Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (19)

Залата на смеха

Вече почти свършихме с теориите — останаха две думи за най-издръжливите (може да ги пропуснете и да преминете направо към следващата глава). Ще се постарая да обясня защо възможните грешки и неточности в моите разсъждения — ако има такива — не променят нищо всъщност.

Креаклите, както и простолюдието, си имат своя вселена, своя вселена има и математикът педофил, прикован към матушка Русия с толкова силна ненавист, че съседите се ужасяват от издаваните от него звуци от другата страна на стената и викат изплашени милицията, своя вселена има и притаилият се от другата страна некрофил, който все още предполага, че тишината ще го спаси. Всички си имат своите индивидуални маршрути. И световете, през които тези маршрути минават, са различни.

Строго казано, нашите умове нямат никакво общо бъдеще (ако допуснем, че нашето далечно ехо това все още сме „ние“). Въпреки това, всеки от нас е способен да отнесе със себе си копие от всички срещнати и да ги възпроизведе в новия свят.

Как е възможно подобно нещо? Защото излиза, че във всеки конкретен случай възниква цяла отделна вселена със своя история. А няма ли да ни излезе бая солено — да изпращаме седем милиарда статисти да угаждат на всеки отделен гражданин?

Звучи неправдоподобно, разбира се. Но информираните хора казват: това, което ние приемаме за себе си и другите, са просто отражения на изначалния ум в някаква зала на смеха и колкото хора има на земята, толкова такива зали има. Във всяка от тях кривите огледала се отразяват взаимно — но сами по себе си всички зали са безлюдни, макар на посетителя да му се струва, че наоколо е пълно с народ. Това не е съвсем обикновена зала на смеха: посетителят в нея не се отличава особено от отраженията. А човешката наука представлява аналитичната геометрия за падането и отразяването на лъчите в оня специално определен ъгъл, където измерванията са разрешени от администрацията.

Ако се опитаме да запишем формулата на индивидуалната съдба (или личната зала на смеха), тя ще изглежда примерно така:

(X×0+X₁×0+X₂×0+X₃×0…)×0=0

X е това, което ние приемаме за себе си, а X₁ X₂ и така нататък — са онези, които френските философи наричат „другите“^[71]. Формулата на цялата сума индивидуални светове, от които се състои реалността, ще изглежда така:

(X_Σ×0+Y_Σ×0+X_Σ×0…)×0=0

По всяка вероятност може да си изписваме поредици уравнения, при това много. Но всъщност изобщо не е важно какво ще се случва вътре в скобите: как хиксът е свързан с игрека и колко охранени члена има там, защото всички зали на смеха са умножени по нула. И цялото наше наномехурче също. Уви, приятели, уви.

Именно затова влаковете могат както си искат да сгазват пеперудите, и обратно. Дори ако времевата връзка се разкъса, нищо страшно няма да се случи. Тайната няма излезе извън скобите, предварително и многократно умножени по нула.

Опитват се да ни успокоят, нашепвайки, че ние изобщо не сме X, нито Y, а само нула, по която всичко е умножено. А с нулата не се случва нищо лошо. И нищо хубаво също. С нея изобщо нищо и никога не се случва.

Не стига това, ами именно нулата се преражда и пътешества по света (затова от гледна точка на физиката пътешественик няма — поради което пътешествието става възможно). Нулата е еднаква във всяка точка на мултивселената, във всеки момент от миналото и бъдещето. Именно това е онази нула-превозвач^[72], за която толкова говореха творците от шестдесетте^[73], без да са съвсем наясно какво става.

Е какво, може пък цялата тази премъдрост да е в помощ на някого. А пък аз ще се задоволя с това, че съм разложил своя съмнителен теоретичен многочлен — и сега мога да продължа повествованието.