Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (29)

Метаданни 2

Сърцето над главата на Мерилин, както обикновено, светеше от сутринта. А „ЛАВБУК ИУВКЩЩЬ“ обяви темата на карнавала — „ЕПОХА НА АБСЕНТА“. Лесно.

Както обясняваха попъповете, докато изстрелваха празнични лентички, днес за сметка на системата ще издокарат Мерилин като Надежда Крупска, а самият той ще бъде преоблечен като Владимир Улянов. Поне да знаеше кои са били те. Сигурно някакви древни художници. Абсент. Ван Гогол…

Двойките, които споделяха своя интимен опит в прозорците на „ЛАВБУК“, засега загряваха — еднообразни господа с кози брадички събличаха и опипваха издокарани с дълги рокли дами. Общ елемент във всички спални беше тумбестата бутилка със зелена течност, поставена на масичка пред леглото. Както винаги в карнавалните дни, настроението на Кеша бе леко приповдигнато.

Влизайки в семейната спалня, той кимна учтиво на всички, които евентуално го гледаха в тази секунда. Ако изобщо имаше такива, в което той се съмняваше заради ниския личен рейтинг.

Мерилин с дълга тъмна пола и дантелена блузка лежеше на леглото, загледана в ъгъла. Виждаше се съненият й профил — и той не предизвикваше нито капчица възбуда.

„Ясно е защо дават пиене“ — отсъди Кеша философски, като видя до леглото тумбестата бутилка. Странно е, че алкохолната напитка е станала символ на цяла епоха. Сигурно е било мрачно време. Прашно и нерадостно.

Леглото с Мерилин изведнъж се замъгли от квадратен попъп. Там се появи прашна и безрадостна — едно към едно както току-що си беше помислил! — улица от доисторическо провинциално градче в черно-бяло. През прозореца на една от къщите се виждаше стая, боядисана в цвят сепия. Зад бюрото между канцеларски папки седеше руски интелигент, който приличаше на Чехов, с чаша в ръка. Течността в чашата беше яркозелена — единственото цветно петно в кадъра.

Отнякъде се разнесе звън на часовник — звукът се стори на Кеша изключително печален.

Интелигентът като че ли се реши. Изпи на един дъх зелената течност, захвърли няколко папки на пода и скочи на крака — но Кеша така и не разбра какво иска да направи той: движението спря, а картинката разцъфна в хиляди райски цветове и нашари с багрите на пролетна дъга човека, който се изправяше от бюрото, като го превърна в невероятен храст, израснал от сиво-кафявата сепия. Мигът беше прекрасен — и той спря.

ABSINTH

УПИЙ СЯ ГЛЪВАТЪ АПСЕНТЪ!

Пак са се олели с локализацията, помисли си Кеша с лениво отвращение. Дори не е ясно какво са се опитвали да изразят.

Попъпът започна да гасне. Появиха се цени за еднократно администриране и за едноседмичен цикъл — бяха направо убийствени. След това през тях отново се появи Мерилин, масичката с тумбестата бутилка и кръглата чаша до нея. Кеша си наля в чашата от гъстата зелена течност и я помириса. Ако се съди по аромата, абсентът беше сладък ликьор. Сега важното е да не кимне, докато цените не са изгаснали окончателно — макар че днес намалението на абсента беше петдесет процента.

„Е, миризмата — помисли Кеша — това е разбираемо. През маската. А как правят чашката и бутилката — докато си затварям очите ли? Чрез тракпад? Усещам ги с пръстите си през цялото време… Или не?“

Той затвори очи. И веднага стана непонятно има ли нещо в ръцете му или не. Той отново отвори очи. Бутилката и чашата, както и преди, бяха в ръцете му. Сега съвсем сигурно ги усещаше с пръстите си.

„Ясно — помисли Кеша. — Тракпадът е включен през зрителния канал… Или обратно…“

Той изведнъж вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка. После още една. А след това съобрази, че това не беше осъзнато решение, а спонтанна постъпка. Дори прекалено спонтанна, за да е негова собствена. Но тъй като днес абсентът беше с намаление, се примири.

Абсентът се оказа силна напитка, далечен роднина на пастис и перно — с очевиден неравен брак по линия на генетичната наследственост. И очевидно в него имаше някакъв наркотик — леглото с Мерилин разцъфтя в множество замъглени цветни дъги, а самата социална партньорка го придърпа към себе си с десетина израснали по нея прозрачни ръце.

„Охо — помисли Кеша, навеждайки се над нея — сега ми е ясно защо цените са такива. Интересно дали и другите пият?“

Един поглед към ЛАВБУК беше достатъчен, за да се убеди — пият и още как.

Номер едно в рейтинга беше весел железен дървар, който сечеше с огромния си член голямо разноцветно дърво. Номер две — звездна нощ с гигантски кратери на разноцветни звезди. Далеч в черната бездна на небето падаше червен керемиден покрив и с гръм и трясък се връщаше оттам, а после отново падаше нагоре. На трето място бяха две отрязани уши, които пълзяха едно върху друго: едно голямо, окосмено — гръм и трясък, и едно малко — румено и розово. На четвърто — гърчещ се на дъното на някакъв гроб вампир, облечен в черен фрак, вече пробит на няколко места от трепетликов кол, който постоянно падаше върху него.

Да, помисли си Кеша, такива не можеш ги стигна. Макар че…

Забеляза, че ръцете му се превръщат в два бича и разбра — Мерилин изобщо няма да се съпротивлява, ако малко я накаже. Да я шибне три-четири пъти… Или дори пет-шест.

Но Мерилин не реагираше на плющенето на бича. Явно искаше да я обладае неподвижна и покорна. Какво пък, бива. Обаче дали ще може да вдигне полата й с двата бича?

Можа.

Когато след няколко минути се свлече от удовлетворената си партньорка (тя така и не каза нищо, само червеното сърце най-накрая изгасна), Кеша отърси от себе си остатъците от абсентната халюцинация и си спомни за метадатата. Засега всичко върви по план. Социално отговорния секс сме го отметнали. Сега да поиграем. На танкове.

Кеша погледна от прозореца на спалнята към своя фейстоп — и кимна на Играча, като едва-едва наклони глава наляво. Това отработено движение задействаше танкосферата направо, без да се влиза в папката.

Играчът послушно се превърна в Микаел Витман — мъжествен есесовец с черен танкистки мундир. Двойните светкавици върху петлиците на мундира му бяха закрити с черни целомъдрени лентички от социалната цензура, поради което изглеждаше, че на руните са поникнали малки квадратни мустачки.

Витман тракна с токове. Железният кръст на гърдите му започна да расте, превърна се в разтваряща се ръждясала врата и след секунди Кеша беше в бойния си хангар.

Тук всичко беше, както преди. Каменните плочи на пода, грубите тухли на стените, рафтовете с разнообразна машинна карантия, тежките сандъци със снаряди. Миришеше на масло и дизел, барутен дим и желязо.

Казваха, че при реконструкцията са възстановили приложението „Танкове“ почти във вида, в който е съществувало на плосък екран в началото на двадесет и първи век — само са променили формата от „20“ на „53“ и така усещането станало пълно. Във времената, когато са измислили играта, в действителността все още е имало железни бойни машини. Заради това приложението изглеждало извънредно автентично.

Казваха още, че са възродили играта от небитието главно по политически причини — за да определят по-ясно колективната карма на рускоезичните ползватели като покажат, че хомофобията не е била единствената културна основа на руската национална идентичност (имало още и механизирано насилие, шегуваше се Играчът). Както уверяваше Анонимния, по същите съображения са заснели и съвсем новия сериал „Крайцерът «Чайковски»“. Така или иначе преди всяко пускане на играта му се налагаше да изслушва културологичен коментар от убедително пресъздаден на стената тумбест 2D-телевизор. Кеша гледаше да не дава ухо на обясненията, но информационните отломки все едно тракаха по бронята.

Ето и сега на телевизора се появи горящ танк и засвири музика. Мъжки гласове подеха едно скръбно и напевно „у-у-ууу“. След това на екрана се появи знаменитият Ян Гузка.

Кеша веднага го позна по лицето, макар че днес той изглеждаше малко като шут — върху челото на философа по диагонал беше залепено малко танково дуло.

— Току-що чухте музиката — каза Гузка, — която в стари времена включвали след поражение на танков екипаж. По замисъла на авторите тя трябвало да предизвиква в сърцето вихър от националистически емоции. Но какво е това? Руските виртуални танкисти опяват своите бойни другари с такива амбивалентни интонации, че незабавно разбираш дълбоката причина за интереса им към танковете — която, естествено, се крие в пределната маскулинност и фалоцентричност на този агрегат, който позволява на играчите макар и тихомълком, макар и косвено, дори тайно от самите себе си, да реализират потиснатата хомосексуалност в символичен групенсекс, замаскиран някак си под камуфлажа на дрънченето на виртуални железа. В тази връзка няма да отричаме напълно проблясващата „руска Европа“ в пространството на културата и духа. Възможно е да са прави твърдящите, че не бива безпочвено да се обвинява в хомофобия един народ, който е подарил на света Чайковски и поговорката „Нас ни ***^[92], а ние крепнем“…

Гузка моментално скри попъпа на сериала „Крайцерът «Чайковски»“. Това беше сапунена сага за Русия през двадесет и първи век: Съветът на Европа за последен път настоява да допусне гейовете до армейска служба и Русия прави мечешка пиар маневра — събира всички флотски гейове на най-новия стратегически крайцер, призван уж да служи като витрина на уж постигната в страната толерантност. Но подводничарите гейове имат много врагове сред напиращите да разпалят ядрена война националисти хардлайнери от щаба на флота и не по-малко сред православните мракобеси с акваланги, които плуват покрай илюминаторите, понесли психотравмиращи плакати в гумените си ръце…

Попъпът се появи не на екрана на телевизора, а направо във въздуха пред него — от което донякъде се наруши историческата достоверност на танковия хангар.

Кеша за пореден път се учуди колко гладко и незабележимо професионалистите на културата подвеждат разговора към точките на обновяване на контекста. Ами нали затова са интелектуалци… Или пък този не е Гузка, а е самият Кеша? Нали той току-що си спомни за „Чайковски“…

Завъртя се фрагмент от сериала: бурно море, външна палуба на подводница, оцветена в цветовете на дъгата, мъжествена издатина на ракетния отсек, който прилича на огромен копчелък… Неподвижният боцман до парапета, стъпил здраво с широко разтворени крака, си дръпва за последен път от цигарата, смръщва каменното си обветрено лице и процежда сурово на невидимия партньор зад гърба му:

— Обичам те, бе, обичам те…

Лубрикантовият баритон веднага запява автентичен древен шлагер от „Чайковски“: „Глубиной своего погруженья я любовь измеряю твою…“^[93]

Твърдят, че сериалът бил бъкан от бисерите на запазилия се руски гей-фолклор и предавал бита на епохата пределно точно. Но в момента, когато камерата беше залята от символичната пяна, Кеша вече изключи от зоната на осъзнаваното и Гузка, и трейлъра. Той мина през хангара покрай подредените в боксовете танкове, обмисляйки предстоящото си влизане в играта.

Леките танкове, каквито Кеша колекционираше някога, бяха разбити и изгорени: в боксовете чернееха обгорелите им черупки, вмирисани на дизелово гориво и сажди. Не му се харчеше за ремонт, а валутата, спечелена от сраженията в играта, напоследък му стигаше само за снаряди. И то за обикновени — за снарядите, купувани с „голд“, които пробиваха всяко нещо в света, трябваше да плаща с шеринг пойнтс.

В движение имаше само две машини — тунингована „Пантера“ с дълго скорострелно оръдие и тежък „Ягдтигр“ с дебела челна броня. Тези два агрегата на практика бяха достатъчни: с „Ягдтигъра“ Кеша ходеше да бомбардира, а на „Пантерата“ се возеше за развлечение. В „Пантерата“ се беше запасил с няколко всепробиващи „голд“ снаряда — за всеки случай, ако му се прииска на душата. На Кеша не му се завираше днес в груповата игра — може би след коментарите на Гузка. Беше настроен за нещо интимно, камерно и не много скъпо.

Кеша влезе в „Пантерата“ (обичаше мускулестото пружиниране, което се появяваше в тялото му, когато то се катереше по бронята), хвана ръчките за управление, кимна два пъти на появяващите се списъци с менюто на играта и излезе на полето край Прохоровка.

Застана на невисок хълм, откъдето имаше добър изглед към околните хълмове, и зачака няма ли да навлезе някой в индивидуалната му вселена да си разменят някой друг фишек. Обикновено за десет минути се намираха желаещи. Минаха цели петнадесет, но никой така и не благоволи да се появи.

Кеша се подаде от люка и се огледа.

Юлската вечер бе разтърсващо прекрасна. Нагрятият въздух носеше ароматите на хиляди незнайни треви. Залязващото червено слънце припичаше така нежно и ласкаво, както го могат само старите звезди (слънцето, изведнъж разбра Кеша, всяка вечер става голямо и червено, като че ли репетира бъдещата старост и смърт). Живите гласове на света, долитащи до ушите на Кеша, изглеждаха странни — той дори не знаеше дали са насекоми, или птици.

Не издържа, излезе от танка, скочи на тревата и тръгна през полето. Нямаше жива душа — само няколко миниатюрни птички чертаеха кръгове високо в небето. Вече не му се стреляше.

Вечерта беше грандиозна, прекрасна — сякаш Кеша се озова пред пурпурно-жълтите витражи на древен храм, който същевременно беше и целият свят. Не му се вярваше, че такава красота, докосваща в сърцето струни, за които Кеша не подозираше, е възникнала просто като фон на случайна танкова битка.

Това беше капан. И Кеша, който вече разбираше какво се случва, тръгна право към залеза. Знаеше какво ще стане сега и не се опитваше да се съпротивлява.

От време на време зукърбрините оглеждат като през рентген всяка душа. Безполезно е да се криеш. По-добре е доверчиво да тръгнеш към тях.

Над хоризонта блесна светкавица и на Кеша му се стори, че към него се обърнаха три ослепителни лица. В огнените им очи можеше да се гледа — но Кеша нямаше желание. Просто му стана хубаво и леко. Всички товари, кръстове и хамути, които съдбата беше стоварила върху му, изведнъж станаха безтегловни.

Всъщност той нищо не мъкне на гърбината си — разбра го за кой ли път!

Целият свят е измислен специално за него. Но хората са устроени така, че за правилен метаболизъм на душата трябва да се крият и да треперят, както са правили милиони години, докато са се хранели с мърша в тъмните пещери. Животът не трябва да е прекалено лек, защото човек ще се научи да намира във всеки комфорт заслужената от кармата мъка, и колкото по-мека е пухената постеля, толкова по-силно ще започне да се впива в тялото му граховото зърно под нея.

В най-щастливата съдба трябва да има болка и мрак — точно както най-прекрасната жена трябва да има черва. И въпреки всичко, съществуването е щастие, безценен дар, целувка на вечната пролет. А сега източникът на щастие гледаше право в душата му — без да сваля от него трите си чифта очи.

Ке почувства заливащата го любов. Знаеше, че нищо, съвсем нищо не може да скрие от тази светлина. Но той и не искаше да се крие. Светлината знаеше — той няма вина: просто изпълнява заповедите на гласовете, които чува в главата си, а кой стои зад тях, не знае, защото е малък и слаб. Кой е той в сравнение със силите, които огъват разума му? Как може да им противостои, ако самият той е просто играчка за тях?

И светлината се съгласяваше. Светлината знаеше всичко. Светлината за нищо не го упрекваше. Но Кеша чувстваше, че всъщност се случва възможно най-страшното.

Уви, сред маргаритките, розите и лилиите, върху които падаше тройният лъч, той не беше най-красивото цвете. Той не радваше светлината така, както другите, истински красиви растения. Той изглеждаше на светлината като живовляк или репей… и това беше непоносимо. Но светлината въпреки всичко го обичаше.

Кеша пропадна някъде, където нямаше нито пространство, нито време, а само щастие… След това усети сълзи по бузите си и си спомни, че има физическо тяло.

Залязващото слънце сякаш запали скрити зад хоризонта автомобилни гуми — и огън обхвана половината свят. Кеша помнеше как беше завършила срещата. Светлината, както обикновено обещаваше нещо утешително и сладостно, че ще поеме в себе си неговата душа, когато дойде времето, и ще стане последното нещо, което Кеша е видял през живота си… Но това няма да е скоро, а дотогава светлината отново ще се върне — и Кеша отново ще преживее същото. Изливаща се върху него любов, за която той не беше достоен. Състрадание към себе си, от което е невъзможно да не се разплаче.

И още — отчаяние и агония, толкова сладки, че душата безсрамно се стреми към тази нега, без да се свени да покаже целия си мрак на ослепителната всеопрощаваща светлина…

След това всичко свърши.

Няколко дълги секунди разумът на Кеша мълчеше като изгорен от пряко попадение. В него беше останала една-единствена мисъл, полепнала по тинестото дъно на душата му, след като не бе успяла да отлети заедно със светлината, която я донесе: „животът е безценен дар…“

Е, да, помисли си Кеша с неочаквана трезвост и студенина. Дар. Само че за кого и от кого? Ами аз, живият, не съществувам отделно от дара. Аз самият съм живот. Както казва Ксю Баба, човекът не е обект и не е субект, а процес. Значи дарът съм аз. Мен са ме подарили на някого като коте или кутре на хрътка. При това и онзи, който ме е подарил, и онзи, на когото са ме подарили, предпочитат да остават невидими. Какви великодушни натури населяват космоса…

Но злобната мисъл, за миг затъмнила душата му, тутакси се разтвори в червените и жълтите огньове на руския залез. Преживяното щастие беше прекалено силно — нажеженият му отпечатък осветяваше и изгаряше всеки смислов боклук, с който изплашеният ум се опитваше да се защити.

Зукърбрините си отидоха. Кеша дълго гледа след тях — в точката, където току-що се стопиха светлините им. След това отново започна да възприема останалата реалност.

Междувременно бяха настъпили доста неприятни промени.

В полето догаряше „Пантерата“ му. На пурпурната линия на залеза чернееше силуетът на врага („ИС-10“, разпозна го Кеша). Вражеската машина вече правеше завой и преди да изчезне зад склона на хълма показа профила на купола си с дългото хищно оръдие (Кеша с отвращение си спомни за Гузка). Присъствието му в купола на „Пантерата“ нямаше да промени нищо.

Когато се върна в бокса, се оказа, че „Пантерата“ не може да се поправи. Нулев баланс на шеринг пойнтс.

Животът лека-полека става все по-суров, въздъхна Кеша. По-рано една работна смяна стигаше за цялата седмица. А сега трябва да се ходи на работа на всеки пет дни. Или дори на четири. Инфлацията, както казва Анонимния, е начин да накараш времето да тече по-бързо, да ни принуди да работим по-често. Само че на самата работа, кой знае защо, времето тече все по-бавно и по-бавно. Излиза, че ние сега работим не просто по-често, но и по-дълго. Но пандитите си мълчат по въпроса…

С една дума, утре трябва да отивам на работа.