Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (33)

Needles and pins^[98]

 

Кеша не знаеше какво трябва да се случи. Може би нещо драматично — да лумне ярка светлина в главата, гръмовен глас да закънти в ушите, внезапно да настъпи яснота… Но нямаше нищо подобно.

Изобщо нищо не се случи.

Той почака пет минути. След това осъзна, че трябва да се върне на фейстопа: информацията от златната карфица можеше да се изобрази само там.

Беше страшно обаче да пренасочи вниманието си към фейстопа. За тази цел трябваше да отклони погледа си от мъртвеца и да го остави точно пред гърдите и гърлото си. Ами ако не е съвсем мъртъв? Или… Кеша си спомни една безкрайна поредица от сериали за зомбита, които някога бяха преминали през съзнанието му. Такова нещо не можеше да бъде истина, естествено.

Но въпреки това се страхуваше.

Избор обаче нямаше и Кеша се реши.

Фейстопът, изплувал след известно усилие от бледозелената мъгла, сякаш беше набъбнал от опасност, от някакво заплашително обещание за беда… Струваше му се, че студената ръка на Караев може изведнъж да пробие настилката на улицата и да го хване за гърлото… Впрочем, мислеше Кеша и постепенно се успокояваше, ако онзи искаше, отдавна да го е направил… Да е пробил с нещо остро мембраната… Колко време се е спотайвал отсреща.

На фейстопа всичко беше, както преди — само в далечния ъгъл на площада, където обикновено се събираха новите демо приложения, се беше появила нова икона. Там се беше появила…

Овчица.

Доста сладка при това, макар и много приблизителна — като триизмерна анимационна фигурка, направена от пенопласт. Такива овчици са рисували по-рано ученичките, когато искали да изобразят някаква живинка редом с вече нарисуваната принцеса — Кеша беше виждал нещо подобно в предаванията за детско изкуство. Жалко, не беше принцеса. Но каквото — такова…

„Интересно е обаче дали я вижда Little Sister — помисли Кеша. Нали е на фейстопа… Впрочем, какви ги говоря…“

Той решително кимна на овчицата и приложението се включи. Фейстопът изчезна веднага, като че ли между Кеша и обичайната виртуална вселена някой бе сложил лист бяла хартия.

„Ясно — помисли Кеша. — Започна да се скрийнва и да се шифрира…“

На белия фон се появи овчица — абсолютно същата като на фейстопа — и тръгна надясно. Тя вървя по бялата пустиня дълго и най-накрая стигна до купчина червени тухли. Захапа една тухла и я понесе към левия край на бялото поле — по-точно, просто наляво, защото бялата плоскост нямаше край и граници.

Кеша отново дълго чака да види какво ще се случи и най-после дочака: овчицата спря и остави тухлата. След първата овчица вече вървеше втора, също с тухла в зъбите. Втората тухла старателно беше поставена до първата, после трета, после четвърта. Овчиците, изглежда, строяха някаква красива стена. Кеша дочу мелодично блеене:

— Бееебееебее! Бееебееебее!

„Мило — помисли си той, — много мило… И какво? Оставил ми е нов тапет за фейстопа? Това ли е всичко?“

— Здравей, Кеша — дочу се нисък мъжки глас. Долетя отгоре.

Кеша вдигна очи. Високо в небето над овчиците висеше позлатено кресло в стил ампир.

А в креслото седеше Бату Караев.

По-точно, креслото с терориста не висеше в небето. Небе тук нямаше. Зад креслото беше същият бял фон — когато Кеша погледна нагоре, то се озова право пред него, в нормална перспектива, затова пък овчиците се изместиха от полезрението му някъде далеч надолу. Кеша съобрази, че по-рано, като са привличали вниманието към себе си, те са правели Караев незабележим, все едно са го криели в изкуствено създаден зенит. Наистина, само гений на камуфлажа би могъл да се скрие така на белия фон.

Караев беше облечен стилно — с маскировъчна куртка в пустинен цвят и зелено военно кепе с черни арабски шевици, обърнато с козирката назад. Имаше гъста черна брада, само тук-таме благородно посребрена. Не приличаше много на мъртвия старец, когото Кеша току-що видя с очите си — но, очевидно, така се виждаше в мечтите си терористът.

— Ето какъв си бил ти, мили мой приятелю — каза Караев с усмивка. — Здравей, Ке.

Кеша помнеше, че вижда пред себе си мъртвец и не трябва да отговаря на поздрава. Но Караев го гледаше и чакаше. Мълчанието се проточи и стана тежко — а след това Кеша забеляза опциите, които се появиха под краката на терориста. Те изглеждаха като думи, напечатани на бял лист:

Имаше две опции:

 

1) ЗДРАВЕЙ, БАТУ

2) ЗДРАВЕЙ, БУ

 

Свободата на избора, спомни си Кеша училищната мантра, не е нищо друго, освен осъзнатата необходимост да го направиш правилно. За щастие, съвременният живот рядко ни изпраща сериозни дилеми.

— Здравей, Бату! — каза той.

— Ти слушаш писмото ми — каза Караев — значи, аз вече съм мъртъв. Но системата не вижда това — в нея пристига фалшив сигнал. Системата не е наясно, че аз съм разрязал трекмембраната. Информационните и захранващите линкове са цели — те са отдолу, където тъканта не е повредена. Ние двамата можем да останем завинаги заедно, Кеша. Но на теб сигурно не ти се иска да живееш в един модул с труп. Или все пак искаш?

Караев замълча и се втренчи в него. Трябваше да отговори. Имаше две опции:

 

1) НЕ

2) НЕ ОСОБЕНО

 

Какво ли ще стане, ако вземе, че кимне? Но не му се искаше да рискува. С терористите, дори и мъртви, не се шегуват — те са сериозни хора. Кеша каза:

— Не особено.

— Така и предположих — отвърна Караев. — Ще ти обясня как да се избавиш от това съседство. Но първо искам да разкажа на теб, най-близкия ми човек — понеже така се случи — своята история.

Кеша погледна опциите и отново избра лесно:

— Ще ми бъде безкрайно интересно.

Караев кимна, като че ли нито за една секунда не се беше съмнявал.

— Истинското ми име е Семьон Паламарчук. Бату Караев е просто творчески псевдоним. Някога много отдавна работех като офицер програмист в Датапол и се издигнах до старши инспектор в отдела за борба с престъпленията срещу Символичното Детство. Ловяхме мрежовите педофили. Както разбираш, борехме се с мислопрестъпленията, защото други в тази област от дълги години нямаше. Днешният развратник при цялото си желание не може да се добере до инкубаторите и боксовете, където израства светлото бъдеще на човечеството. Хващахме престъпните развратници чрез собствената им мисъл, на която се опитваха да предадат някаква форма и плътност. Схващаш ли за какво говоря?

Караев се усмихна и Кеша почувства, че лицето и бузите му пламват от придошлата кръв.

— Горе-долу — отвърна той и хвърли бърз поглед към прозореца на опциите.

— Бях винтче в системата, Ке. Както често се случва с хората през младостта, бях идеалист и вярвах, че помагам на обществото да остане здраво. Макар че, тъй като имах достъп до данните за широколентово сканиране, беше много трудно да повярвам в неговото здраве. Създаваше се впечатление, че то изцяло се състои от патологични перверзници, които само за пред хората спазват външно приличие… Не сме станали такива в последните години, Ке, винаги сме били такива. Не вярваш ли?

Този път и двете опции бяха отрицателни.

— Не — отвърна Кеша.

— Напразно. Аз работех в архивите на Датапол и знам какво говоря. Още в началото на двадесет и първи век Датапол — тогава се казваше по друг начин, но това не е важното — за първи път състави пълна база данни на всички секс девианти. Технологията на онлайн наблюдението тогава правеше първите си стъпки. В основата й лежеше прост, но мъдър принцип. Ще се смееш, Ке, но всеки професионалист знае, че вие, перверзниците, реагирате не толкова на картинката, колкото на надписите под нея…

Кеша преглътна това „вие, перверзниците“ безропотно. Нямаше смисъл да роптае по много причини.

— На картинката може да има стара негърка, която реже диня, а надписът отдолу да гласи „тийнейджъри, хванати в банята“ и клиентът въпреки това ще кликне върху линка. Човешкият мозък е устроен така, че словесното равнище на кодировка преодолява визуалното. Стотици години хората крещят, че живеем в царството на визуалните образи. Това, разбира се, е така — но визуалното многообразие може да се класифицира само с помощта на думите. Затова още през двадесет и първи век основните порно сайтове в света са били просто филиали на Датапола. Вероятно искрени ентусиасти са снимали порно клиповете, но офицерите от полицията са измисляли надписите по специален алгоритъм, който е позволявал да се създаде, така да се каже, подробно меню на всички възможни девиации. И с първото кликване на мишката тези диагнози завинаги засядали в личната ти метадата… Не се ли умори?

От двете опции Кеша избра „не, никак“, защото „нито капка“ му се стори прекалено сексуална форма на отговор.

— Още през онези години един офицер от спецслужбите е можел да види подробното секс досие на всеки гражданин, който е имал дивайсове, свързани с личния акаунт — а всички дивайсове, Ке, са се засичали след първото използване на кредитна карта или електронна поща… Нещо повече, на електронните устройства още тогава е имало дистанционно управляема камера, а потребителите били дълбоко убедени, че тя работи само когато до нея свети миниатюрна зелена лампичка, ха-ха-ха… и кой знае защо всеки се е чувствал длъжен да носи в джоба си тъй наречения смартфон — микрофон и око едновременно на няколко спецслужби. Това било, както обясняваха на хората в медиите, съвременно и престижно… Впрочем на теб всичко това не ти е интересно…

Караев изглежда очакваше Кеша да му възрази — под креслото му се появиха опции с реплики за отговор. От „защо, интересно ми е“ и „защо пък, много ми е интересно“ Кеша избра втория вариант, но Караев неумолимо поклати глава.

— Няма време — каза той. — Оттогава технологиите за наблюдение станаха неизмеримо по-съвършени. А след появата на вътремозъчното включване е просто смешно да се говори за някаква съпротива. Ти не можеш да разбереш това олимпийско всемогъщество, това божествено всезнание, с което всеки офицер от специалните служби с пълен достъп наблюдава вашите души… Колкото по-високо се издигаме по служебната стълбица, толкова повече разбираме за света, в който живеем. Но аз бях сигурен, Ке, че моите очи са се отворили още преди да ми дадат най-висок достъп. Мислех, че съм разбрал главната тайна сам.

Кеша бързо погледна към опциите и избра горната.

— Каква именно? — попита той.

— Слушай внимателно. Известно ти е, че може да се шерва всяка мисъл. Но затова ти трябва да я помислиш по съвсем различен начин. Един вид, да я изговориш на себе си. Ти трябва да я доведеш до определен градус на интензивност, да я направиш бавна и ясно артикулирана. Останалата територия на вътрешния ти живот е сенчеста зона, където системата още не се е научила да навлиза изцяло. Това е последното ъгълче, където можем да сме такива, каквито сме всъщност. Но само за много кратко време, съвсем полека и тайно. Там никой не ни вижда. Така поне предполагат хората. И точно така смятах и аз някога.

На Кеша леко му прилоша. Страхуваше се от посоката, която поемаше разговорът.

— Сега помисли за следното — продължаваше Караев. — Всеки ден през теб прекарват контекстна реклама. Понякога дори няколко пъти на час. Това се случва винаги по един и същи начин. Ти разсъждаваш за нещо, възниква случайна мисъл, някаква бърза и бегла асоциация — и системата веднага ти праща рекламен клип по мотивите на онова, което ти се върти в главата. Мило и ненатрапчиво, нали?

В опциите се появи разнообразие — „да“ и „кимни“. Кеша кимна.

— Не си ли се замислял по какъв начин системата избира попъповете? Нали ти не шерваш мисълта, към която прикачват реклама? Дори невинаги успяваш да я обмислиш до край.

Кеша знаеше, че е истина. Опитът му — дори с дежурното шампанско — потвърждаваше това всяка седмица. Но той кой знае защо не придаваше значение на ставащото.

Кеша кимна, макар че не изскочиха никакви диалогови опции.

— Когато разбрах това — продължаваше Караев — ми стана ясно, че се случва едно от двете. Или системата може да чете всички наши мисли без изключение и на нас не ни остава дори тясна ивичка сянка, където можем да бъдем самите себе си. Или… Или тя предварително знае какво точно ще си помислим.

— Да — каза Кеша. — Точно така е.

Той разбра, че говори с трупа като с жив човек. Впрочем, това не беше важно. Караев все едно не чуваше.

— Отхвърлих първия вариант веднага — продължи Караев. — Нашите най-леки и бързи мисли по принцип не могат да бъдат разчетени заради своята неоформеност. Те не се поддават на точна локализация. Разбираш ли защо?

Думата „локализация“ в този контекст означаваше по всяка вероятност не „превод на руски“, а нещо по-особено. Кеша повдигна рамене.

— Менталните обекти изобщо не съществуват във вида, в който си ги спомняме, когато се стараем да ги върнем. Когато мислим, ние като че ли се опитваме да си спомним някаква мисъл, която всъщност още не се е появила. В това е природата на творчеството. Ние отнякъде знаем ехото на звука, който искаме да чуем. А системата може да разчете само действително прозвучалия звук. И само тогава, когато той е бил достатъчно силен и продължителен. Повярвай ми — зукърбрините не могат да те видят като на рентген. Докато сам не направиш така, че да станеш прозрачен, в теб няма нищо, което може да бъде видяно.

Това звучеше обнадеждаващо. Кеша избра опцията „кимнете“.

— И така — продължи Караев — остава втория вариант. Системата никога не греши с контекстната реклама, тъй като предварително знае какво ще помислим. Дълго размишлявах как става това. И като прехвърлих всички възможности, разбрах.

Караев се наведе към Кеша и очите му се оказаха съвсем близо — много по-близо, отколкото предполагаше физическото движение.

— Ти предполагаш, че системата чете мислите, а след това пъхва между тях контекстната реклама? — прошепна той. — Нищо подобно! Няма нужда нищо да чете. Ние раждаме мисли, в които слагат реклама, защото ни заставят да ги мислим. Замитат ги в нашите глави с ей онази дяволска метла…

Караев протегна напред ръка като рачешка щипка и Кеша за втори път днес видя най-фината сребриста метличка. В грубите червени пръсти на Караев мозъчният имплант на фейстопа изглеждаше особено нежен и безтегловен.

— От самото си раждане сме включени към информационния поток, който промива мозъците ни с такава сила, че там не е възможно да се появи нито една случайна мисъл. На системата не й трябва да чете мисли. Далеч по-лесно й е да прекара през главата ти мисъл, която ще приемеш за своя — а след това, уж в отговор на нея, да ти поднесе учудваща по своята уместност реклама. Ако зукърбрините рекламират картофено пюре, отначало ще те накарат да помислиш за нещо кръгло. После ще прокарат през главата ти мисълта, че това прилича на картоф. И чак след това ще включат рекламата на пюре… Разбра ли?

Караев се облегна назад и известно време внимателно наблюдаваше Кеша — толкова дълго, че той дори се почувства неловко. Впрочем чувството отмина, когато Кеша си спомни, че Караев вече изобщо наникъде не гледа. Но покойният терорист беше доста добър актьор — за Кеша той беше успял да се превърне в жив събеседник.

Кеша погледна към опциите. Там имаше „кимни“ и „замълчи си“. Той избра втория вариант.

— Но това още не е най-страшното — продължаваше Караев. — Много по-сериозно е друго. Когато вземеш решение да изядеш сто грама картофено пюре, това също не е твое решение. Него ти го набиват по същия начин, както и мислите с контекстната реклама. Освен това, когато се ядосваш, че те карат да плащаш заради случайно кимване, това също е промиване. Разбираш ли? Целият ти вътрешен живот е също такова промиване. Целият. Това е просто дълга програмна примка, която системата прекарва през твоето съзнание.

Караев отново показа импланта си на Кеша.

— Всичките ти скрити пороци, всички твои срамни тъмни петна и дори твоята затаена ненавист към системата също е част от вкарвания в теб контент. Нас отдавна са ни подменили. Но не сме го забелязали. Знаеш ли защо?

— Защо? — послушно попита Кеша, като хвърли бърз поглед към опциите.

— Именно затова — отвърна Караев, — защото онези от нас, които биха могли да го забележат, са подменени. Казах, че системата ти показва филм, но това не е истина. Тя го прожектира не на теб, а неизвестно на кого. Ти сам, Ке, си филмът. Твоята любима Ксю Баба обича да повтаря индийската мантра „ти си онова“. Чиста истина, Ке. Ти си онова, което зукърбрините напомпват в теб. И никой друг. Това е реалността на живота ни. Единствената реалност. Бях сигурен, че съм разбрал всичко сам, още преди системата да ми даде достъп. Едва след това схванах сарказма на положението. Самото разбиране, което смятах за свое тайно прозрение, беше предоставянето на достъп! Достъп, който просто беше напомпан в главата ми през маркучите…

— Какво стана после? — Избра от отговорите Кеша.

— Опитах се да разбера кога и как е започнало всичко. Почти не бяха останали следи. Всички изчислителни джаджи — компютри, чипове, програми — са навлезли в живота ни в края на двадесети век. Смятали, че това е естественият прогрес на човечеството. Измислили полупроводниковия p-n преход, след това диода, после транзистора, след това логичния елемент, микропроцесора и тъй нататък. Хората като че ли постепенно изобретявали всичко сами, техническата революция се извършвала пред очите на всички — никакви подозрения не се промъквали в главата на никого. На никого, освен на един човек…

— На кого? — послушно попита Кеша.

— Казвал се Джон Лили. В съвременната култура не се е запазил спомен за него, а книгите му са иззети от базите данни. Той не е бил компютърен специалист, а, както казвали, учен-психонавт. Изследвал действието на различни вещества върху човешкото съзнание. Веднъж, докато експериментирал с вещество, което нарича в книгата си „К“ той прозрял истината. Лили видял, че силициево-органична цивилизация колонизира Земята. Но тя не прави това, както предполагал Хърбърт Уелс. Никаква война. Никакви лъчи, никаква кръв. Звездите не падат от небето, извънземни с триножници не кацат в градовете. Хората сами организират армия за нахлуване по изникващите пред тях чертежи. А пришълците пристигат на Земята под формата на технологии и код. Всичко започнало от калкулаторите и електронните часовници, а свършило с…

Караев отново разклати пред обектива сребристата метличка на фейстопа — сякаш премиташе стаичката на невидимо джудже.

— Човечеството е имало шанс — продължи той. — Джон Лили се опитвал да се свърже с президента на САЩ и да му разкаже истината. Но го взели на подбив, нарекли го надрусано хипи. Много пъти се опитвал да стигне до умовете на хората, но неговото прозрение било обявено за бълнуване на побъркан наркоман. Постепенно казаното от него било иззето от открит достъп… И през цялото това време Холивуд отравял мозъците на хората със своите междузвездни сапунки, като показвал космически октоподи и извънземни блондинки. Да се преубедят хората било невъзможно. Та нали самите те създавали бъдещето. Движели прогреса със собствените си ръце — струвало им се, че разбират неговата природа и цел. Беззащитни сме, Ке. Твърде далеч сме от онези слоеве на мирозданието, където се решава съдбата ни. Освен Джон Лили, никой от двуногите животни дори не е забелязал нахлуването на космическите хищници. А днес всички улики вече са унищожени.

— Защо са дошли? — послушно попита Кеша, поглеждайки опциите.

— Мисля, че те поглъщат нашата сексуална енергия — каза Каримов. — Нашата възпроизвеждаща сила. Това е последното, което можело да отнемат от хората. Нали знаеш, Ке, с какво се занимаваш ден след ден…

Кеша видя под чехлите на Караев опциите „сведи очи“ и „наведи поглед“. Той избра втория вариант.

— Но същото — продължи Караев, — се случва и с другите. Различават се само подробностите. Още в двадесет и първи век секс контентът заема по-голямата част от мрежовия трафик. И оттогава обемът му само нараства. Замисли се — милиони потребители на порнография по цели дни „загряват“ върху нагорещена печка, която сами включват под задника си. Те заблуждават мозъка си, докато облъхват с огъня на похотта насочените към тях електронни приемници и антени. Съвкупяват се със силиция. Със същия нахлул в нашия свят враг, който Джон Лили е забелязал с периферното си зрение… Хората източват вибрациите на собствения си живот в бездънна черна дупка. И дори не виждат онези, които се сплитат с тях на ложето на извратената страст… Виждат само светлината на зукърбрините.

— Кои са тези зукърбрини? — попита Кеша, когато под креслото се появиха нови опции.

— При цялото си желание не мога да разкажа нищо за тях. Възможно е, това да е просто оръжие. Или нещо като служебни кучета, насъскани срещу нас от враговете на човешкия род.

— Кои са тези врагове?

— Не зная. Не зная нищо, освен че са дошли неясно откъде и са ни превърнали в зомбита. Това е ставало постепенно и не само чрез порнографията. Доколкото ми е известно, за пръв път тримата зукърбрини са се занимавали с отделяния от мозъка допамин в „Candy Crush“ — имало такава игра в древността, където трябвало да се съставят тройни… Впрочем, няма време за история, пък и ти няма да разбереш. Тяхната природа е различна от нашата. Те безкрайно тиражират себе си и съществуват толкова пъти, колкото умове успеят да заразят. Силициевите структури бяха просто вратичка към нашия мозък, стенобойна машина, построена доброволно от хората. Зукърбрините са нещо като троен вирус. И може да бъде унищожен само заедно с тези, които са заразени от него. Всеки път, когато ми се удаде да изпратя на онзи свят дори и едно порно-зомби, заедно с него към небитието потегля и тройката зукърбрини. Които по нищо не се отличават от зукърбрините, които управляват нашия свят. Излиза, че едновременно те са и много — три пъти повече от заразените от тях хора — и само трима. И не се знае на кое място е копието и на кое — оригиналът… Тази тайна надхвърля нашата способност да разбираме.

— Но защо с нас се е случило подобно нещо? — прочете Кеша горната опция, когато Караев замълча.

— Съдбата ни е такава. Ние сме просто овце, Ке, безмозъчни овце. Някой ни стриже, някой яде месото ни, а някой събира костите ни… Но ние си го заслужаваме. След като сме се отвърнали от Аллах, в тази Вселена не е останал никой, който да отговаря за нашето страдание или уродство. Ние сме статистика, разбълникана от генераторите за случайни числа. Статистика, която се тресе от страх и се надява, че системата не знае нищо за нея. Но на системата не й трябва да знае нищо за теб, Ке. Тя самата те прави такъв, какъвто си. Няма никакъв зъл гений, проклел душата ти.

— А аз имам ли душа? — прочете Кеша горния ред на изскочилите опции.

— Това да го решават улемите^[99], ако има все още останали от тях. Но аз самият смятам, че душите на кафирите^[100] са изгубили божествената искра. Всичко е просто. Ти се раждаш като празна флашка — и върху теб в случаен ред се записват фрагменти от културния код, долитащи от информационното пространство. В тях вече не е останало нито словото на Всевишния, нито дори понятието за него. Пръските лайна от световния вентилатор стават твоята управляваща програма — и започват да определят постъпките ти. А после, в зависимост от тези постъпки, те екзекутират или помилват. Светът влива в теб хилядолетната си гнойна отрова, която те прави виновен пред същия този свят, който я е влял в теб. А ако си виновен, какви претенции можеш да имаш? А и кой ще предявява претенции, ако днес самият теб те наливат в главата ти през проводниците заедно с контекстната реклама? Няма нито злодеи, нито перверзници, има само скриптове, които послушно отработват един след друг редовете на кода. Ти си станал просто един изпълняващ оператор, Ке. И всички хора също. Когато разбрах, че един е успял да се измъкне от затвора, моето предназначение ми стана кристално ясно…

Под креслото отново се появиха опции. Кеша все по-силно се дразнеше от предсказуемите въпроси на терориста — искаше му се да попита нещо друго. Но се страхуваше.

— В какво се състои то? — избра Кеша въпроса най-долу.

— Знаех в най-малки подробности как работи системата. Трябваха й хора администратори, защото иначе беше невъзможно да управлява другите. Човек е беззащитен — но самата система беше също така беззащитна пред мен, едно от нейните най-доверени лица. За зукърбрините ние всички сме просто съвкупност от сигнали и метаданни. Много години тайно изучавах как да подправям електронните копия, създавайки фалшиви личности. Учех се да правя заклинания на системата, като използвах нейния таен език — и едновременно търсех сенчести зони, където не може да проникне взорът й. Наложи ми се да напиша няколко уникални разклонения на кода, но като цяло не беше много сложно да се скрия от зукърбрините.

— Къде? — попита Кеша и леко се напрегна в очакване на неведомо възмездие.

Такава опция на въпроса нямаше — Кеша сбърка. Имаше опция „Как?“. Но нищо страшно не се случи.

— За да станеш невидим за системата — отвърна Караев, — трябва да извадиш от себе си нейните нервни окончания. По-рано беше достатъчно да закриеш всичките си акаунти в социалните мрежи и да закопаеш смартфона си в гората. Днес това е възможно само ако имаш достъп до мозъчната медицина. Понякога при мозъчни заболявания се налага да извадят фейстопа — после засаждат корена му отново и го оставят да покара. Такива операции се извършват от медицински автомати — можеш да си уредиш процедурата, ако изпратиш в системата грамотно подправено биометрично копие. Точно това направих и аз. А когато си върнах нормалния човешки разсъдък, дочух тихия глас на Аллах, който обясняваше какво да правя по-нататък… Останалото беше неправдоподобно лесно.

Под креслото на Караев отново светнаха две опции (предлагаха да попита какво е правил по-нататък). Но Кеша не се подчини. Той вече се беше отърсил от суеверния ужас и беше сигурен — анимираният Караев не го чува. По-скоро, програмата просто реагираше на неговите биоданни, отбелязвайки движението на мимическите мускули и гласните струни.

Не беше трудно да го провери. Вместо да отговори, той се изкашля.

Караев не забеляза никакви отклонения от скрипта. Нещо повече, той започна да отговаря на въпрос, който Кеша не беше задал:

— Какво прави слугата на Всевишния, когато вижда, че приятелят му се е превърнал в злобен вампир, чийто мозък се управлява от червеи, пропълзели в очите и ушите му? Той със сълзи на очи стреля с ловджийска пушка в главата му. И убива гъмжащите в мозъка му зукърбрини! Зная, че зукърбрините все някога ще ме настигнат и ще погубят и мен — но самият аз вече съм направил това с тях повече от петстотин пъти. И всеки път, Ке, всеки път те умират наистина. Нима това не е повод за щастие? Те познават страха от смъртта. И преди смъртта страдат, о да, страдат…

Кеша все още се страхуваше, но сега съвсем ясно разбираше, че слуша приказките на един луд. И някакво предприемчиво ъгълче в съзнанието му, незасегнато от хипнозата на мъртвия терорист, изведнъж видя в случващото се сянката на практическа житейска перспектива. Ами този ужас все някога ще свърши, разбра Кеша. Непременно ще започне нещо друго. Значи трябва да мисли за бъдещето още от сега…

И в съзнанието на Кеша замъждука ПЛАН.