Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (21)

Клъстер 23444-2Ж

Кеша разбра, че спи, когато видя клъстера 23444-2Ж. Или (ако Анонимния беше прав) всичко беше точно обратно — видя клъстера 23444-2Ж, когато разбра, че спи.

Разликата може да изглежда нищожна, но Анонимния твърдеше, че тънкостта е точно в това. По думите му, тази панорама настигаше всички, които навлизаха в осъзнатото сънуване като неорганизирани туристи. Видът на висящия сред облаците клъстер беше като принудителен клип, който блокираше възможността за самостоятелно пътешествие във фазата LUCID. Нещо като огромна рисунка върху затворническата ограда. При това фреската изобразява не друго, а самия затвор.

Изящно. И икономично.

Анонимния е разбира се професионален конспиролог и може да види макабъра^[74] дори там, където го няма — но подобно решение изглеждаше толкова изящно и поетично, че би могло да бъде истина.

Само че клъстерът 23444-2Ж не е затвор. А просто жилищен блок, където живеят от уелфеър^[75] последните руски креакли. Живеят си, да си признаем, горе-долу. Но американските, европейските, бразилските и китайските лумпен консуматори бутат ден подир ден точно по същия начин…

Единствената разлика е в това, че уелфеърните руски потребители наричат себе си „креакли“ — и много се обиждат, ако друг ги нарича така. Като думата „негър“ при черните, помисли си Кеша.

Клъстерът 23444-2Ж не беше красив. Приличаше на огромна пететажна инсталация от очукани бирени кутии, мръсни балони, порутени къщички за птици и посивели от времето пакети от мляко: така изглеждаха индивидуалните жилищни блокове, строени по различно време и прилепени към общата антигравитационна база. Самата база вече отдавна не можеше да бъде различена под нагъсто израсналите жилищни модули — виждаха се само мощните стоманени въжета на асансьорите, които се губеха надолу в облаците.

Говорещите от топфейса глави — разбира се с радикално леви убеждения, другите Кеша не ги слушаше — сравняваха уелфеър клъстерите с червата на Вавилонската кула, обърнати наопаки. Сравняваха ги и с проказа, напластена по тялото на човечеството, и скрита от погледа отвъд облаците. И с преобърнати гроздове гниещо грозде (според Кеша това беше визуално много точно). Уподобяваха ги още на кошмара на монаха Кампанела, измислил някога Града на Слънцето. И думата „кошмар“ беше съвсем подходяща, с всичките си значения.

Дори само заради това, че Кеша можеше да види клъстера 23444-2Ж точно такъв само насън: в реалността той не би могъл да виси в небесните висини и да съзерцава дома си. Би умрял от студ. И би загубил съзнание от недостиг на кислород. Затова фактът, че Кеша беше жив, доказваше — той спи.

Клъстерът приличаше и на задоблачно гето. На фантастично сметище сред небесата, каквото би могъл да нарисува генетичен хибрид на Бош с Дали. Всъщност клъстерът си беше просто сметище — бунище с отпадъци от човешката дейност, най-токсичната част от която бяха самите хора.

Изхвърлиха ни в небето като боклук, мислеше Кеша. На височина повече от пет километра не трябва да плащаш аренда за земята, а само за укрепването на стоманените въжета, по които асансьорите издигат карбопротеинови смеси и спускат отработеното оборудване (с „Ж“ са маркирани местата, където са закрепени въжетата, някакво си „Жулебино“). Водата се филтрира направо тук. А житейските впечатления… Относно тях е доста трудно да се каже къде и кой ги произвежда.

Ако в мозъка постъпват само електрически импулси, значи впечатленията се произвеждат от самия мозък. Така е било през цялата история — просто сега малко се е променил интерфейсът.

Нашето задоблачно гето не струва почти нищо на останалото човечество, мислеше Кеша. И, най-важното, ние живеем тук доброволно. Свободно. Хората векове са се борили за свобода и достойнство — и казват, били победили. Значи точно към този небесен рай са се стремили през последните десет хиляди години?

Когато го навестяваха мисли за СВОБОДАТА, Кеша винаги си спомняше името си — единственото наследство от неизвестното му мамче. Нарекла го „Che“ в чест на някакъв борец за вашата и нашата мила свобода, прославил се през двадесети век. Ако съдим по снимките, той бил млад мъж с барета със звездичка, под която до раменете се спускали психеделични къдрици.

Кеша така и не можа да разбере срещу какво всъщност се е борил този „Che“, макар че беше гледал два исторически филма за него. Оттогава е минало твърде много време, за да може да се направи разлика между вкисналото добро и изфирясалото зло.

Кеша разбра само едно — неговото официално име се четеше всъщност като „Че“. Но при локализацията на свидетелството за раждане системата го превърнала в „Ке“. Затова пък към това „Ке“ в руския език се намери едно ласкаво умалително „Кеша“ от йезуитското „Инокентий“. Ето как системата ни хваща за революционния перчем и ни връща в лоното на родната култура, грижи се за опазването на нашата идентичност дори на височина пет километра…

Част от клъстера беше покрит от сив студен облак. Приличаше на дим — сякаш някъде в недрата на небесното сметище се беше запалил пожар.

Щом Кеша помисли за това, веднага започна да забелязва обгорели модули, унищожени от терористичен вирус. Бяха много. Повече отколкото миналия път, когато Кеша се любуваше на панорамата на родния клъстер. И най-много — двуместни семейни, подобни на онзи, в който самият той живееше: вирусът, поразил един от партньорите, никога не оставяше жив другия. Интересно е впрочем, че компютърните вируси започнаха най-после да оправдават името си. Днес те убиват като HIV и ебола в миналото…

Не самият вирус, естествено, беше изгорил модулите — след терористичния акт бяха подложени на термообработка, за да кремират загиналите заедно с поразения електронен пълнеж. Своего рода огнено погребение в домашни условия — моят дом днес не само е моя крепост, но и мой крематориум. По-евтино е, отколкото да транспортираш труповете до земята. Модулите трябваше да се разединяват и да бъдат спускани долу за рециклиране, но тяхната утилизация закъсняваше с месец-два, заради което осеяният с обгорени боксове клъстер приличаше на някой очукан дредноут^[76], който се е върнал от бой с тъмните сили. Или пък обратното.

Ето защо го правят, помисли Кеша. Защо създават вируси, които ни убиват? Нали всички без изключение ще умрем? Ако уважават Аллах, защо ускоряват неговите писания? Казват, че няма нищо по-страшно от смъртта в резултат на терористичен акт. Човек е подложен на най-кошмарни видения. Той дори не разбира, че е станал жертва на покушение. Терористичният вирус бие по най-незащитените места. По фейстопа. А това е фактически отворен мозък…

Кеша видя няколко обгорели и почернели двуместни модули, съединени помежду си. Може да се каже, че е изгоряла цяла улица. Или пресечка? Модулите бяха двуместни — в разрез приличаха на древни калъфи за очила с овална форма. Точно в такъв модул живееше самият Кеша с благоверната си. Но къде точно се намира неговият модул изобщо нямаше представа. Системата не даваше такава информация. Домът му можеше да е, например, ей онзи олющен цилиндър открая — откакто съществува, той вече пет пъти е ставал ковчег и крематориум. А можеше и да е ей онзи, по-новият…

Около един от двуместните модули се суетяха сервоботи — прикачваха към него транспортен панел. Като че ли някой се развежда, или пък обратното — жени се… А може и едното, и другото. Може да е медицинска операция или пък раждане… Най-вероятно раждане. В двуместен репродуктивен модул слагат тези, които са съгласни да раждат децата… Хората сега са хитри, мислеше си Кеша. Ние с Мерилин също сме съгласни да имаме деца, живеем в двуместен семеен. Пълен уелфеър, никакви данъци. А нямаме деца. И въпроси също. Мерилин е просто съкровище…

Впрочем, панорамата поне в реално време ли е? От жива външна камера? Или това също е симулация като всичко останало? Може би клъстерът всъщност изглежда по-иначе… Впрочем за това трябва да попита Анонимния. Той ще разкаже.

Кеша се намръщи и започна да си спомня, защо изпадна във фаза LUCID преждевременно. Изглежда преди това беше гледал някакъв REM-сериал. Точно така, „Революцията“. И там за пореден път показваха такива глупости, че беше невъзможно да не се събуди. За какво се разказваше… Както винаги, последната битка със злото. Горящи гуми („MICHELIN! The Smell of Freedom!“ бележка под линия?). Диктатор, който се крие в собствената си статуя — бронзов колос с простряна напред ръка. В главата на статуята, разбира се, има тайна стая, където диктаторът едновременно се среща с любовниците си и дава разпореждания на охраната. Въстаналият народ събаря статуята и голите наложници на тиранина скачат към сигурната смърт направо от бронзовото ухо…

И това не е всичко. След това направо на небето закачиха попъп с реклама на Ян Гузка: надписа „а той метежен търси фъри…“ и профила на философа. И на това място Кеша (в това време той заедно с всички останали дърпаше въженцето) не издържа и скочи. И много други рускоезични зрители навярно са скочили заедно с него, така че към клъстера 23444-2Ж сега из небесната пустош се беше втренчил не само той.

Диктатор в главата на диктатора. Аха, мерси. Драматизмът, да знаете, работи само тогава, когато зрителят забравя, че гледа драма. Когато си спомни за това, започва да му се гади. Какви бездарници пишат сценариите за дрийм-муви… И за цялата реалност също. Макар че в живота има все пак приятни неща, няма спор.

В тази фаза на съня можеше да мисли за всичко, без да се страхува, че случайно ще шерне мислите си, и Кеша използваше последните минути на тайната свобода на сто процента, безсрамно разгръщайки и разтваряйки своя стиснат от тъмни тайни ум — така, както никога не правеше наяве.

А след това панорамата на клъстера изчезна. Стана тъмно и в тъмнината пред Кеша светна оранжева звезда.

Реалността най-сетне го настигна. Започваше общата фаза LUCID — новини, срещи, социален живот. Но днес на Кеша не му се общуваше. Той леко напрегна клепачите си и се отправи от съня в реалността. Към къщи, на фейстопа…