Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (28)

Фазата „LUCID“

Този път Кеша не се събуди преждевременно, а откърти точно толкова, колкото се полагаше на един социално отговорен гражданин — до края на фазата REM1. Той честно изгледа до края новата серия на „Революции“, където мяташе изтръгнати от улицата павета по полицейската фаланга, скрита зад плътна стена от щитове с монограма на диктатора. Дори си счупи нокът (такова нещо можеше да се случи само насън).

Изглежда за нестандартно събуждане не достигаше онова бездействие, което позволяваше за кратко да изгубиш интерес към борбата и да си спомниш, че просто гледаш сериал. Този път всичко беше сериозно — сълзотворният газ болезнено дразнеше носоглътката и дори ако за няколко секунди прекратеше революционната дейност, ръцете и краката започваха да се вкочанясват от зверския студ, който проникваше до костите. „По молба на зрителите“ новият сезон на въстанието беше пренесен на север. Кеша предполагаше, че молбите нямат нищо общо — изглежда преди и други са имали проблем с преждевременното събуждане. А колкото по-жесток е сценарият, толкова по-трудно е да се събудиш.

Оранжевата звезда на фазата LUCID светна точно отпред и меко изведе Кеша в осъзнат сън. Посещението в пространството на колективните сънища трябваше да укрепи неговия съюз с човечеството и да отрази това в метаданните. Но Кеша чувстваше лека нервност дори в съня си. Подобно чувство той наричаше „синдром на краставата овца“.

Оранжевият лъч изгасна. Минаха полагаемите три секунди пауза и тъмнината пред очите на Кеша се разтвори като завеса, разпорена с бръснач.

Той стоеше между две висящи в тъмнината огромни огледала, които взаимно се отразяваха. Същите тези огледала излъчваха слаба жълта светлина.

Така изглеждаше контролната рамка, която всъщност караше Кеша да нервничи. Преодолявайки страха, той надникна в безкрайния огледален коридор. И видя себе си.

Изглеждаше на действителните си двадесет и седем години — дори плешивината в ореола от ситни светли къдрици беше прецизно пренесена тук от реалността (в която впрочем самите къдрици ги нямаше, а беше само плешивината и късата четинка около нея). Беше облечен в официалните дрехи по подразбиране — червена хламида на жълти сърпове и чукове, последния щит на непопулярната руска идентичност и допълнителна гаранция, че нехайното човечество ще го остави на мира.

Безкрайна редица от също такива червени оплешивяващи блондини със сърпове и чукове се отразяваше в огледалата от двете страни. Опашка за безкрая, както остроумно беше отбелязал един поет.

Именно заради този огледален портал Кеша не обичаше разходките в пространството LUCID. Той разбираше, че ще предизвика повече подозрения, ако не се отбива тук — но му се струваше, че рамката е в състояние като мистичен рентген да освети ума му и да разбере за него всичко до най-малките подробности.

Затова той се маскираше пределно хитро. Насън Кеша можеше да се превърне в когото си иска. Но той винаги влизаше във фазата LUCID в raw режим — т.е. така, както наистина би изглеждало физическото му тяло. Така беше най-умно: всички шернати лични избори се пазеха в системата вечно и аналитиците от Комитета по Опазване на Символичното Детство биха могли, при желание, да разберат за него много неща по разни дреболии, които дори той самият смята за незначителни.

Впрочем, Кеша знаеше, че неговият страх деветдесет и девет процента е безпочвен. Огледалната рамка беше необходима за защита от терористи като Бату Караев. Но въпреки всичко не му се искаше за пореден път да минава през нея. Всеки път, когато огледалата най-накрая се разтваряха в пустотата, Кеша въздъхваше с облекчение.

Както и сега.

Огромният кръг на площада на Несъгласието, който изникна пред него, беше изпълнен с хора. Площадът приличаше на полегат амфитеатър, който се спускаше към паметника трансформър, издигащ се в центъра — точно над Кладенеца на Истината. Много ясно, че ако беше истински площад със същата форма и размери, щеше да се наводнява още при първия дъжд — но насън подобни проблеми нямаше.

Днес паметникът над Кладенеца на Истината изобразяваше дългокос юноша (или девойка, фигурата беше унисекс) с бронзова туника, с нещо като тревожно блещукаща лампа във високо вдигнатата ръка. Кеша се намръщи, опитвайки се да си спомни кой е този или тази — и веднага забеляза пояснителна табелка с текст, която изникна от пустотата право пред погледа му.

Това беше легендарният герой от руската древност — първият славянски транссексуал Данко, вдигнал високо над главата своя „изтръгнат с корен сексизъм, разкъсващ тъмнината на патриархалната нощ с тайнствената розова светлина на осцилиращата полова идентичност“.

Разбира се, информацията можеше да бъде индуцирана право в ума на Кеша, но табелката даваше избор — да я прочетеш, или не. На нея имаше много-много букви и всяко движение на очите умножаваше броя им: ако имаше желание, Кеша можеше да се задълбочи в историята по въпроса и да узнае, какво е това патриархална нощ и как тя е свързана с есента на патриарха, за която той някъде наскоро беше чувал, и защо изобщо сексизмът е трябвало да бъде изтръгнат от корен, ако е можело просто да бъде изрязан под упойка. Но той избута табелката с едно гнусливо движение на клепача си и тя изчезна в пустотата.

Статуята на Данко, вероятно, изглеждаше така само за зрителите с руска локализация и беше невъзможно да се разбере какво виждат на нейно място другите, ако не се заприказваш с тях. Уж е пространство на безграничната свобода и изменчивост. Но Кеша знаеше, че тук фокусите, които правеше наяве, нямаше да минат — и внимателно следеше какво говори, та да не оскърби чувствата на другите с невнимателна дума или хвърлена не на място мисъл.

Кеша тръгна бавно по площада, като учтиво се усмихваше на минувачите. Хората стояха по двама или по трима — в тоги, трико, наметки от пера, репресивни униформи от черен латекс с предвидливо зачеркнати свастики и дори с разперени балетни пачки на голо — тук имаше толкова различни identities, колкото бяха събралите се. Както винаги, минавайки през този удивителен човешки цветарник, Кеша се учудваше на броя и разнообразието на формите, които приемаше свободният дух, и мъничко се гордееше, че той също е част от вълшебната градина (уви, уви, черна роза с отровни бодли — но не значи ли това, ще попитаме шепнешком, че такова цвете също е угодно на зукърбрините).

Ако се съди по това, че над Кладенеца на истината се издигаше паметник на Данко, обществената дискусия на площада се отнасяше до по-нататъшната сексуална еманципация на човека и, както винаги в такива случаи, обещаваше да бъде разгорещена. Кеша видя до паметника платформа, която приличаше на ешафода от коледната приказка. На мястото на дръвника на палача бе сложена масата на президиума.

Както винаги, в съня LUCID беше достатъчно да фиксираш внимание върху обекта и той идваше до теб. Нямаше нужда зрителите да се преместват през пространството до предмета на своя интерес и на площада на Несъгласието никога нямаше навалица. Всеки виждаше всичко отлично от мястото си — Кеша също.

В президиума седеше обичайната за такива вечери тройка, която официално се наричаше „Trigasm Superior“. Това бяха три върли стари феминистки — побелели, загорели, голи до кръста, с многоцветни холографски татуировки на съсухрените гърди, увиснали от закачените за зърната им тежести (Кеша почувства болка в слабините — но не от възбуда, просто си спомни, че утре или вдругиден е на работа).

Заинтересува се от татуировките и млечните жлези на стариците заеха централно място в полезрението му. Оказа се, че върху тези сбръчкани от времето пергаменти е разположена цяла художествена изложба — при това не в преносния, а в прекия смисъл.

Кеша кимна на подканващия знак и се мушна под сухите, загрубели от времето кожести сводове. Реалността няколко пъти премигна (изглежда, изложбата се самонастройваше към национално-културните параметри на посетителя) и в ушите на Кеша зазвуча печалното блеене на балалайки и домри. Той се оказа в пространството за вечна памет и скръб, в един от онези траурни мемориали, които напомнят на освободеното човечество за неизмеримата болка, през която хилядолетия наред хората са вървели към свободата и щастието. Експозицията беше посветена на страданията на руските жени в епохата на патриархата и изобразяваше традиционни ритуали на джендърна инициация в руското село.

Художественото решение беше впечатляващо. Изглеждаше така, като че ли бяха ограничили множеството дребни татуировки върху женската кожа чрез четириъгълници от кибритени клечки, а после многократно бяха уголемили резултата и го бяха превърнали в стена на галерия. Или пък така, както ако Кеша гледаше хълбока на татуиран слон албинос. Все едно рамкираните участъци от епитела се бяха превърнали в окачени по стените картини. Изглеждаше свежо, смело, освен това възвишеният трагичен патос изобщо не се губеше.

Потрепервайки от кресчендото на балалайките, Кеша закрачи по кожестия коридор.

На първата татуировка дебела гола девица, която неприятно напомняше на Мерилин, влизаше в горяща къща. На втората — пак тя се опитваше да задържи за задните крака един кон, когото двама монголци шибаха с камшици. На третата — с викове от болка повдигаше набито три-четири годишно момченце и го слагаше на някакъв омотан около гърдите й слинг^[90]… Кеша отново си спомни за работата и се намръщи.

Впрочем чуждата болка го развълнува независимо от неприятните асоциации. А може би именно заради тях. При това на последната татуировка жертвата на джендърния шовинизъм изглеждаше по-млада и по-привлекателна.

Кеша дори не забеляза как започна да се любува на чуждото страдание. През балалайковата сюита се дочу гласът на четеца, който сякаш си искаше от миналото огромна неплатена сметка:

— Препускащ кон ще спре… В горяща къща ще влезе…

Изведнъж Кеша изстина. Разбра, че синклитът на стариците е в състояние да се включи към неговите биоданни — някои казваха, че това е възможно, когато във фазата LUCID попадаш в така наречената примка, която прилича на дълъг извит коридор. Мемориалното пространство беше организирано именно така. И сега трите стари видри можеха да видят физиологичните му характеристики — налягане, потоотделяне, температура, пулс, ерекция.

Те, разбира се, имаха приложение, което веднага можеше да изрисува неговите реактивни сигнатури в сферата на влечението.

Това беше феминистична измама, засада на обвързаните с властите бесни лесбийки, които сканираха чуждите жизнени ритми, за да съберат достатъчно обвинителен материал за един от онези отвратителни процеси, които толкова обичат да разчепкват в новините. Такива неща се случват постоянно. И най-важното е, че той сам падна в капана. Как можа…

Дългият конспиративен опит обаче му помогна. Кеша знаеше как да се измъкне от опасността. Той бързо си представи купчина лайна с всичките дребни незадължителни подробности — и я гледа дотогава, докато не почувства отвращение. След това той също толкова отчетливо съвмести своята визуализация с горящата къща, после със спряния галопиращ кон, а сетне с промушения през женските гърди слинг — и шерна своето отвращение към видяното, като му придаде необходимата продължителност и плътност. Шерна също и лекото подобие на спазъм за повръщане, което изпита, а после бързо тръгна по коридора.

На татуировките имаше много интересни неща — изсичане на клитор с брадви, зашиване на уста с лико и други зигзази на изконния руски ужас. Но Кеша не задържа поглед върху картините. Когато някоя от тях случайно попадаше в полезрението му, той отново извикваше в себе си омерзение. Дори страхът му беше добре дошъл — можеше да бъде интерпретиран като естествена реакция на видяното… Ако разбира се някой следеше данните му.

На изхода от мемориала той старателно и горчиво, така, че със сигурност да шерне навсякъде, се покая за това, че е руснак — и помоли доброто човечество да го извини за цялото зло, което руските окупатори са причинили на тази патриархална селска жена.

Полезен ход.

След като най-после отклони вниманието си от увисналата жреческа цица (изглежда му се размина, иначе просто нямаше да го пуснат), Кеша с достойнство се огледа, въздъхна дълбоко (е, какво, прецаках ли ви, дърти курви) и пренесе вниманието си върху публичния диспут, който площадът слушаше.

Точно под масата на трибунала стояха двамата участници в диспута. По-точно, стоеше само единият — висок фъри^[91] с кучешка муцуна, обрасъл с черна рошава козина. Опонентът на трибунала, брадат мъж с кожен нашийник, беше клекнал, а фърито понякога започваше нетърпеливо да върти с опашка и го дърпаше за каишката. Кеша разпозна в клекналия философа Ян Гузка. Понеже нямаше сили да слуша целия диспут, Кеша мигна на появилия се пред него бутон „abridge“.

Същността на спора засягаше браковете с фъри. Това дело отдавна беше решено, обаче в последно време фъри бяха подложени на атаките на феминистките, които твърдяха, че под покрова на тъмнината и вълната злоумишлениците се опитват да прокарат в легалното пространство елементи на педофилия. Според тях, много от фърите изглеждали прекалено младежки, розовата им кожа прекалено прозирала под вълната, а дъхът им бил горещ и чист като на дете. Затова блюстителите на обществения морал изискваха в облика на фърите, които встъпват в брак с хора, да се добавят задължителните елементи на зрялост — известна отпуснатост на кожата, степване на вълната, воня от муцуната и под опашката, увисване на вимето, изтъркани нокти и копита. Това дело също беше решено — диспутът засягаше само конкретни законодателни изисквания относно мярката на възрастовото разпадане.

Ян Гузка хвърли на страната на косматите цялата мощ на своя безстрашен интелект и доказваше на феминисткия синклит, че при животните половата активност настъпва значително по-рано от социалната зрялост, понеже у животните тя отсъства. А най-близък аналог на възрастта за гражданска отговорност трябва да се смята онази фаза на живот, когато животното може самостоятелно да ловува и да си намира храна. И само така трябва да се определя предвидения от закона възрастов ценз.

— Ами тогава какво да правим с костенурките и овчиците? — попита най-яката от феминистките. — Та те не ловуват. А ядат трева от самото си раждане. Вие по всякакъв начин го пробутвате! Постоянно пробутвате педофилския си дневен ред!

Ян Гузка потъна в размисъл.

Фъри нетърпеливо го дръпна за каишката и завързаното за шията на философа звънче зазвъня, а Гузка моментално потуши вибрациите му с едно движение на брадата — да не му пречи звъненето да мисли.

Кеша със сигурност би се задържал на площада, за да послуша знаменития умник и златоуст. Но вече го сърбяха ръцете да измайстори любимото си хулиганство.

Обърна се и бавно тръгна през тълпата, като търсеше с поглед китайската арка, зад която започваше Стената на Доверието. Отначало я закриваше ешафодът с трите достолепни мумии — но щом Кеша видя далечния черен силует, подобен на „П“ с двоен горен корниз, арката веднага се оказа пред него — и той премина под монументалния знак на математическото равенство, което се държеше на две колони. Кой знае защо, докато минаваше под арката, той винаги си представяше как се превръща в голям каменен трол, обрасъл с мъх и трева — макар че не можеше да си обясни що за трол е това и откъде се е пръкнал в главата му. Сигурно се е лепнал от някой анимационен филм още в инкубатора.

Пред него сега имаше дълга улица — пуста, тясна и неприветлива. Дори не улица, а странен проход между безкрайното здание без прозорци, боядисано в граховозелено, и тъмночервената стена, плътно покрита с разноцветни надписи и листовки с различен размер и вид. Нещо като дълга-предълга задънена улица, към която не гледаше нито едно прозорче.

Кеша никога никого не беше срещал на това място. Нямаше и как.

Всеки, който минаваше под арката, задължително оставаше самотен — в пространството на индивидуалното самоизразяване по закон се забраняваше наблюдението. На стената можеше да напишеш каквото поискаш. И в информационното пространство не оставаха никакви следи за това. По-точно не оставаха следи от авторството — а надписите по стените ставаха видими за новия посетител като нечие анонимно самоизразяване.

Кеша не четеше чужди надписи. Повечето от тях бяха просто нецензурни изблици на угнетена психика, освободена за няколко секунди от менгемето на социалната норма. Кеша не вярваше напълно, че тези словоизлияния не се сканират и не се записват — подозираше, че те попадат в личния му файл точно както и всичко останало. Затова той тролваше системата много хитро и сам си се възхищаваше на хитростта.

Приближи се към любимото си място на стената, взе четка от кофата с черна боя, която услужливо се появи в краката му, и написа с едри букви:

FUCK THE SYSTEM, BRO!

I DO IT EVERY DAY

Полюбува се на надписа и се изкиска тихо. До него имаше абсолютно същия надпис. От преди две седмици. Още един, отляво, едва се виждаше под чужди букви. Отпреди месец. Той винаги пишеше едно и също. Чистата откровена истина за най-важното. Беше абсолютно невъзможно да я разшифроват.

Няколко чужди надписи все пак успяха да се промъкнат иззад бронята на неговата незаинтересованост — като се започне от аленочервеното напомняне за усилено лансирания от музикалната индустрия рапър сефарад:

AIPAC SHAKUR III RULES THE WORLD!

и се свърши с многословния отзвук на някаква смешна момичешка обида на лист хартия, залепена върху разноцветните непристойни и светотатствени изрази:

ПОЗВОЛЕТЕ ЧРЕЗ ТОВА ДАДЗИБАО

ДА ПРЕДЛОЖА НА ГОСПОДИН КУПРИЯНОВ

ДА ОБЛЕЧЕ РОЗОВО ТРИКО, ДА НАРИСУВА

НА СТЕНАТА МОЯТА ЧЕТВЪРТА РЪКА

И ДА Я БЛИЖЕ ДОКАТО НА ЕЗИКА МУ СЕ ПОЯВЯТ

КЪРВАВИ МАЗОЛИ. НАТАША.

Колкото хора, толкова настроения.

Дори тук Кеша виждаше надписите с оглед на локализацията — ако се съди по изобилието от надписи на руски. И те искат, да им вярваме, че уж не ни следят…

Щом тази мисъл хрумна на Кеша, тя веднага получи потвърждение, болезнено като удар под лъжичката.

Той видя отговора под едно от своите предишни „fuck the system“. Това беше прилежен надпис със светлосиня боя:

НЕ ТИ ЧУКАШ СИСТЕМАТА, БРО.

СИСТЕМАТА ЧУКА ТЕБ. ТИ ПРОСТО ОЩЕ

НЕ СИ РАЗБРАЛ КОЙ Е ОТГОРЕ И КОЙ ОТДОЛУ.

ТВОЙ ДОБРОЖЕЛАТЕЛ БАТУ.

Това, че пред него има отговор, ставаше ясно от „БРО“. Най-зловещото беше езикът — руски, макар че Кеша винаги пишеше тук на английски. Това можеше да означава, че този, който му отговаряше, знаеше езиковата му локализация. Възможно е дори да има достъп до неговите метаданни: той отнякъде знаеше, че съвсем скоро Кеша беше гледал програмата за Бату Караев.

От друга страна, всичко това можеше да е случайност. Някой неизвестен рускоезичен ползвател може да е бил привлечен от дадзибаото за господин Куприянов (да им имам проблемите, мрачно помисли Кеша), а Караев беше толкова известен терорист, че всеки втори мухльо сигурно подписваше с неговото име изреченията си на Стената.

Във всеки случай трябваше да запази спокойствие и да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Защото действително още нищо не се беше случило…

Но все пак по пътя към изхода Кеша не можа да се удържи от разпокъсани (и, както му се искаше да вярва, недоловими за системата) разсъждения:

„Донякъде той е прав, този доброжелател. Ами че системата наистина ме работи точно сега. Иначе щеше ли да ме тресе така? Щеше ли да ми се налага да се крия?“

Щом излезе на площада Кеша се успокои и реши да приеме случилото се за чисто съвпадение. Всъщност сам си беше виновен — не трябваше да дърпа тигъра за опашката, да се развлича по такъв начин. За какво му е изобщо Стената на Доверието? Колко струва, пита се, насладата от собственото ти безразсъдство, щом всеки момент може да я смени страхът?

Страхът отново се върна, сякаш го беше чул — и отново заби ледения си юмрук под лъжичката му.

От тълпата го гледаше Little Sister.

Под лявото й око тъмнееше синина, а в очите й блестяха сълзи от скорошна обида. Беше с костюм, какъвто Кеша никога преди не беше виждал — нещо подобно на доспехи на елф, ръцете и дългите тънки крака бяха открити — и това, Кеша не можеше да не отбележи, й отиваше. Косата й беше гладко прибрана назад. Нова прическа.

Кеша изведнъж разбра, че Сестричката сега ще се приближи до трите стари видри и ще им разкаже всичко на ухото. И ще го приберат направо оттук. Той не знаеше как ще изглежда, но беше чувал — ще го затворят в затворнически сън, от който може да се събудиш само в същия затворнически сън… И никакъв Ян Гузка няма да може да му помогне, защото Кеша няма достатъчно черна козина, за да предизвика във великия хуманист емпатия и състрадание…

На Кеша му се искаше да побегне към изхода от груповия сън, но разбираше, че такава реакция съвсем ще го издаде. Той въздъхна дълбоко няколко пъти, огледа площада и отново погледна към Сестричката.

Беше вече изчезнала.

Не би успяла да си тръгне. И да се загуби някъде из тълпата също — наоколо нямаше много народ, до нея се разхождаха само рояк индийски дебелани в пъстри сарита.

На Кеша пак му се прииска да побегне към изхода — и само с чудовищно усилие на волята се задържа на място.

„Следят ме — помисли си той. — Преследват ме. Провокират ме. Отначало изложбата, сега тя… Всичко съвпада… Или пък полудявам?“

Такъв вариант беше възможен. На колективния сън можеха да се насложат лични видения, особено при разклатена нервна система. Не бива да бърза с изводите. И, най-важното, трябва да се държи спокойно. Да помни, винаги да помни древната мъдрост — нищо не издава човека така, както той самият.

Кеша се обърна и тръгна към изхода, стараеше се да стъпва бавно и отпуснато. С огромно усилие влезе в огледалния коридор.

Огледалата го пуснаха.

За миг блесна оранжевата звезда, която потопи вселената в тъмнина, и угасна. Фазата LUCID свърши.

Като си пое дъх, Кеша започна да изплува от съня наяве — нагоре, към смътно блещукащата светлина на фейстопа. Отдавна не помнеше да е имал такъв кошмар.

Утре — никаква Сестричка.

Добросъвестен семеен секс с Мерилин.

А след това някоя игра. Нещо традиционно. Танковете, да. Най-важното — повече заешки криволици в метаданните.