Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (18)

Мултивлак

Това, на което ще посветя няколко от следващите страници, може да се стори доста изтъркано. Идеята е повтаряна в различни форми от много физици, лирици и мистици от древността до наши дни — няма да ми стигнат страниците, за да спомена всички (първи, ако не се лъжа, е бил Джуандзъ). Но няма да навреди, ако се изяснят някои заплетени моменти, а пък моят разказ ще получи поне някаква теоретична основа.

Днешните физици (във всеки случай някои) вярват в съществуването на множество паралелни вселени. Всички заедно образуват „мултиверс“. Това не е просто вяра. Съществуването на мултиверса е доказано с физически опити, например, с тъмни фотони (желаещите могат лесно да намерят описанието им в мрежата).

Паралелните вселени практически не си взаимодействат в обикновения смисъл. Те са безкрайно много, защото всяка е обкръжена от своите паралелни вселени и така безкрай. От тази множественост следва, че сред вселените ще има такива, които се отличават от нашата съвсем малко, и такива, които съвсем се различават от нас.

Всеки вагон във влака на съдбата е съединен не само с предишния и следващия. Той е свързан и с безкрайните тъмни вагони на други влакове, пътуващи по други вселени.

Всички тези вагони и влакове не зависят нито от нас, нито един от друг. Те съществуват изначално. Те са безкрайно много и не си пречат — светът, по който пътешества Джуандзъ, няма никакво отношение към пеперудите, които летят в главата на Рей Бредбъри.

Пространството на възможното като че ли е запълнено с постоянно заминаващи към безброй различни адреси влакове. Аз не говоря за маршрутите на космическите частици, лъчите и прочие физически абстракции, а за възможните траектории на онова, което наричаме себе си.

Няма смисъл да спорим дали са реални или не. За нас всички влакове на съдбата са нереални — до момента, докато не тръгнем лично с един от тях, тъй като реалността — това сме самите ние.

Светът е устроен така, че понякога пътниците могат не само да преминават от един вагон в друг във влака на своята съдба, но и да се прехвърлят от влак на влак. И не трябва да са каскадьори, за да правят това — просто, преминавайки през най-обикновена врата, те напускат едната вселена и се оказват в друга.

Сложно е да се обясни механизма на едно такова пътешествие — защото няма никакъв механизъм. Ние не може да се пренесем на ракета от една паралелна вселена в друга.

Но ние можем… да се превърнем в нея. Това се постига лесно — преставаме да възприемаме предишната и започваме да възприемаме новата вселена, често много подобна на нашата.

Как се случва всичко това? Тук мога само да изкажа едно наукообразно предположение и ще помоля физиците да не се сърдят.

Известно е, че квантовите системи зависят от наблюдателя. За да умъртвим или да помилваме котката, за която е известно, че е жива с петдесетпроцентна вероятност, трябва да отворим вратата на камерата, където я е пъхнал оня садист Шрьодингер^[67]. Дори казват, че свойството, открито при измерването, би могло да не е съществувало преди.

А ако си спомним, че мярка за всички неща, а значи главен измерващ прибор, е самият човек, може смътно да се досетим по какъв начин всяка измерваща линия намира в изначалната безкрайност подходящ за нея отрязък. Тя просто измерва вселената със себе си и получава съответния свят. Ако линията се промени, ще се промени и вселената. Не знам за теоретичната обосновка, но на интуитивно ниво ние всички го усещаме.

Строго казано, това приключение не се случва с „нас“. То се случва с вселената и съзнанието. Но за по-просто може да считаме, че съзнанието, което е живяло във вселена номер едно, се прекратява, а вместо него възниква съзнание, което живее във вселена номер две — както запалват от угасващата друга, нова факла. Това ново съзнание помни не своето минало във вселена номер едно, а миналото си във вселена номер две, което е било малко по-различно. Затова никой не забелязва този преход. Него по същество го няма — защото никаква материя, енергия и дори информация във вселена номер две не се е появила (ако не броим нашите сънища, но те не влизат в нито един счетоводен баланс на мирозданието, а напротив — служат като буфер между световете). Изобщо нищо не се е променило.

Освен най-важното. Вчера ние бяхме лилаво-черен негър, а днес сме станали дама, на която подават мантото. При това дамата не помни своето негърско минало. Тя винаги е била дама.

Когато пеперудата се превърнала в мъдреца Джуандзъ, той се събудил убеден, че и преди това е бил китайски мъдрец — на когото просто му се е присънило, че уж за известно време е станал пърхаща между цветята пеперуда. След това Джуандзъ живял дълъг и щастлив живот.

Това е най-древното и най-краткото изложение на принципа, наричан понякога „критичен солипсизъм“. Тук се съдържа всичко най-съществено, дори че единственият информационен регистър, свързващ различните точки на мултивселената в паметта, са сънищата.

Всеки път, когато се събуждаме в друг влак, ние помним не предишния, а новия си аз. Затова настоящият ни живот е съвсем различен от това, за което го мислим. Някои от нас имат зад гърба си много невъобразими, често зловещи маршрути — за тях ни дават представа нашите кошмари.

Когато се вглеждаме в заобикалящия ни свят с неговия космос и история, когато си спомняме живота си, виждаме не собственото си минало, а само геометрията на онова стъпало, върху което сега стои крака ни. Утре ще помним вече друго минало, защото ще стоим на друго стъпало. Стълбата е безкрайна.

Не ме питайте как работата на Киклопа се съотнася с многомерния свят и с какво са заети Киклопите в паралелните светове. Ясновидството ми има граници. Но подозирам, че Киклопът е просто станционен надзирател^[68], който следи пътниците, пътешестващи между световете, да пътуват спокойно през тази вселена и да се прехвърлят при нужда без главоболия.

Кой остава в предишната вселена вместо нас? Мисля, че правилният отговор на въпроса звучи така — предишната вселена става невидима за нас. А какво се случва там с някой друг, нека той сам да си изяснява, когато му отпуснат субсидия за това.

В подобно пътешествие няма пътешестващ, има само маршрут. На всяка крачка реалността сякаш се базира на нов скитник и всеки от тях е обкръжен от свой собствен космос с неговите далечни планети, по прашните пътеки, на които вече са успели да оставят следите си поетите песнописци.

Затова въпросът „какво ще стане в Москва след двеста и четиридесет години“ има смисъл само по отношение на всеки отделен бъдещ московчанин: градове с такова име ще има толкова, колкото са умовете, които се канят да се върнат тук като рикошет след две столетия.

А те, колкото и да е странно, са извънредно много сред онези, които не обичат този град. Изобщо, забелязал съм, че яростната омраза към „рашка“^[69] е сигурен признак, че в бъдеще човек ще има още много-много мрачни и неустроени руски животи, обикновено на социалното дъно; и нито в цитрусовото Средиземноморие, нито сред горещите естонски младежи няма да има спасение от това: ще стане точно като във вица за тирантите, дето се закачили на гарата в предишния град.

Има неизброимо много версии за бъдните дни — и всички съществуват независимо, макар че някои паралелни вселени много си приличат (дори раят и адът, където изпращат хората, най-често са обикновени надстройки и корекции на вече познатата им базова реалност).

Свободната ни воля се изразява в това, че изначално нямаме предопределен и окончателен маршрут. Но всеки влак, в който пътуваме в даден момент, има такъв маршрут. И той е желязно ясен. Влакът „Москва — Петушки“^[70] никога няма да пристигне в Лондон, там може да стигне само добрият спомен за Венечка.

По всеки от маршрутите се носи влакът на реалността, който вози една от нашите проекции в сянка. Въпросът е на кой от влаковете ще се окажем самите ние. Говоря за това, за да обясня защо няма смисъл да питаме какъв ще бъде светът след сто, двеста или триста години. Винаги трябва да питаме: за кого именно? За кого от безбройните линии на неговото развитие, преминаващи през различни умове?