Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (3)

Кутия № 1

Не се каня да разказвам за себе си прекалено много. Сегашното ми име трябва да бъде скрито — такава е древната традиция и аз не искам да я нарушавам. Но това няма да се наложи: наричайки себе си с последната бухва в азбуката аз проявявам смирение, което винаги ми е липсвало в миналото.

Всичко започна с това, че умря един от моите далечни роднини — и ми остави едностайно жилище в Москва близо до „Садовое кольцо“. Това доста опрости живота ми: преместих се там от квартирата, в която живеех под наем. Сега можех да работя по-малко и имах много свободно време. Запълвах го основно с разходки, четене и спорт. С времето се канех да стана „писател“ — което означаваше, че докато си пропилявах младостта, си повтарях, че уж трупам необходимия житейски опит.

В апартамента беше направен основен ремонт, затова се ограничих само с това да изнеса вещите, останали от покойния, и да ги заменя със своите партакеши. Оставих само един от получените в наследство обекти — голям сандък от шперплат, пълен със стари книги и пожълтели ксерокопия. Запазих го най-вече защото ми хареса надписа с маслени бои, който го украсяваше:

КУТИЯ № 1

Покойният ми роднина, нещо средно между чичо и дядо, беше един от късните съветски „вътрешни емигранти“. През целия си живот събираше характерната за тези среди литература — предимно т.н. „езотерика“, и я пазеше в пъхнатия под кревата сандък, за да не привлича погледите на редките гости. През съветско време всеки пазач свято вярваше, че го следят — и кой знае, може да е бил прав.

Не мога да кажа, че в мен се пробуди внезапен интерес към тайното знание от времената на московската Олимпиада. Но по някакви причини ми се стори неразумно да изхвърля получените в наследство облигации и ваучери на духа, без дори да се опитам да ги осребря.

В кутията имаше фантастични романи, които обитателите на съветските катакомби приемаха като послания свише. Имаше послания свише, маскирани като фантастични романи. Имаше древноегипетски текстове, съчинения на Шмаков и Блаватска — и прочее археологически материал. Пак там се намериха и няколко книги от индийските учители в английски оригинал.

Странният информационен коктейл, излял се върху мен от шперплатовия сандък задълго очарова душата ми. Има едни виц за слепите, които опипват слона — така и аз, може да се каже, усвоявах подобен подход към древната човешка мъдрост.

Разбира се, сега мнозина ще кажат, че приветливият хобот, който докосваше моите страдалчески устни, беше всъщност мократа опашка на отиващата в забвение драг-нарко-култура на шейсетте.

Но дори и да се заблуждавах, все пак ми вървеше. Късмет беше самата възможност за грешка — в онези дни още можеше да сгреша, и тъкмо повредите в матрицата, както обикновено водеха към непредсказуемия лабиринт на чудесата.

Пожълтелите страници шепнеха: ако искаш възвишеното и тайнственото да влязат под тъмните сводове на твоето „аз“, трябва да развиваш в себе си благоговение и мълчаливо да сведеш глава пред неизвестното. Работата не е в това, че на някого са му притрябвали поклоните ти. Тук действа прост ефект, подобен на физическия: за да поемат дробовете ти свеж въздух, в тях трябва да възникне вакуум. Не може да напълниш чаша, която е пълна догоре — трябва да е празна.

Ние всички сме само части от едно цяло, попиваше тишината ми, замръзналата ми в поклон тишина, и главната заблуда на човека е вярата в това, че около него има някакъв „външен“ свят, от който той е отделен с въздушна обвивка. Човекът е съставен именно от света, който е прораснал през него с хилядите си зелени клони. Той всъщност е плетеница на клони, издигащи се от езерото на живота. Отразявайки се в повърхността, клоните вярват в своята отдалеченост, както може да вярва в нея например огледалното вале, което не се досеща, че само го правят на магаре и без колодата то няма предназначение.

Умът ни е продължение на умовете на хората, живели преди, тялото ни се състои от праха на древни звезди, а вълшебният език, на който мислим за това, най-централната и интимна част на нашето същество, най-съществената ни част е изложена на показ във всеки буквар… Най-висшето „Аз“ е във всеки от нас, шептят пожълтелите страници, стига да го откриеш.

Веднага разбрах, че едно друго, по-низше аз — което в крайна сметка ще се окаже моя милост, ще трябва да търси висшето Аз. Цялата тайна мъдрост на човечеството ми изглеждаше като зелен горски лабиринт. Пътеките му аха да те приближат до висящата над него ябълка на истината и отново отвеждаха настрани. Да се превърне, да стане, да бъде онова единствено нещо, което е било винаги и от самото начало, за смъртния човек е невъзможно. Една илюзия може както колкото си иска да се прелива в друга, облаците може да приемат най-различни форми, но те никога няма да се превърнат в небе.

„Да разбереш, че винаги си бил…“

Пожълтелите страници май малко лъжеха. Или хитруваха. Или нещо недоизказваха. Миражът може да разбира за себе си каквото си иска, но никога няма да стане вечност — в най-добрият случай ще стане неин мираж. Нямало е пътища към вечността, просто защото по се е стигало само от оградата до гроба, и дори тогава това кратко пътешествие са започвали и са завършвали съвсем различни същества. В коментарите със ситен шрифт се съобщаваше, че пътят е в липсата на път. Тук вече бих могъл да се успокоя, да се учудя за пореден път на мъдростта на древните и да забравя за всичко.

Но не ме напускаше чувството, че има някакво много просто действие — както се изразяваха моите източници, „трансцендентално усилие“, способно от раз да изглади всички ъгли и да премахне всички несъответствия. Подозирах, че „гордиевият възел“ дори не трябваше да се разсича — той като в цирков фокус би могъл да се мести надолу по въженцето, докато не падне.

Работата е там, че не търсачът на истината става безкрайност, както твърдят пожълтелите страници. Точно обратното — самата безкрайност се превръща в търсач на истината. Именно тя може да го направи, защото е способна да приема различни форми, включително и вече съществуващата. Можеш, свил пръсти, да изобразиш върху стената сянката на крокодил. Но сянката на крокодила, дори при най-огромно духовно усилие, никога не би могла да се превърне в пръстите ми.

Обаче вечността прави това не по избора на търсача, а по свое собствено схващане. И тогава наистина всички ъгли се изглаждат, всички несъответствия изчезват и всички гордиеви възли сами падат в тревата.

Но как? Как? Ами никак, хихикат пожълтелите листове, това е пътят. Дълго умувах и струва ми се лека-полека започнах да разбирам това „никак“. В него се подразбираше тишина, покой и като че ли липсата на вълни. А покоят е невъзможен без чиста съвест. Но какво означава „чиста съвест“?

Помня една сцена от руски роман, която ме порази: бандит с кръст на гърдите миг преди изгодното убийство се замисля за моралните му последици и отронва, махнал с ръка:

— Ех! Ще измоля опрощение…

При цялото ми уважение към родната духовна традиция чувствах, че работата не е в това „ще измоля“. Много от нещата, които човечеството смяташе за грехове, на мен ми се струваха невинни лудории. Но все пак не трябваше да бъдат извършвани. Просто защото нарушаването на земните, небесните — или считани за такива — установени правила, колкото и странни да се струваха на нормалния човек, неизбежно пораждаха в душата безпокойство.

В ума сякаш закънтяваха многобройни разгневени древни гласове, на които отговаряха не по-малко на брой раздразнени, но по-млади, тънки гласчета. Това се случваше независимо от духовната сила на отделно взетата личност или от тежестта на личното „имам право“ — сглобеният в душата културен организъм неизбежно влизаше в диспут със самия себе си (което добре показва например историята на Родион Разколников).

Работата не беше в това, кой от гласовете е „прав“, а в самото здрачно състояние на духа, чиято интензивност се люшкаше от бурно море до едва забележимо вълнение, което, така да се каже, лишаваше ума от отразяващата му способност, криейки от човека небето на вечността с неговите велики звезди. Досещах се, че именно затова световните емисионни банки и финансираната от тях културка поддържат тъй наречения „прогрес“, този вечно тлеещ конфликт между еднакво вонящите „старо“ и „ново“. Не че вечността се гнусеше да влезе в душите, поразени от клокочещата в тях тревожност. Тя просто не можеше да влезе.

Огледалото на душата трябваше да се поддържа чисто и ясно — и да се прави всичко възможно вълнението да не се отразява в него. Затова се стараех да не причинявам зло на другите и дори следвах глупавите социални правила, ако за тяхното нарушаване се полагаше вътрешно наказание. Помагах на хората, както можех, без да превръщам това във фетиш и изобщо бях сговорчив и добър: това позволяваше бързо да забравям срещаните по пътя хора.

Разбира се, не таях обида към онези, които ми причиняваха зло, приемах го като едно от неудобствата, характерни за живота. Не се обиждах дори когато съзнателно се опитваха да ме оскърбят и унизят, виждах в това трогателен опит да ми се натрапят за познати.

Помагаше ми например осъзнаването, че в Русия „възстановяването на поруганото достойнство и чест“ бързо води до място върху наровете в малко смрадливо помещение, където са събрани много хора, изпълнени с достойнство, за да си го мерят без да бързат. Никога не ми се е искало да им правя компания заради химерата, която точно те се опитваха да инсталират в ума ми.

При първа възможност се стараех да се отдалеча колкото може повече от граждани, бълващи подобни императиви. Научих се да различавам конструкциите, построени от тях в моята психика в безсъзнателните ми години. Затова без особено усилие успявах да забележа в душата си пристъпите на ненавист, толкова характерни за нашия век, и почти никога не им позволявах да придобият рационалност, която превръща хората в русофоби, либерали, националисти, политически борци и прочее арестанти.

Нито веднъж не се изкуших да погледна гордо в очите на преминаващия край мен гост на столицата или да ухапя добермана за чуканчето на опашката. Нямах нито политическа програма, нито газов пистолет. Позорно се скатавах от революционната дейност и не виждах във водевила, който ми се представяше, нито своите, нито чуждите, нито дори косматата ръка на световния кагал^[11]. Парчетата от разлагащо се месо, които се бореха за своята и моята свобода в лъчите на телевизионните прожектори не предизвикваха в мен нито съчувствие, нито презрение — а само равнодушно разбиране на управляващите ги механизми. Но винаги се стараех да преместя равнодушното разбиране в посока към съчувствието — и това често ми се удаваше.

Не гледах телевизия и не четях вестници. Използвах интернета като изпоцапан гаров клозет — бързо и с отвращение, по необходимост, почти без да разглеждам „стенописите“ по стените. И към двадесет и пет годишна възраст тревожното вълнение в душата ми утихна.