Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (27)

Метаданни

Ксю Баба беше нисичка. Когато стоеше на фейстопа, приличаше на сгъваем чадър: жълтата й хламида приличаше на калъфа, а високата златна тиара с плоско дъно приличаше на дръжката на чадъра.

Той се разгъваше доста хитроумно.

Щом Кеша кимна на Ксю Баба, фейстопът се скри в мрака, а на мястото на старицата изникна отлят от злато магически символ — май че „ОМ“ (Кеша не беше сигурен).

Символът засия ослепително, а когато светлината най-накрая изгасна, Кеша видя огромна зала с мозаечен под. На високия подиум имаше тъмносин трон на златни звезди. А на трона седеше Ксю Баба — с посивели коси, чистичка и невероятно, почти до прозрачност, древна (никой не знаеше кога е било направено това информационно копие).

Сега нейната хламида беше разперена по трона и бе изпъстрена с цветни йероглифи, а тиарата на главата й сияеше като Google Dick след вдигането — във всеки случай, ако се вярва на гласовата команда на инициализацията.

„На фейстопа не може да се разпростреш така — помисли си Кеша с неясна враждебност — там, май, регулират и яркостта, и размера… Никой да не изпъква много-много…“

Той веднага си спомни, че за плодотворен контакт с духовния учител, трябва да изпитваш доверие и любов — и се постара да събуди тези чувства в душата си.

Ксю Баба беше духовна светлина и не можеше да се рекламира сама, както Анонимния. Но на помощ й се притече анонимен мъжки бас, който тържествено произнесе зад трона (сякаш там се криеше предан на старицата мамелюк):

„Ксю Баба, връстница на хилядолетието, е имала невероятно дълъг и изключително наситен живот. Тя преминава през горнилото на фирмените купони и революции, разочарова се от земния път, а след това дълги години медитира в най-добрите пещери на Хималаите и Тибет, където придобива непостижима мъдрост, която споделя днес със зрителя. Една мъдрост на час!“

Ксю Баба срамежливо поклати глава, като че ли се стесняваше от препоръките. След това разлепи сухите си устни и каза:

— Отвътре човекът е подобен на филм, който никой не гледа. Това го разбират мнозина. Но какво става, когато в потока от впечатления благодарение на особени духовни практики се появява „трансценденталният наблюдател“? Ами нищо! Чисто и просто започва филмът за трансценденталния наблюдател, който съзерцава потока от впечатления. Но и втория филм, уви, никой не го гледа, също както и първия. Само че това го разбират вече малцина. Филмите за тях впрочем също никой не ги гледа… Тогава има ли изход?

Ксю Баба замълча — и изчака няколко минути дали Кеша няма да се абонира за платено продължение.

Но Кеша наклони глава настрани.

— Благодаря, Ксю — каза той — за днес имам материал за мислене. Пък и аз, честно казано, пак не вдянах… Но ние все едно те обичаме.

Ксю Баба кимна с тиарата.

— Това беше проповед от петнадесет нула нула джи-ем-ти — каза тя. — Оммм!

Синият трон със златните звезди изчезна в океан от светлина. Безплатната мъдрост беше кратка и, как да се изразя, не особено удовлетворителна. Възможно е, да са го направили така специално, за да подмамят клиента за платено консумиране. Само че и платената мъдрост не удовлетворяваше. Кеша го знаеше от опит.

— Ксю Баба! — повтори жизнерадостният мъжки бас. — Една непостижима мъдрост на час!

Щом изплува от потоците предвечна светлина, Кеша отново видя фейстопа и фигурките по него.

Трябваше да направи още две-три заблуждаващи маневри. От повече нямаше смисъл — заради прекалено необичайните шаблони в метаданните системата можеше да се досети, че Кеша я мами. Следователно, трябваше да действа по възможност еднообразно, за да изглежда днешният ден като вчерашния — нещо, което начинаещите конспиратори не разбират.

След кратък размисъл, Кеша кимна на библиотекаря Борхес — старче със синя академична мантия, което държеше под мишница огромна книга с кожена подвързия.

Площадът се разтече, размаза се в разноцветни лъчи и около старчето, което се озова точно пред Кеша, за няколко секунди израсна мрачно помещение, което приличаше на нещо средно между алхимична лаборатория и библиотека — с висящи по стените скелети на гущери и прашни шкафове, пълни с кожени книги.

Старчето седна в креслото и посочи на Кеша съседното. Кеша се настани срещу него, а над главата на старчето светна опцията:

ARTICULATION / SILENT MODE

Кеша кимна надясно. SILENT MODE беше по-безопасен. Освен това на него му харесваше как немите отговори на Библиотекаря влизат в съзнанието му — явлението приличаше на телепатия и ако не бяха жиците в главата му, Кеша би могъл да реши, че е точно така.

Беше време да зададе въпрос. Кеша замислено извърна очи нагоре и видя на тавана фреска с ангели. Кой знае защо ангелите имаха двойни криле, като водните кончета — горният чифт зелен, а долният — червен. Те се носеха във вечерното небе около три слънца.

„Зукърбрините“ — досети се Кеша.

Библиотекаря прие тази мисъл за въпрос. Кеша не възразяваше. Библиотекаря го помоли да уточни какво го интересува — историята на термина, неговите различни значения или сегашното. Кеша, естествено, знаеше какво означава терминът понастоящем — но мислено вдигна рамене. В смисъл, че му е интересно всичко. „С картинки ли?“ — попита Библиотекаря. „Че как!“ — отвърна Кеша.

Докато Библиотекаря му почесва мозъка, можеше и да подремне: услугата е безплатна.

Кеша затвори очи и се отпусна, а в ума му заструи ромолящ поток от информацията. Кеша разбра, че Зукърбрин е термин, който се е появил за пръв път в първото десетилетие на двадесет и първи век. Бил образуван от имената на двама титани на тогавашния интернет — Зукърбърг и Брин, и означавал метафоричен Наблюдател — нещо като задекранен надзирател, който наблюдава ползвателя през тайно включена камера в таблета или компютъра…

В полезрението на Кеша започнаха да се появяват — като афиши, които се застъпваха един друг, когато ги лепяха върху рекламна колона — цветните снимки на гигантите от ранния цифров век. Под всяка имаше подпис.

Сергей Брин, който се разхожда по подиума с първия модел цифрови очила GOOGLE. Марк Зукърбърг в римска тога (приличаше на император Август). Евгени Касперски, който води на каишка млад гепард. Антон Носик със своята очарователна Долба и четирите прелестни дечица.

Кеша предполагаше, че списъкът се прави от политкоректни съображения, като в него се вкарват колкото се може повече представители на старата руска култура — така че да е невъзможно да разбереш, кой от сънародниците ни е истински титан, а кой — нищожен капо в световния електронен концлагер. Изглежда, че този Носик е бил сравнително известен персонаж — Кеша беше чувал пословицата: „За всяко хитро носле има свой ван гогол с бръснач“. Във всеки случай, нямаше съмнение, че на друг локализационен език списъкът би изглеждал по друг начин — и Кеша все едно нямаше да познае никого.

След това, продължаваше Библиотекарят беззвучно, в думата „зукърбрин“ се появило друго, по-мрачно значение. В онези години била крайно разпространена порнографията в мрежата, която служела на значителна част от човечеството за евтин сурогат на половия живот. Започнали да наричат Зукърбрини злите духове сукуби^[87], които изсмукват човешката жизнена сила, изхабявана по време на интернет мастурбациите. Предполага се, че понятието е въведено в употреба от църквата, която предложила широк спектър услуги за осветяване на гаджети и провеждане на IP-екзорсизми срещу зукърбрините, полепнали по конкретен мрежови адрес.

Този път изскочиха малко странни картинки — младо попче с бяла калимавка чете молитва пред синия екран с дребен бял текст (надпис: „файъруол не спира бесовете“), а после — под с петна от кръв и стъпкани очила GOOGLE (надпис: „посетителите на волгоградския нощен клуб «Шеста Армия» свалиха още един разузнавателен дрон АНБ“). След това Кеша видя огромна щипалка с щипки като на скорпион — така според мисленето на православния художник изглеждат зукърбрините.

Обаче, продължаваше Борхес, както често се случва в културната история, с годините тази дума загуби първоначалните си значения и негативни конотации. Тя стана термин на новата философия, който означава другото (да не се бърка с „друга“, „друг“). Да покажа ли философск. зн.?

Няма нужда, отвърна Кеша.

Накратко, продължи Библиотекарят, започнаха да наричат зукърбрин непостижимата всевиждаща сила от другата страна на десктопа и фейстопа. Отначало на шега. Но с годините думата придоби широка употреба, а сетне стана общоприет юридически термин за обозначаване на виртуалния управленски фокус, който не е подчинен на конкретна човешка воля. Хората смятат за оскърбителни и недопустими функциите на наблюдение и контрол само тогава, когато се извършват от други хора. Микрофонът и камерата ви чуват и виждат постоянно, но самите те не осъществяват наблюдението. За това е нужен човек. Тиранията на човека винаги е диктатура на личността. Тиранията на безусловно изпълнявания закон, съвместно приет от хората, е свобода. Така тоталният контрол губи репресивната си функция, ако от сферата му изцяло премахнем другия и го заместим с друго, тоест, с оптимален алгоритъм, основан на живия човешки опит, но лишен от собствен интерес и воля. Зукърбрин не е човек. Това е метод. Демокрацията е твърде важна, за да поверим нейното изпълнение на хората. Борбата с терора — също.

Да се превъртят шестдесет минути, изкомандва Кеша. Казах, че не искам филос. зн.

С удоволствие, отвърна Библиотекаря. Така преходът от двупартийна открита към трипартийна закрита система на управление предполагаше, че за обществено признание се борят не двама противостоящи претендента, а трима взаимно допълващи се зукърбрини, които условно се наричат „консервативен“, „радикален“ и „либерален“ — при това емулативно един от зукърбрините е частично негър, другият — частично китаец и пр. (условният расово национален състав зависи от зоналността). При това управляващият зукърбрин се променя след изборите не веднъж, а толкова пъти, колкото се трансформира общественият сантимент, измерван непрекъснато в реално време…

Да се превъртят още двадесет минути, разпореди се Кеша.

Останаха шестнадесет, отвърна Библиотекаря.

Тогава да се превъртят петнадесет, заповяда Кеша.

С удоволствие. Властта може да преминава от един зукърбрин към друг или трети до седемстотин пъти в секундата — и всеки път се постига изключително сложен компромис между трите политически платформи, който позволява по най-изчерпателен начин да се отчита настроението на гражданите в реално време. Нито един от най-умните и най-бързи политически коментатори отдавна вече не може да проследява тези процеси със скоростта, с която се случват. В резултат на това, политиката е останала достъпна за човешкото разбиране само в тази област, където протича обсъждането на новите алгоритми, а самият политически процес…

Да се превъртят… Сравни зукърбрините с три постоянно сменящи се остриета на свредел, който ежесекундно се врязва в реалността, за да пробие път към светлината… Да се превъртят… Затова зукърбрините винаги са изобразявани заедно: никога не е ясно точно кой от тези алгоритми е най-висшата власт в дадена секунда. Край.

Кеша два пъти наклони глава наляво. Библиотекаря затвори дебелата кожена книга, библиотеката се оттегли назад, смали се и угасна, а Кеша отново се озова на фейстопа.

Следващият избор беше лесен.

Близо до Ксю Баба на фейстопа стоеше брадат господин с бастунче, със смокинг и папийонка, под която висеше тежък кръст, който образуваше с папийонката подобие на медно водно конче. Така, според мислите на неизвестния художник, би трябвало да изглежда Играча (локализация, достоевски, локализация), но този персонаж напомняше на Кеша Набожния вампир. Кеша кимна на Играча и той, като замахна с бастунчето, го мушна в своята папка.

Това беше нещо като фейстоп във фейстопа: вавилонска игротека, тъмна пустота, в която в подравнени редици висяха разноцветни сфери за игра. Ако ги привикаш към себе си, може да надзърнеш в множество различни пространства. Във Вселената на Играча се случваха много интересни неща.

В танкосферата се разгаряше ненадминатата битка край Бранденбургската врата, където десетина леко сплеснати ИС-6 се биеха на живот и смърт с три сиви „мауса“. Американският и японският флот се бяха сблъскали край неизвестен атол и изходът не беше ясен, защото отборът на японците наскоро се беше ъпгрейднал по точки и сега империята притежаваше атомна бомба. Покритите с киселинна слуз ейлиъни^[88] атакуваха кръстоносците — както обикновено, всички слотове за ейлиъни бяха заети, имаше свободни само за кръстоносци.

Изобщо може да намериш себе си по множество най-разнообразни начини. Разрешаваше се и само да наблюдаваш случващото се през нечии чужди очи — цял куп хора безплатно шерваха опита си от играта. Кеша се канеше да влезе в танкосферата, но изведнъж чу тревожен зумър.

Общосистемно съобщение (или, както се изразяваха пандитите^[89], Думата на Зукърбрина). Обикновено тези съобщения се отнасяха до най-различни нови неудобства и неприятности. Както по-рано са казвали, тревога. Свикват всички горе на палубата.

Кеша прати всички по дяволите и побърза да се върне на фейстопа. Темата на правителственото съобщение обаче го настигна преди да стигне до познатия италиански площад: „ВОРУ ВОР“

Както винаги, бяха се олели с локализацията. WAR ON WAR е просто антитерористична емисия на новините. Не си струваше бързането.

Тези две емисии, впрочем, имаха една приятна черта. Тях по подразбиране ги четеше помощника на фейстопа — т.е., в неговия случай, Little Sister. Неясно защо това всеки път за няколко часа примиряваше Сестричката с Кеша.

Сестричката вече стоеше до фонтана с рог в ръка. Направи се, че не вижда Кеша (всъщност, беше точно обратното — без да вижда Кеша, тя се престори, че го вижда, като се преструва, че не го вижда — обаче за какво му е на човек да задълбава толкова?), вдигна рогчето, грациозно се изви и звънко, по младежки закачливо затръби.

В звука на рога имаше нещо до болка обидно. Ако група зли психолози и хипнотизатори се опита специално да синтезира звук, способен да напомни на Кеша, че младостта, безгрижието и красотата вече нямат нищо общо с него, сигурно щеше да се получи нещо подобно на това. Макар че, от друга страна, беше непонятно, чии са все пак младостта и красотата, ако Сестричката е плод на неговите мисли и изобщо няма никаква друга материалност… Ксю Баба, по всяка вероятност, щеше да го обясни. Само че не е сигурно, дали той ще разбере.

Сестричката свали рога, изчака присъстващите на площада приложения да се обърнат към нея и каза:

— Извънредно съобщение! Комисията по обществена сигурност информира гражданите, че вероятността от нов терористичен акт на Бату Караев в близките пет денонощия нарасна до двадесет и пет процента! Кодът за заплаха е повишен от жълт до оранжев! Ако искате да попитате нещо за терориста Бату Караев и опасността, която той представлява за обществото, аз съм на ваше разположение…

Докато правеше съобщението, Сестричката не гледаше към Кеша, а сякаш говореше на приложенията, внимателно и тревожно оглеждайки лицата им — заради което Кеша за няколко секунди се почувства като един от стоящите на площада. Това беше страшничко, защото силно понижаваше личния статус. Но страхът отмина моментално. Кеша си помисли, че е съвсем възможно да се уедини със Сестричката в някое сенчесто прохладно място и да послуша за Караев. Макар че разказът, разбира се, ще е скучен. Всички тези зукърбрински съобщения са елементарна пропаганда и промиване на мозъците.

Той махна с ръка на Сестричката.

— Искам да попитам — каза той. — Само че не тук. Да отидем в киносалона, малката. Там ще ми разкажеш.

Площадът се разкъса на цветни зигзагообразни фигури и Кеша се озова със Сестричката в личния си киносалон — където ходеше да гледа стари двуизмерни филми. Помещението беше голямо с меки кожени дивани и кресла, копие на киносалона в яхтата на някакъв руски олигарх от древността. Креслата бяха много, в случай че Кеша поиска да гледа филм заедно с приятелите си, но за всичкото време Кеша само два пъти замъкна тук Мерилин — с пряк линк от семейната спалня. И двата пъти тя заспиваше на средата на филма.

Кеша реши, че Сестричката днес е особено сладка. Тя, разбира се, усещаше всичко (всъщност той самият… и т.н., и пр., но нали не е забранено да забрави за това поне за кратко?) и кокетничеше: държеше се така, сякаш единствената й задача бе да предостави на клиента поисканата информация.

Разбира се, беше точно така. Беше кокетство да се старае толкова. Кеша седна на мекия нисък диван пред екрана. Място тъкмо за двама… Сестричката пристъпи към екрана и застана на края, за да не пречи на Кеша да вижда изображението.

Светлината изгасна и в залата стана почти тъмно. Тъмнината и близостта на Little Sister го вълнуваха, но без Мерилин Сестричката ставаше физически недостижима. Можеше да се приближи до нея само на метър-два, по-нататъшните стъпки и ръкомахания някак не се вписваха в пространството и изобщо не съкращаваха дистанцията…

Онова, което Кеша направи после, беше, разбира се, безумна непредпазливост. Но силуетът на Сестричката в полумрака толкова го разпали, че той така и не успя да обмисли действията си предварително.

Пауза.

Фейстоп.

Напудрената Мерилин със светещото над главата й рубинено сърце (както винаги).

Спалня. Никакви обяснения, никакво кандърдисване. Хващаме я за ръката и я замъкваме.

— Мила, отдавна не сме излизали заедно никъде, ще вземат да ни одумват във фейстопа, хе-хе… Недей да спориш. Отиваме да гледаме едно предаване за тероризма. При мен. Като твой мъж имам право…

Мерилин не спореше.

Бърз скок обратно в киносалона, заобикаляйки фейстопа. Маневра, достойна за сексуално възбудения Наполеон.

И последното: да кимне в процепа на открехнатата врата на добрия бояджия Мутабор. Той също може да се отбие за минута — защо не. Може пък да боядисваме стените в киносалона… Нали хората си правят ремонти.

Едва когато седящата до него на дивана Мерилин (днес беше необичайно разсеяна) се превърна в Сестричката, а оригиналът, който стоеше край екрана, се стопи в тъмнината, Кеша разбра колко рискува.

Та нали Сестричката озвучаваше предаването.

Сега тя ще говори… той никога преди не беше опитвал да я съблазнява, така да се каже, в работното й време. Дали бъгът все пак ще проработи? Тогава кой ще говори — Сестричката или Мерилин? Или този въпрос просто губи смисъл?

Сестричката обърна лицето си към Кеша и приветливо се усмихна. Както подобаваше на фейстоп помощника при изпълнение на служебните му задължения.

— Сега — каза тя — ще ви покажем Бату Караев.

Устата й аленееше толкова близо, че Кеша усети вълната от топъл въздух и слабия аромат на горски ягоди.

На екрана се появи главата на човек на средна възраст. Той имаше широк гърбав нос, като че ли счупен на няколко места, кафяви очи с различна форма и посивяла брада, която закриваше бузите му.

— Това, което виждате — каза Сестричката — не е реална снимка, а реконструкция. Така би могъл да изглежда сега Бату Караев, най-страшният съвременен терорист, по-известен на човечеството като „Dreambomber“.

Кеша сложи ръка на коляното на Сестричката. Точно под края на синята плисирана рокля.

Веждите на Сестричката едва забележимо се повдигнаха — и толкова.

— Наричат Бату Караев „Dreambomber“ — каза тя — защото той извършва теротиристични актове в колективните сънища. Желаете ли да получите историческа справка за колективните сънища?

— Аха — отвърна Кеша.

— Кратка или пълна?

— Пълна разбира се.

Не му трябваше справка за колективните сънища — искаше Сестричката да говори по-дълго. Двусмислеността на ситуацията просто го очароваше.

— Технологиите на рекреационно сънуване — започна Сестричката — са били разработени скоро след като климатичните катастрофи, войните и великите научни открития довели до преселение на цивилизованото човечество в офглобални структури, свободни от гравитационни сили…

„Свободни от гравитационните сили — усмихна се вътрешно Кеша. — Разбира се, че свободни, като няма с какво да плащаме. Ако имах шеринг пойнтс, щях да си живея на Еврайх… Щях да имам и сила на тежестта, и лично пространство от две стаи. С тоалетна и душ. Лично щях да си бърша задника. А Сестричката щеше да бъде от биопластмаса. Щяхме да ходим с нея по пода без всякакви лайноизсмукващи памперси… И без жици в главата… Не, най-важното е, че всяка секунда ти промиват мозъка — свободни… свобода…“

— Това радикално е променило начина на живот и потребностите на човека — продължаваше Сестричката. — Новият стил на живот ги принудил да се откажат от модела на растеж, изчисляван в GDP — т.е. в брутен вътрешен продукт…

— Колко си ми умна — прошепна Кеша.

Дланта му бавно-бавно запълзя нагоре. Няма защо да жали държавния агитатор.

— Разбира се — продължаваше Сестричката — живителният извор на прогреса — ежегодният растеж — не е изчезнал никъде. Но хората се отказали от материално-разходната компонента и вместо GDP започнали да го измерват в SSP — Sensate Shared Product, който съответства горе-долу на общия обем колективен телесно-емоционален опит. Това била най-значимата технологична революция, защото премахнала по-голямата част от промишлеността, като освободила човечеството от значителна част от материалното производство. В историята на човечеството станала най-голямата промяна на парадигмата…

Ръката на Кеша лека-полека се настаняваше под синята плисирана пола. На лицето на Сестричката се появи жална гримаса — ето вижте в какви условия съм принудена да работя — но тя продължаваше:

— Културата на човечеството е предметна — нейните обекти се преживяват от хората чрез сетивата. След като се научило абсолютно достоверно да възпроизвежда усещанията без съответната им материална основа, човечеството направило огромна крачка напред и издърпало най-бедните обществени прослойки до такова равнище на потребление, което преди било достъпно само за средната класа… Следващата стъпка била пренасянето на по-голямата част обществени комуникации в колективната фаза LUCID на нощния сън. Животът на човека отново станал пълноценен, отворен за социално творчество и растеж…

Сестричката беше с миниатюрни прашки.

„Само че кой й ги е обул? — помисли си Кеша — Теоретично — аз. На практика — също аз естествено. Но кога? Точно сега ли, когато ги напипах? Или още преди това, несъзнателно?

Така или иначе, напразно ходи с такива, ще си притисне съдовете… Ще трябва да й кажа…“

Когато Кеша правеше някое особено изобретателно движение с пръстите, Сестричката започваше често да мига, сякаш се опитваше да се отърве от попаднала в окото й мигла — но продължаваше да говори:

— Sharenomics, която смени Economics, даде път на човечеството към безкраен растеж. Първите десетилетия на тази епоха бяха време на невероятен полет на човешката мисъл, на оптимизъм и безгрижие. Тогава мнозина си мислеха, че ужасите на миналото са останали в историята, терорът включително. Терористът от офглобната структура ще трябва да напусне персоналния модул и да търси оръжие и съучастници в непригоден за подобни операции свят… А че злосторниците могат да използват постиженията на прогреса за целите си, на никой не му хрумваше. Обаче именно пространството на колективния сън се оказа най-незащитено от терора…

През това време Кеша съвсем изнагля. Сестричката нямаше какво друго да прави освен да говори и жално да се усмихва. Нямаше как: Кеша си поръча пълна справка.

— Първоначалните технологии на групови сънувания практически не са се отличавали от използваните в наше време — по простата причина, че човешкият мозък оттогава не се е променил. Но в онези години не е имало никакъв контрол върху подобни технологии. Всеки ползвател можел както си иска да програмира сънищата си и да кани в своя авторски сън други хора. И не само това, един опитен професионалист без усилия можел да се включи към който й да е комерсиален скрипт и да го модифицира, както му харесва. Колективните сънища в онези години не са били опазвани от външна намеса — никой не виждал заплаха в това…

Кеша най-накрая пъхна палеца си под прашката. Отначало един. След това втори. След това трети — като че ли това беше цинично и сплотено национално малцинство, което организирано се преселва на някое топло място.

— Колективните сънища се смятали за най-безопасното от развлеченията — продължаваше Сестричката намръщено — защото от всеки кошмар винаги можело да се върнеш в реалността. Както казвал по друг повод Епикур, болката в съня не може да бъде прекалено силна или прекалено дълга. Никой още не знаел за възможността да затвориш човека в съня. Младият програмист Бату Караев направил това откритие.

Кеша не издържа. Смъкна се от дивана, застана на колене пред Сестричката и решително сложи ръце на краката й — като на кормилото на голям мек мотоциклет, който се носи към щастието. Веднага стана ясно, защо Сестричката е с прашки — тях изобщо нямаше нужда да ги сваля, достатъчно беше само да ги дръпне на една страна.

Сестричката повече не се мръщеше. Сега тя го гледаше с поглед, загадъчно блеснал в тъмнината, и говореше, като едва-едва се запъваше в такт с неговите тласъци:

— Сега вече няма възможност да се установи как именно Караев е стигнал до тези свои възгледи, кой му е повлиял и кои са били неговите духовни учители. Ясно е само едно. Караев не е споделил с никого за своето съвсем случайно направено откритие. В онези години Караев не бил терорист. Той работел като програмист в киберсигурността. Обаче дълбоко в душата си се чувствал… Художник. Да, да, правилно чухте — художник, също като Хитлер. Ето откъс от дневника му — запис, направен от него на двадесет и пет годишна възраст…

Това, че Сестричката говореше непрекъснато, възбуждаше Кеша, но му пречеше да се съсредоточи върху процеса — вниманието му постоянно се отклоняваше от физиологичните усещания към разказа й. Но поради същата причина упражнението можеше да се разтегли във времето.

Кеша се обърна към екрана.

От екрана го гледаше млад мъж с гъсто обрасла четина. Беше облечен с черен мундир CyberSec, а стаята зад него приличаше на зала в кунсткамера с всякакви занимателни гадости — изроди в стъкленици със спирт, скелети на двуглави животни, нашийници и камшици за изтезание, огромни мечи капани и разнокалибрени никелирани куки. Така можеше да оформи фейстопа си само някой психар. При това психар с — все още — чиста съвест, който не се страхуваше, че ще го държат под око.

Младият Караев погледна в обектива и каза:

— Ето какво е важно. Целият съвременен инструментариум на изкуството е безумно остарял. Във времената на Омир било възможно да покориш хората с магията на думите… Преди триста години зрителят все още можел напълно да се отъждестви с филма не насън, а наяве. Но днес е безполезно да описваме вълнението на духа с думи или да показваме на зрителя движещи се картинки, които изобразяват маршрута на физическото тяло сред другите материални обекти. Животът повече не се поддава на достоверна симулация с такива методи. Новото изкуство възниква някъде на границата на технологиите на осъзнатия сън и хипнозата. Художникът на бъдещето ще рисува човешките животи. А след това ще предлага — или ще заставя другите да преживеят насън създадения от него сценарий, като го превърнат в пълноценен чувствен опит. Границата между изкуството и живота изчезва напълно. И не само това, художникът ще стане подобен на Бога. Той ще може да решава кое, как и кога да се случи със зрителя, като опакова в тази принудителна рисунка дори онова, което индивидуумът вижда като изблик на свободната си воля…

Кеша се извърна от екрана. Зарадва се, че Сестричката го кара да си отвлече вниманието — вече се беше отдалечил от точката на невъзвратимост и сега можеше отново да повтори своето сантиментално пътешествие.

— Програмист от най-висока класа, Караев бил постоянен консултант на спецслужбите — продължаваше Сестричката. — Той до най-малка подробност знаел как функционира изключително сложният електронен свят край нас. По тази причина лесно преодолявал защитните стени, с които човечеството се опитвало да се огради от злото. Първоначално Бату Караев работел в комитета за Опазване на Символичното Детство в отдела за защита от полови мислопрестъпления. Той ловял мерзавците, които докато се занимавали с легитимен секс със своя социален партньор, си представяли на негово място малко момченце или момиченце…

Кеша изтръпна.

Чутото го изплаши до такава степен, че той си прехапа езика — но не престана да движи бедрата си, осъзнал, че системата ще забележи срива в неговите биоданни, който съвпада с произнасянето именно на тази фраза. Ето така се ловят мислопрестъпници. Не бива да спира, за нищо на света не бива да спира… Радваме се на живота… А пулсът би могъл да се забърза просто от увлечението по празника на плътта… Сестричката отмъстително се хилеше, чак до уши — но Кеша по никакъв начин не показа страха си.

Сестричката продължи:

— Караев направил своето откритие случайно, докато експериментирал с LUCID-скриптовете, които сам съчинил. Поради програмна грешка той се оказал заключен в един от сънищата на своята разработка и едва не умрял от болка и студ, защото му се налагало непрекъснато да пада от сноуборда в преспите. Той успял да се събуди само защото изключили домашната му мрежа за неплатена сметка — и прекъснали връзката с компютъра, към който бил включен мозъка му. Ако в сметката на Бату Караев е имало достатъчно sharing points, може би обществото щеше да бъде избавено от един от най-ужасните си кошмари. Но Караев се събудил. И разбрал как да накара другите да сънуват неговия страшен сън. И освен това как да направи така, че дори изключването от компютъра да не може да събуди спящия повече…

Кеша вече дойде на себе си.

Той не си представяше никого на мястото на Мерилин. Затова не беше мислопрестъпник в смисъла, за който говореше Сестричката. Във всеки случай, формално. Проблеми със закона можеше да има най-вече клоунът Мутабор. Кеша беше мислопрестъпник в друг смисъл и биха го съдили по друг член. Утешението, разбира се, беше слабо.

— За Караев изобщо било съвсем лесно да приложи случайно открития от него принцип към вирусна програма — продължаваше Сестричката, при това Кеша беше готов да се закълне, че на лицето й все още е залепена подигравателната усмивка. — Той знаел как да зарази сървърите, които поддържали колективното сънуване. Първият му терористичен акт бил чудовищно циничен. Караев атакувал хората, които се били събрали за празничен сън на Рождество около една от локалните хипноелхи. При това проявявал изключителна изобретателност, която веднага станала визитна картичка на терориста. Ама каква изобретателност — направо художествен талант. Ние не можем да възстановим напълно преживяното от неговите жертви — теровирусите на Бату Караев са написани по такъв начин, че се самоунищожават. Освен това, на наблюдателя би му се наложило да умре, за да догледа скрипта до края. Но можем да ви покажем слабо копие на този ужас. Ще видите терористичния акт — по-точно, началото на изпълнението на тероскрипта, през очите на един от оцелелите. Наблюдателят успял да се събуди, за да шерне с нас своя страшен опит…

Сестричката погледна зад гърба на Кеша — така правят, когато искат да накарат събеседника да се обърне. Отначало Кеша не се поддаде на уловката — но зад гърба му засвири музика, чуха се човешки гласове и на лицето на Сестричката се изобрази такъв жив интерес, че той не се стърпя и хвърли поглед назад — както и предишния път без да прекрати напълно с мислопрестъплението, а само преминавайки от галоп към бавен семеен алюр.

На екрана възникна огромен площад, обкръжен от силуети на приказни замъци и дворци — твърде далечни и грандиозни, за да бъдат истински. Сякаш бяха облаци, изрязани по специален начин и леко оцветени.

В ослепителната светлина на разноцветни прожектори караха кънки, танцуваха и просто се разхождаха хора, облечени по най-невероятен начин. Над тях летяха огромни пеперуди с кадифени криле и смешни целофанови ангелчета, крилати елфи надуваха тръби, огнени морски кончета разпръскваха искри. В центъра на това великолепие се издигаше коледна елха — необикновено висока, синьо-зелена, цялата в разноцветни топки, звезди и ленти, с остър леден диамантен връх.

Внезапно в тълпата се разнесоха викове. Заедно с неизвестния зрител Кеша обърна главата си по посока на звука, но не видя нищо. След това нещо проблесна и изтрещя.

Кеша вдигна поглед към елхата.

Огромните светещи топки падаха една след друга от клоните й, летяха към тълпата и се пукаха като огнени мехури. Хората, върху които попадаха горящите стрели на шрапнелите, не изчезваха, както това става при събуждане от групов сън, а падаха на земята, облети в кръв. Кеша видя откъсната глава. После ръка.

Сиви димни облаци обвиха тълпата. Започна някакъв съвсем гротесков ужас: елховите клонки се превръщаха в дълги зелени камшици и шибаха хората. Отначало клонките стигаха само до стоящите край самата елха — но после ставаха все по-дълги и летяха все по-бързо. Връхчетата им станаха сякаш стоманени — с един удар разсичаха човека на две.

След това близо до Кеша се взриви поредната елхова топка и взривната вълна го повали. Върху него паднаха още няколко тела и настана мрак.

— Повтаряме, всичко е изглеждало така за онзи, който е оживял. Как е завършил този ужас за загиналите все още никой не знае.

Преживяването беше съвсем реално — Кеша дори не забеляза в кой момент стана участник в драмата на екрана. Но мракът го пусна и той падна обратно назад — право върху Сестричката. Контрастът беше омагьосващ. Кеша не без известно усилие се върна към прекъснатото от хипноклипа занимание.

— Още в първото престъпление на дриймбомбъра — продължаваше Сестричката сякаш нищо не се беше случило — личат особеностите на кървавия му почерк. Преди всичко — стремежът да превърне терористичния акт в подобие на мрачен пърформанс, в шедьовър на акционизма. Както знаем, Бату Караев е заявил за художническите си амбиции в самото начало на своята кървава кариера. Именно тази особеност на злоумишленика е накарала мнозина да предположат, че той е психично болен. Разбира се, така се и оказало. Обаче неадекватността, както често се случва, съжителства у Караев с престъпната способност за прецизен анализ и планиране, която по време на кариерата му не го подвела нито веднъж…

Сестричката отново погледна зад гърба му. Кеша повторно се обърна към екрана и видя огромна хладилна зала, където бяха натрупани полуголи човешки тела. Показваха ги само една-две секунди, но бе достатъчно, за да различи пластмасовите памперси и маските от системата „LifeBEat“ на труповете.

Мъртвите изглеждаха твърде дебели — и едновременно твърде дистрофично. Без виртуалния грим бялата им провиснала кожа можеше да възбуди само някоя изгладняла пиявица. Освен това на Кеша му се струваше, че в отворените очи на някои от труповете, които лежаха най-близо, беше застинал ужас. Ако това, разбира се, не беше просто блясъкът на леда, в който се бяха превърнали очните ябълки…

— Всички жертви, които виждате, са убити от Бату Караев — продължаваше Little Sister. — Медицинската причина за смъртта им е спазматичен мозъчен резонанс, или SBR. Този съдебномедицински термин се появил в научната практика във връзка с дейността на терориста. На никого, освен на Караев, не е известно, какво именно са преживели и изпитали тези нещастници в последния си сън. Можем само да гадаем, като се основаваме на нищожния материал, с който разполагаме. Например, в една от бележките в своя дневник Караев се хвали, че е намерил начин да отиде лично при всяка жертва в последния й сън… А в друга бележка твърди, че онова, което е разбрал за света, му дава индулгенция за всички зверства…

Кеша почувства, че любовният му плам е на угасване. Той се обърна към Сестричката и с всички сили възобнови преследването на щастието. Повече не се вслушваше в думите й и не се обръщаше към екрана — докато най-после не догони щастието. Наистина, то отново се изплъзна точно в момента, когато неговият биологичен аспект най-накрая беше уловен, но Кеша не се обиждаше. Той знаеше, че в живота винаги става така.

След няколко минути той, като порядъчен гражданин, вече лежеше в семейната спалня до похъркващата Мерилин, над главата на която светеше ненаситното червено сърце.

На Кеша също му се спеше. Но днес му предстоеше да хитрува и насън — той помнеше, че за създаване на нужната мъгла в метаданните трябва да надзърне във фазата LUCID.