Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (20)

Към Кеша

И все пак, какво видях, докато се вглеждах в бъдещето?

Мисля, че от лиричното ми отстъпление стана ясно, колко е сложно да се определи това — по-лесно е да се разкаже. Обширната и устойчива реалност, където открих следите на Кеша (или неговата нова инкарнация, макар че не харесвам особено тази дума), беше очевидно една от далечните гари, към която той се носеше с бясна скорост във влака на своята съдба. Но това не означаваше, че Кеша беше длъжен да пристигне в бъдещето, което аз виждах. Той просто пътуваше натам в този момент.

Аз не можех да наблюдавам всеки от неговите бъдещи животи. Това по-скоро напомняше на настройване на приемника: въртиш копчето — чуваш пращенето на преплитащите се станции, а след това шумът от високоговорителя изведнъж се сменя с глас или музика.

Възлите, където започваше да се вижда нещо смислено, се повтаряха през значителни интервали от време. Не беше лесно да се наблюдават повечето от тях — това изискваше постоянно напрежение, защото моето внимание се разфокусираше. Но аз различавах един такъв възел значително по-добре от другите. Моят поглед се плъзваше върху него сам и аз можех дълго време да наблюдавам събитията, които се разгръщаха там.

Най-често тази станция от бъдещето ставаше видима за мен, когато скучаех в моя фалшив офис. Имаше дни и дори седмици, когато светът задълго се задържаше в равновесие и в него нямаше повреди, които да изискват намесата ми. Тогава можех да успокоя ума си, а след това да преместя по съответния начин фокуса на вниманието си.

Аз сякаш се вглеждах в блещукането над хоризонта на настоящето и различавах картини, които изобщо не приличаха на това, което ме заобикаляше в действителността — но при това осмислени и свързани помежду си. Те се подреждаха в една дълга история, която аз постепенно записвах. Изглежда ми беше по-лесно да наблюдавам именно Кеша, защото неговото работно място се намираше точно под мен. Усещах го доста силно.

Ще ви кажа направо, не видях смъртта на Кеша в резултат на взрива, както не виждах почти никакви детайли от неговото бъдеще в този живот — вероятно защото нашите съдби бяха свързани. Също както разобличения от Настрадин ходжа аферист, аз доста по-добре забелязвах далечното, отколкото близкото. Но вече улавях ехото от гибелта на Кеша — макар и да не го разбирах.

„Инкарнацията“ на Кеша, която ще опиша с всички подробности, се състоеше, всъщност, от изкривени и раздути повторения на неговите умствени навици. Понякога те се отразяваха в кривите огледала на бъдещето по доста смешен начин. Но най-често ми ставаше доста страшно.

Когато за първи път различих онази Москва, в която ще пристигне ехото на Кеша, ми се стори, че виждам пред себе си огромно бунище. Това бяха някакви опушени руини, затрупани от купища боклуци — все едно тук в продължение на много столетия беше изхвърлял отпадъците си Световният океан. По бунището вече беше плъзнала разнообразна помийна фауна, но беше трудно да се повярва, че тук живеят хора.

Аз не ги и открих. А после забелязах някакви мощни конструкции, които приличаха на подпорите на циклопски мост — те се извисяваха насред разнасяните от вятъра боклуци и от тях стърчаха дебели черни арматури. Издигаха се доста нависоко — и изчезваха в облаците. По едно стоманено въже пълзеше ръждивото мънисто на асансьор. Позволих на своето внимание да се плъзне след него нагоре — и открих във висините новия Кеша.

Моят подробен отчет за по-нататъшната съдба на неговия ум е представен в повестта „FUCK THE SYSTEM“, която ще прочетете по-долу. Всичко в нея е чиста истина. Но това не значи, че Москва след сто, двеста или триста години ще бъде именно такава. Вече обясних, защо това е личното бъдеще само на Кеша, и то възможно, а не принудително бъдеще. Многократно ксерокопираният от смърти и раждания ум на друг човек изобщо не е задължително да се озове в близко по устройство пространство.

Но, честно казано, вероятността е доста голяма. Точно заради това посветих няколко страници на съдбата на Кеша: както се казва, той е представителен. В една посока с него в своите влакове летят — нагъсто, като картечен откос, много граждани. И ми се струва, че ще е полезно да опиша тази гара, на която някога ще пристигнат.