Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (30)

Работата

Както е известно, тя не е вълк — в смисъл, че няма да избяга в гората. Но си е истински вълк — в смисъл, че хапе. При това не е ясно, кога хапе по-силно — когато ходиш или когато не ходиш…

Както винаги преди работна смяна настроението на Кеша беше под нулата.

Сестричката като че ли чувстваше, че е по-добре да не го ядосва — държеше се тихо и приветливо. Дори му се усмихна един-два пъти, а това рядко се случваше.

Естествено, Кеша не я попита какво прави на площада на Несъгласието. Така глупаво може да се издаде само съвсем неопитен конспиратор. Появата й беше по-скоро сън в съня, междинно състояние REM във фазата LUCID, когато осъзнатият колективен сън за няколко секунди става неосъзнат личен. Невроза, кой ли няма. Не трябва да се страхува от заговор на спецслужбите. Срещу него едва ли ще организират заговор — просто ще му видят сметката с терминален електрически заряд през фейстопа… Макар че, от друга страна, както се казва, дори параноиците си имат врагове и тези врагове доста често се оказват шизофреници.

Кеша реши да обнови оперативния буфер на Сестричката, за да я изчисти от натрупалите си в последно време cookies. Беше лесно — трябваше да я накара да изпълни някоя дребна работа по фейстопа. Нещо от преките й задължения. Впрочем полезно и за метаданните.

За щастие, този път не се наложи да измисля.

Всеки път преди да излезе за работа, Кеша се нуждаеше от нещо като смазка за вътрешните зъбчати колелца, от кратко духовно напътствие, което да му помогне да преодолее обземащия го ужас. Преди с това се справяше Ксю Баба, но в последно време тя започна да мели врели-некипели. Най-вероятно защото Ке никога не плащаше за услугите й, а се задоволяваше с демотрохите от несравнимата й мъдрост: само идиоти харчат шеринг пойнтс за чужди дрънканици. Ксю Баба, изглежда, в отговор беше включила защитен бъг — затова във фейстопа назряваха промени.

Той намигна на Сестричката.

— Слушай, пиленце — каза той, знаеш ли кой е Ян Гузка? Дай да го сложим на мястото на Ксю Баба.

— А Ксю? — попита Сестричката.

— Ще я деинсталираме. И по-бързо, мила, по-бързо. Татенцето закъснява за работа.

Сестричката кимна и направи сериозно и сърдито изражение. Тя винаги изпълняваше операциите по фейстопа с трогателна сериозност, като временно забравяше своите обиди. Като я гледаше, Кеша почти изпитваше угризения на съвестта.

Сестричката скокна до Ксю Баба и с един замах я ритна по сухия старчески задник. Кеша беше избрал такава деинсталационна програма за майтап, но нито веднъж не му стана смешно.

Ксю Баба вдигна към Кеша очи, пълни с недоверие и болка. Кеша не можеше да понася прощалните сцени. При деинсталирането приложенията се стараеха да трогнат ползвателите, преструваха се на умиращи тамагочита и това наистина въздействаше на по-сантименталните: много от тях години наред не можеха да премахнат нито една от старите икони. На някои фейстопове те се трупаха на тълпи, повдигаха се на пръсти, за да ги види ползвателят — а между тях се стрелкаха по двадесет-тридесет електронни котки (някои бабички дори инсталираха синтетична миризма на котешка пикня — „последното средство срещу самотата“, както твърдеше рекламата).

Но Сестричката беше абсолютно безмилостна и безсърдечна. Нямаше смисъл дори да се опитва да я разчувства с подобни превземки.

Докато Ксю Баба си подреждаше отнейде появилия се златен куфар (мошенически хвърляше в него изникващите в ръцете й кристални топки, еврейски свещници, разпятия и прочее вехтории) Сестричката я ободряваше с енергични възгласи, а когато Ксю започна много старателно и бавно да навива свитък с неизвестен надпис на санскрит, дори за втори път я ритна с крак. През цялото време Ксю се опитваше да пресрещне погледа на Кеша, но Кеша беше неумолим.

Когато куфарът беше готов, Сестричката помъкна приведената под тежестта му Ксю Баба по една от улиците, която тръгваше от площада. Ксю не се съпротивляваше, но все още жалостиво гледаше към Кеша, сякаш се надяваше той да си спомни за съвместно преживените минути на духовен екстаз. В последния момент твърдостта на Кеша а-ха да поддаде, но той устоя, защото знаеше, че по всяко време може да инсталира Ксю Баба отново.

След минута Сестричката отново се появи на площада — но вече от другата страна, сякаш през това време беше обиколила малката Кешина планета. Тя водеше за ръка Ян Гузка, загърнат в наметка, ушита от разноцветни парченца козя кожа. Кеша дочу познатото подрънкване на звънчето и почувства лекия мирис на тор, който — надяваше се — може да се изключи от опциите.

Сестричката показа на Гузка мястото, освободено от Ксю Баба. Кеша очакваше, че философът ще застане там, но той приклекна като че ли се канеше да ходи по нужда и замря в тази поза. Е, добре, помисли Кеша. Философ, оригинал — нека си клечи.

Ян Гузка приличаше на кроманьонец от исторически филм, което по принцип отговаряше на неговото философско мото — „truly down to earth“^[94]. Макар че ако се замислиш, на височина пет километра това звучеше дори по-откъснато от реалността, отколкото цялата трансценденталност на Ксю Баба…

Докато чакаше Сестричката да се върне при фонтана, Кеша кимна на новото приложение. Очакваше Гузка да стане, но онзи само вдигна брадатото си лице, премигна няколко пъти и изрече:

— Днес ще поговорим за ценностите. Какво представлява ценността като непосредствено преживяван от нас феномен? Да се замислим. Не е ли най-висша от нашите ценности — обекта, към когото е насочено нашето либидо?

Кеша си спомни мъхестия черен фъри от площада на Несъгласието.

— С приближаването на кулминацията на любовното чувство субективно преживяваната ценност на нашия любовен фетиш експоненциално нараства — и миг преди да настъпи оргазма, става абсолютна. Ала само след миг спада до стойност, близка до нулата…

Може би към него се полага нашийник, помисли си Кеша. Дори е сигурно, че се полага.

Ами той неслучайно е в такава поза… И говори направо от фейстопа. Ще трябва пак да притесня Сестричката. Но не сега. А когато отново се обиди. Мъдро решение.

— Ако най-базовата и фундаментална ценност, на основата на която стотици хиляди години се гради човешкият род, е толкова нестабилна, тогава какво да говорим за вторичните ценности, създадени от изменчивата човешка култура и религия?

Гузка замълча и Кеша разбра, че нататък започва платеният контент. Философът, естествено, беше прав до последната буква, но уводната част не беше достатъчно увлекателна, за да харчи за продължението шеринг пойнтс. Каквито той бездруго нямаше. Освен това Кеша от опит знаеше, че духовните светители обикновено предоставят най-интересното като безплатна стръв. Може спокойно да я оглозгаш и да продължиш да си плуваш. Достатъчни са първите три-четири думи — нищо радикално ново по-нататък няма да има.

„Ще го поизползвам една-две седмици в деморежим — хладно реши той — а после отново ще си инсталирам Ксю. Пак в демоверсия. Може би дотогава тя ще се откаже да прави гадории…“

Но и Гузка не беше вчерашен — тревожен зумер в ушите на Кеша съобщи за това.

Инсталирането беше платено. Нямаше смисъл да спориш или да се караш — сигурно е имало предупреждение със ситен шрифт в купчината от споразумения, които подписваше с кимване. Сега Кеша беше на минус. Трябваше незабавно да тръгва на работа.

Т.е. не бързо, а веднага.

Кеша въздъхна и кимна на Каналоармееца — гол до кръста мъжага с дочени панталони, който вече се мяркаше на далечния край на фонтана с лопата в ръка (обикновено стоеше скрит зад фонтана, но когато Кеша излизаше за работа, се показваше пред очите му като акула, надушила кръв).

Кеша я избра за фейстопа си, защото иконата му се стори най-безобидното изображение в каталога за визуални символи на труда. Това беше персонаж от древен съветски плакат — съзнателен затворник с генетично увредено лице, каквито толкова обичаше да лансира пролетарското изкуство. На плаката имаше един девиз — Кеша го беше направил на татуировка върху голия корем на затворника, само че вместо „каналоармеец, от работа със плам топи се твоят срок“ написа „каналоармеец, от работа със плам топи се твоят дирник“. Колкото по-глупаво е отмъщението, толкова е по-сладко, а пък малко хомофобия няма да навреди на личния файл. Ще създаде по-голямо объркване.

Каналоармеецът въпросително посочи към себе си с пръст и Кеша още веднъж кимна. Да, да. Предавам се, гадино.

Никакви лъчи, никаква преходна анимация. Наоколо стана тъмно и студено. Кеша зависна в свистящата от студени течения пустота пред списъка с локализирани трудови карти. Списъкът беше оформен като ресторантско меню, изрисувано върху старовремска черна дъска с разноцветни тебешири:

БАСЕЙН „МАЛСТРИМ“

СТЪЛБА УЖКИМ

СТАДИОН „LOCO_MOTIF“

САФАРИ ЮРАСИК

ИЩДЩЕТФНФ

ПЕРЕДЕЛКИНО

Изборът днес беше горе-долу. Последните две карти Кеша не ги харесваше заради шизофренията, която гнети душата, а от първите две се страхуваше с всяка фибра на тялото си, на рефлекторно равнище. „Сафари Юрасик“ беше доста предсказуемо приключение, което също му се искаше да избегне. Оставаше стадиона. Кеша кимна към него.

Появи се менюто за избор на спортна дисциплина. Кеша се спря на бягането с паравани. Надписите изчезнаха и на дъската се изписа последният въпрос:

ДФЗИ?

LAPS^[95], досети се Кеша, още от миналия път са направили локализацията, за да ни бъде по-удобно. Три дфзита за пет дена стигат. По-малко няма как.

Дъската се превърна в черна завеса, с шумолене го пропусна през себе си и Кеша видя мрачен ден, ситен дъждец и пътека с мокра настилка от сгур, която се губеше в мъглата.

Каналоармеецът вече беше тук — и сега беше съвсем различен. Яздеше вран кон. Панталонът му пъстрееше от копринени бродерии, а лопатата в ръката му изглеждаше като ужасяващо смъртоносно копие. С една дума, приличаше на тържествуващ монголец, какъвто си беше.

— На старт! — извика Каналоармеецът, като дереше гърло с всички сили.

Кеша зае нисък старт, опря длани в мократа сгур, но не си отказа удоволствието да погледне татуирания корем на мъчителя.

— Готови!

Винаги готов, помисли си Кеша.

— Старт!

Кеша побягна. Мократа сгурия се впиваше в босите му крака с хиляди миниатюрни зъби, но Кеша дори не се мръщеше, от опит знаеше, че това е само загряване преди смяната.

Стадионът беше добър, защото не натоварваше психиката: предстоящите упражнения ставаха видими и понятни не отведнъж, както в „Малстрим“, а последователно.

Понякога неведението е най-добрата защита. Половината от първия кръг Кеша премина почти свежарски, без да обръща внимание на усилващото се парене в стъпалата и тропота на копита зад гърба му. После се появи и първия параван.

Това беше най-обикновен параван — мокро сиво платно с надраскан върху него въпросителен знак, разпънато между две стойки. Кеша не намали и платното шумно се разкъса без почти да докосне гърдите му.

Кеша видя първото препятствие.

Горяща селска къща точно на пътеката — през отворената й врата се виждаше нажежената й като доменна пещ вътрешност. Трябваше да пробяга право през нея.

Кеша вече разбра откъде се е взела къщата. Както винаги, от личния му файл.

Съвсем наскоро той шерна с останалия свят своето омерзение по повод мемориалните татуировки в LUCID музея на джендърния шовинизъм. Дори съвмести образите на древните ритуали инициализации с купчина лайна — и го стори само заради постоянния страх. А сега сценката се върна при него като неочакван бумеранг. Системата просто е намерила в информационния му ауспух нещо неприятно за Кеша и го е определила за негово работно преживяване.

Понеже работата, за която се начисляват шеринг пойнтс, трябва да бъде именно неприятна. Мъчителна. Нещо повече — отвратителна и страшна.

Както обясняват философите и пандитите, всичко това се случва не защото Зукърбрините желаят зло на хората, а точно защото им желаят доброто. А доброто, насладата и щастието се появяват само в контраст с мъката и болката, просто така е устроен човешкият мозък. Многократно кърпеният биокомпютър, получен от хората в наследство от хлебарките, гущерите и прочее хормонални роботи, не може да се преправи. Не може да се изчистят от биорегистъра на Кеша остатъците от забравени програми, които някога са помагали на древните маймуни да оцелеят.

Може само да се оптимизират циклите на радост и болка, отдавна доказано, изследвано, премислено и премерено до минус на девета степен. И сега просто настъпва неизбежния цикъл на болката. Трябва да я приеме. Да изгълта такова количество, което ще направи възможен следващия цикъл на щастие…

Впрочем, помисли си Кеша, приближавайки към горящата врата, трябва да попита за това Ян Гузка. Интересно, какво съвременната фило…

Къщата го опари с толкова страшна горещина, че мисълта за Гузка мигновено се изпари от повърхността на мозъка.

Болката беше ослепително бяла, абсолютна, ярка и проста. Пулсираше. Между нейните нагорещени блокове изникваха дълги объркани безизходици, където всичко беше сложно, заплетено и също така непоносимо болезнено. Кеша пробяга през огъня само за две или три секунди, но преживяната от него мъка имаше толкова много нюанси, че в линейно време би отнело цяла седмица.

„Мамят — помисли той, щом изскочи навън, където миришеше на изгоряло. — Със сигурност мамят с пропорциите. Къде, дявол да го вземе, съм видял толкова щастие миналата седмица? Да не е заради Сестричката… Ама те не знаят… Или пък някак автоматично… А тя, впрочем, изобщо носи ли ми щастие? Че това си е чист страх. Е, и възбуда. Също доста неприятно нещо, като се замислиш. Точно обратното, заради Сестричката трябва да ми начисляват шеринг пойнтс…“

Тази посока на мисълта беше безперспективна: интуицията му подсказваше, че едва ли ще спори с реалността по този въпрос.

Вторият кръг, както винаги, беше по-труден — под краката му се появиха счупени стъкла. Кеша не гледаше надолу, защото се страхуваше от кръв. Добра се някак до втория параван с изрисувана въпросителна и го разкъса с гърди. Но за негово изумление отзад нямаше нищо. Тъкмо реши, че този кръг ще е без изпитания — на човек може да му провърви, нали? — когато Каналоармеецът с пронизителен див крясък го изпревари, метна към него вързано за седлото въже и Кеша разбра.

Не успя да спре коня в движение — което, изглежда, беше целта на упражнението. Преди въжето да се изплъзне от ръцете му, Каналоармеецът го влачи сто метра по сгурията и, ако преди минута Кеша мислеше, че няма нищо по-страшно от горяща къща, вече няма да мисли така, сега вече имаше време и то много — при това хитро и неравномерно работно време — за да осъзнае грешката си…

Когато се изправи, в главата му не беше останала нито една мисъл, имаше само болка. Олюлявайки се, той затича към последното ДФЗИ и му беше абсолютно все едно какво ще има зад следващия параван.

Когато скъса платното с въпросителния знак, той се озова в странен машинен цех.

Движеше се по него върху лентата на конвейера, в която се превърна пътеката от сгурия. От двете й страни се движеха чудовищни бутала, лостове и колянови валове, изобщо всичко напомняше на стар филм за бъдещето. Кеша почти си спомни кой беше филмът — но в този момент един от лостовете яко го фрасна в гърба и го събори. Но не го оставиха да падне: другите лостове го повдигнаха във въздуха, разтегнаха го, преобърнаха го, сгънаха го и внезапна неописуема болка го прониза в топките.

— Пуснете ме, гадове! — закрещя Кеша.

Но той закъсня с виковете — страшната фабрика вече го изплю на пистата от сгурия. Все още виеше от болка, но се затътри напред. Това трудно можеше да се нарече бягане. Когато до края оставаше по-малко от четвърт обиколка, той не издържа и погледна надолу — под почернелия си от мръсотия и кръв корем той видя медна гира, чиято дръжка беше промушена през най-интимното му място. Не стига това, ами на корема му имаше дупка, от която се подаваше една мръсносива бримка черво.

Кеша събра цялата си воля в юмрук. До края на обиколката оставаше съвсем малко, но с всяка крачка силите го напускаха и последните крачки се разтеглиха отначало в метри, после в километри, а накрая — направо в някакви космически парсеци.

Най-накрая дочу сигнала за финал.

Падна на пътеката и видя пред себе си Каналоармееца, който се перчеше, възседнал танцуващия на място кон. Както винаги, той се бавеше с привършването на сеанса. Но от Кеша повече не можеше да се изцеди нито капка болка. По-точно, болката престана да бъде болка и се превърна в нещо друго, индиферентно и лишено от качества. И щом това стана съвсем ясно, Каналоармеецът най-после вдигна своето копие-лопата и милосърдно заби острието му между веждите на Кеша.

Стана тъмно.

А когато през тъмнината се очерта фейстопа, нямаше вече нито болка, нито дори спомен за болката. Кеша отдавна знаеше, че най-поразителното в това преживяване е скоростта, с която всичко се забравя.

Каналоармеецът вече се връщаше на място. Зави зад фонтана, стигна до края на площада и със затворническо достойнство приклекна, като изчакваше незабележим следващата смяна. Беше невъзможно да уловиш погледа му на фейстопа. Пък и защо?

Сега наведнъж двама са клекнали, помисли си Кеша неодобрително — не фейстоп, ами кенеф някакъв.

Можеше да заспива. Утре впрочем е празник — Ден на семейството. Сигурно на площада на Несъгласието ще има увеселения и концерти. Ще може най-съзнателно да се поразходи, та да го видят.

Но най-напред семейството, разбира се.