Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (22)

Фейстоп

Няколко секунди след като се пробуди, когато нощните ориентири бяха вече изгубени, а дневните още ги нямаше, Кеша си представяше ума си като нещо плоско и синьо, като хоризонтален диск, висящ в неясна среда. Каква беше средата — течна, газообразна или изобщо никаква, нямаше смисъл да говори: там вече нямаше възприятие, способно да забележи заобикалящото и да си изгради мнение за него. Поне така говореше системният психотерапевт, с когото Кеша споделяше много неща (но не всичко). И тази непостижимост на външния свят му се струваше като някакво чудо и тайна.

Имаше впрочем и друга школа мислители, според която още по-голямо чудо и тайна беше непостижимостта на вътрешния свят — способността на еднолитровия човешки мозък да разгръща вътре в себе си безкрайно пространство със звезди и галактики, все едно че крие огромна матрьошка вътре в малка (така говореше, цитирайки някого от великите, същият този психотерапевт).

Но Кеша не вярваше в тайнството с матрьошките, макар че това сравнение често му идваше наум по други поводи. Той подозираше в него мошеническа измама на чувствата и дори нещо свръхгреховно. За последното заключение той си имаше лични причини.

По принцип Кеша можеше да си изясни веднъж завинаги всички загадки и метафори, ако прекара два часа в библиотеката при Борхес. Но веднага щом фейстопът се разгръщаше пред него в обичайната си пълнота, усещането за чудо и тайни отминаваше и въпросите се изпаряваха. Затова нямаше нужда да ходи при Борхес. Така се случи и днес.

Синият диск на ума пое въздуха на реалността и се превърна в прозрачна леща. Лещата стана огромна като небето. А под небето, както се полага, се появи земята.

Кеша видя павирания площад в стар италиански град. Към него водеха няколко стръмни криви улички. Кеша не помнеше името на града, не се и опитваше да си го спомни. Знаеше само, че всичко е възпроизведено абсолютно достоверно. Тухлените къщи около фонтана с амурчетата са построени още през петнадесети век, а каменната арка над една от уличките е още от антично време.

В покрива на съседната къща до арката беше зазидана дори една по-древна каменна стела с барелефи, изобразяващи бога с птича глава. Сигурно беше донесена от Египет още по римско време. Може би в къщата преди са заседавали масони — Анонимния казваше, че те обичат всичко старо и тайнствено. Над площада цареше птицеглавият бог, изгревът започваше с това, че на клюна му се появяваше ивица розово слънце.

Средиземноморската еклектика придаваше очарование на площада. В него имаше нещо умалително галено: центърът му се намираше точно на върха на хълма и беше с изпъкнала форма, сякаш бе полюс на миниатюрно земно кълбо. Едно от местата, където снимаха кинокомедии за мафията и любовта.

Лицата, иконите и котвите на фейстопа вече излизаха от страничните улици и заемаха местата си на площада — Ксю Баба, Борхес с грамадната като тухла книга, Мутабор с четката си, Мерилин, Анонимния, Картоиграчът и прочие. Никой от тях не разговаряше с другия — всички внимателно и дори угоднически гледаха към господаря, в очакване на команди. Чудато облечени, напълно различни един от друг, те приличаха на замръзнала на плаца репетиция на италиански карнавал, на която изведнъж е благоволил да пристигне самият Дуче.

Но Дучето засега мълчеше.

Италианският площад влизаше в списъка от стандартни тапети за десктопа. Фейстопът на Кеша беше твърде средностатистически — такива на практика неразличими един от друг, имаше страшно много. Впрочем Ксю Баба в последната трансмисия говореше, че всеки фейстоп е уникален, тъй като главното от лицата му е самият ползвател: макар че Кеша не вижда себе си, всъщност той е точно такава анимирана икона, само че единствена в света — втора подобна няма никъде.

Кеша почти разбираше думите й.

Фейстопът беше същото, което е и умът. Умът — същото, което и фейстопът. Италианският площад беше тапетът на ума-фейстоп, а самият Кеша — неговият господар, квартирант и рисунка на тапета (ако не и хлебарка, мислеше Кеша понякога). И сега той се зареждаше заедно с приложенията, постепенно пропускаше в себе си реалността и се превръщаше в нея.

Последните дозареждащи се приложения подобно на закъсняващи за работа клеркове изтичваха от уличките и заставаха на местата си около фонтана.

Но най-главното от всички лица на фейстопа Кеша трябваше да създава сам. Той правеше това отново и отново всеки ден.

Не сам, разбира се. Заедно със системата.

По небето над площада прелетя весело синьо самолетче. То влачеше след себе си дълъг таг:

BE WHAT YOU TRULY ARE

LITTLE SISTER NOW ON THE WATCH TO HELP!^[77]

Малко по-ниско в небето светна червен шрифт:

ENTER SETUP MODE

Кеша кимна на червения надпис. Ненавиждаше тази анимация, защото тя отнемаше по една минута от всеки негов ден. Но нямаше какво да се прави — негов личен избор беше да зарежда Сестричката — Little Sister, на ръчен режим. Затова се налагаше всеки път да гледа този глупав клип.

Кеша знаеше, че във физическото пространство над главата му няма никакво самолетче — това е просто ментален анимационен филм, предаван от имплантираните в мозъка електроди направо в неговите синапси и косинуси, или някъде там. Няма голяма разлика между това самолетче, италианския площад и собствения му пъп. Дори малка няма.

Самолетчето се скри зад древните покриви, но миг преди това от кабината изскочи миниатюрна фигурка, която напомни на Кеша пикиращите наложници от дрийм-мувито. Обаче на фигурката й провървя повече, над нея се разтвори парашут. Вятърът бързо го понесе към Кеша. Докато Little Sister се приближаваше, Кеша си спомни каква ще бъде тя днес. Това може би не звучеше съвсем правилно, но точно отразяваше реалността.

Засега тя изглеждаше като сянка — но възкръсваше в паметта на Кеша и сякаш се въплъщаваше, като че ли той беше богът творец. Той я притегляше с въображението си, предчувстваше нейните глезени, спомняше си коленете й и си измисляше лицето й… Когато Сестричката най-сетне се приземи до фонтана, разкопча парашута си и остави вятърът да го развее, Кеша вече бе завършил своя демиургичен акт.

Тя беше облечена като японска ученичка — с бяла моряшка блуза, къса синя пола и традиционните бели три четвърти чорапи, изпъстрени с дребни плейбойски зайчета. Косата й, захваната с червени ластичета, се разделяше на две гарвановочерни опашки. Беше стройна, млада и безумно красива — с онази особена непоносима красота, която, както е забелязал не един руски класик, рядко е достъпна легално.

Отнякъде Кеша знаеше, че още от стари времена японските ученички са се обличали именно така. Въображението му с удоволствие се пренасяше в тази двусмислена културна среда — и използваше историческото наследство в пълен обем. За всеки случай той не уточняваше възрастта на своя фетиш.

Но след това метафората се разгръщаше още по-широко и ставаше почти съвсем неуправляема. В Little Sister нещо винаги намекваше за неотдавнашно насилие и abuse^[78]. Ту тъмни кръгове под очите, ту драскотина на бузата, ту синини по китките — малко, но достатъчно, за да подхвърлят на Кеша допълнителна стръв, която той, за свой ужас, послушно поглъщаше (вече отдавна беше престанал да мисли за Сестричката като за своя проекция, приписвайки й всички свойства на реално същество).

Сестричката приседна на парапета на фонтана, хвърли бърз поглед към него и се загледа в табелата на пицарията. Сестричката се цупеше. И, естествено, тя имаше основания за това. Единият й чорап се беше смъкнал до глезена, така че зайчетата се бяха превърнали просто в черно петно. На глезена й се виждаше дълга съвсем прясна драскотина.

Няколко секунди Кеша се любуваше на своето безплътно творение.

Той изпипваше всеки детайл с изумителна точност — като древните съзерцатели, които рисували своето божество в ума си, докато то не станело за тях реално като покъщнината и съдовете. Впрочем, достатъчно беше да създаде Сестричката веднъж сутринта и това стигаше за целия ден.

Веднъж Кеша се натъкна на едно четиристишие, което описваше цялата му съкровена технология:

В тот день всю тебя от гребенок до ног,

как трагик в провинции драму шекспирову,

носил я с собою и знал назубок,

шатался по городу и репетировал…^[79]

Да се чудиш как Пастернак е измислил такова нещо в дотехнолозичната епоха…

Ясновидец.

Little Sister беше проклятието и тайната на Кеша. Сякаш всяка сутрин тя казваше — „в теб има някаква мрачна тайна, Ке. Тайна, която се страхуваш да не шернеш случайно. А пък аз я зная…“

Всъщност, естествено, Little Sister не знаеше нищо — макар че самата тя беше тази тайна. Тя и не можеше да знае, защото (във всеки случай от техническа гледна точка — Кеша беше проучил въпроса подробно) представляваше просто файл, в който бяха събрани сексуалните предпочитания на Кеша.

Функционално тя служеше като т.нар. „помощник“ — стандартно приложение на фейстопа, „което помага да се използват другите приложения“. Освен това, прочиташе съобщенията и обявите, които системата (зукърбрините, командният интерпретатор и всичко останало) искаше да сведе до ползвателя (това се случваше може би два пъти в седмицата — и всеки път, когато Сестричката се нагърбваше с двусмислената роля на рупор на властта, Кеша го втрисаше.)

Заради глашатайската функция, хората, склонни към конспиративно възприемане на света, оформяха помощниците си като демони, грифони с червени очи или разлагащи се зомбита. Системата не възразяваше. Системата не възразяваше дори тогава, когато превръщаха Сестричката в неясен троен огън, в някакво сияние на зукърбрините, което при всеки поглед на ползвателя угоднически се притискаше към пода и питаше „какво ще заповядате?“. На фона на тези чудовища Кешиният вариант изглеждаше съвсем приличен.

Кеша ясно си представяше произхода и еволюцията на Little Sister. Само преди двеста-триста години са я рисували като кламер с тъжни и мъдри семитски очи. Или като жълто кученце, весело размахало опашка. В нагретите от доисторическото слънце блата на Microsoft Windows, където някога се зародила тази разновидност на живота, царяло удивително разнообразие от смешни и добри форми…

Смяташе се, че видът на помощника отразява индивидуалността на собственика на фейстопа. Това беше самата истина. Little Sister, най-безупречното огледало на душата и ума, можеше да посочи на внимателния наблюдател тайния грях на Кеша. Точно затова той я държеше само в оперативната памет и не шерваше външния й вид с никого.

Не беше трудно. Модата на конкурсите за „най-добър помощник“ беше преминала, а и хората почти престанаха да посещават фейстопа на другите. Впрочем, всяка сутрин във фейстопа на Кеша пристигаше съпругата му Мерилин. Но тя не беше много любознателна: нейният аватар беше функционално сляп. Кеша ценеше тази деликатност и отвръщаше на съпругата си със същото.

Мерилин си е Мерилин.