ гняв. Ще видим, на кое ще се хванат.

Караев замълча и замря като изключен от електрозахранването манекен. Очите му се затвориха. След това се плъзна назад и Кеша разбра, че се връща на фейстопа.

Бялата сфера с креслото на мъртвеца за миг проблесна като снежна мантия, пусна го да излезе от нея и с пукот изчезна, без да оставя на фейстопа никаква следа.

Изглежда приложението се самоунищожаваше.

Добре че Кеша успя да шерне всичко.

Little Sister гледаше към Кеша. Под окото й тъмнееше синина — едва забележима, като замазана с фон дьо тен. На ръката до лакътя имаше драскотина. Но сега това не го вълнуваше.

— Извинявай, малката, извинявай за всичко — промърмори Кеша. — Трябва ми помощта ти, разбираш ли? По-мощ. Трябва ми помощ…

— Тук съм, за да ти помогна — отвърна Сестричката и се усмихна.

Кеша разбра, че вече е в главното меню на аварийния канал.

— Какъв род проблеми имате? — попита сестричката. — Кимнете с глава, когато позная. Проблеми с операциите на фейстопа? Проблеми със системата LifeBEat?

Кеша кимна.

— Какво не е наред със системата LifeBEat? Кимнете с глава, когато позная. Системата за прочистване на въздуха? Системата за подаване на вода? Системата за подаване на храна? Стоматологичният модул? Модулът за обща хигиена? Епилационният модул?

— Код тринадесет зу — отчетливо произнесе Кеша.

Сестричката известно време мълча. После каза:

— Повторете въвеждането.

— Код тринадесет зу — повтори Кеша.

— Пълно изключване на всички системи — отвърна Сестричката. — Изпраща се ремонтният модул. Администрира се обща наркоза. Десет… Двадесет… Тридесет…

По-нататък, съдейки по всичко, трябваше да има „четиридесет“, но Кеша не го чу.

В тъмното миришеше на слама, духаше вятър. Кеша знаеше, че ще се събуди някъде на друго място.

Но вече не се страхуваше от нищо.