Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Любовь к трём цукербринам, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Антония Маслинкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Сатиричен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Фантастика
- Характеристика
-
- XXI век
- Близко бъдеще
- Контракултура
- Линейно-паралелен сюжет
- Постмодернизъм
- Сатира
- Сюрреализъм
- Четиво само за възрастни
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2022 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2023 г.)
Издание:
Автор: Виктор Пелевин
Заглавие: Любовта към тримата зукърбрини
Преводач: Антония Иванова Маслинкова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: руски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Гея Либрис“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска
Редактор: Катя Гилина
ISBN: 978-954-172-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3485
История
- —Добавяне
Влакът на съдбата
Има един известен анекдот за Настрадин ходжа, който изобличава ясновидеца шарлатанин. Този шарлатанин без затруднение разказва какво става на дъното на морето, на седмото небе, в харема на падишаха на Индия и така нататък. Но когато Настрадин ходжа му задава най-простия въпрос — „какво крия в шепата си зад гърба си?“ — шарлатанинът замръзва със зяпнала уста и не може да каже нищо.
Логиката на анекдота е разбираема. Но работата е в това, че този шарлатанин всъщност може да не е бил шарлатанин, а просто човек, когото са помолили да погледне през телескопа към собствения си пъп. Ясновидството е устроено така, че прави ясна картината само там, където се фокусира.
То е дупка в стената и през нея не се вижда абсолютно всичко, а само това, което се вижда през нея. И на първо място думите ми се отнасят за способността да се вижда бъдещето, във всеки случай за дарбата, която аз притежавах.
Уви, да прозра собственото си бъдеще почти никога не можех — вероятно, знанието за него е несъвместимо със свободната воля. Това, общо взето, е разбираемо: да не знаеш своето утре, означава, всъщност, че днес си свободен да постъпваш както щеш. Можех да проследя само най-вероятните последици от постъпките ми, и то невинаги.
По отношение на чуждото бъдеще ясновидството ми беше телескоп, насочен към облачното небе — най-често показваше сивата пелена на облаците. Но понякога в окуляра се мерваше нещо синьо и слънцето блестеше или можеха да се видят луната и звездите. По-правилно е да кажа, че не аз виждах бъдещето, а то в определени моменти ставаше видимо — като че ли в мътната пелена се появяваше процеп. Но във виденията ми имаше много странни и взаимоизключващи се неща.
И колкото и налудничаво да звучат такива думи в устата на един Киклоп — след дълги наблюдения разбрах, че на практика хората не могат да влияят върху съдбата на заобикалящия ни свят. В този смисъл аз бях изключение, защото виждах онези редки точки на уязвимост, където влиянието беше възможно.
Рей Бредбъри има един разказ за лов на динозаври: ловците се отправят към миналото с машина на времето, застрелват обреченото влечуго миг преди то да потъне в блатото или в поток от лава — и се връщат обратно, практически без да нарушат световния баланс.
Но сетне един от ловците случайно се отклонява от надвесената над джунглата пътечка и настъпва една пеперуда. Когато пътешествениците се връщат в своята епоха се оказва, че залепналата за подметката на героя мъртва пеперуда толкова силно е нарушила взаимовръзката между световните събития, че са се променили дори правилата на езика, на който говорят американците, а и президентът им също е друг.
Идеята е много красива и понятна. Интуитивно, на пръв поглед тя изглежда вярна. Но точно това е случаят, когато интуицията те подвежда. Да, разбира се, ние изпращаме в бъдещето вълни на последствията от нашите постъпки. Всичко в света е преплетено и като че ли ние можем да влияем на утрешния ден чрез това, което правим днес. Че как иначе?
Обаче моето пряко знание за света се разминаваше с тази догма. Виждах, че хората в огромното болшинство от случаи не могат да променят нищо в мирозданието. Опитите да влияят на реалността с методите на Рей Бредбъри не водеха до никакви сериозни промени в бъдещето. Светът беше еластичен — след няколко поклащания той се връщаше към своя основен чертеж. Раните зарастваха, вдлъбнатините се запълваха, грешките се прощаваха.
Това може да изглежда странно, но повечето от човешките действия и усилия влияят само на характера на белия шум, който блещука по краищата на екрана на битието — и никак, ама абсолютно никак не променят появяващата се върху него картина. За всичко това, както се беше изразил един християнски мистик, петелът няма да пропее.
Най-просто се обяснява мирното съвместно съществуване на свободната воля и предопределеното, като се вземе за пример електронна игра на конзола: целият й сюжет, всички кат-сцени[63] и заключителната анимация са вече записани на инсталационния диск. Но Кеша може както си пожелае да се упражнява в неполиткоректно насилие по пътя от един чекпойнт към друг — тук той има пълна свобода на волята.
Както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло.
Но какво да правим с потомството на онази птичка, която е умряла от глад, понеже не е изяла пеперудата… и т.н., и т.н.?
Ами нищо. Вселената е устроена така, че дребните флуктуации много рядко са способни да променят общия ход на събитията. Работата е там, че историята — и космическата, и личната — не е толкова тиктакането на навития някога и натрупващ грешки хронометър, чието движение зависи от попадащите в неговите зъбчати колелца пеперуди и мравки, колкото е грохотът на влака, забелязан отначало в точка „А“, а след това в точка „Б“, умножена по вярата на наблюдателя в това, че това е един и същ влак, видян от един и същ наблюдател.
Ако говорим на битов език, нашите животи са съставени от зацепени една за друга ситуации и положения. Имаше една песничка от един анимационен филм: „каждому, каждому в лучшее верится, катится, катится голубой вагон…“[64]. Светът е изграден от нас, а ние (имам предвид нашите разтегнати във времето съдби) сме направени от такива вагони. Пътникът — това е все едно някакво моментно внимание, което плува от вагон във вагон (ако трябва да сме съвсем точни, пътникът никъде не плува, а обратно — влакът, вагон подир вагон, връхлита върху него).
За да пристигат пътниците по разписание на определеното място, трябва да се запазва връзката между времената. Трябва да се спазва определено приличие — в света не трябва да се случват критични събития, които нарушават разписанието. Светът трябва да се движи от един чекпойнт към друг.
Разписанието е известно предварително и не е лесно да се промени. В историята има много случайни и неинтересни неща, много незначителни и дори неопределени неща, за които изобщо никой никога няма да узнае, тъй че няма смисъл да обсъждаме били ли са или не. Траекториите, по които ще се разлетят фойерверките, маршрутите на планктона в океана, точното количество на изгорелите класове в запаленото от кулаците колхозно поле — най-често не играят никаква роля в мирозданието.
Никакви ужасии няма да произлязат от това в далечното бъдеще. Просто защото никой няма да узнае нищо за това. Повечето пеперуди, а и хора също, тежат на световните везни не повече от една неприлична дума, надраскана на стената на вагона на място, което никой никога няма да види.
Именно това „никой никога няма да види“ е и ключовият момент по всички въпроси, свързани с пеперудите и техните следи във времето. Отклоненията от световния план и техните следствия най-често преминават в онази зона, където техният наблюдател изчезва — и се самоликвидират. Това сигурно е свързано някак с онази фина област на физиката, където се отчита ролята на наблюдаващото съзнание. Но аз не съм специалист в това.
Светът не е длъжен безкрайно да продължава безкрай всички започнали в него истории. Важно е никой от наблюдателите да не забележи несъответствията. А за това обикновено няма нужда от никакво старание. Всъщност, човек трябва доста да се постарае, за да накара някой да забележи нещо.
Дълго се рових в книгите и се опитвах да намеря поне някакво обяснение за това, и ето какъв интересен цитат открих у физика Дейвид Дойч (той докосна сърцето ми, защото също говори за пеперудата): „… казват, че по принцип една пеперуда, която се намира в едното полукълбо, с пърхането на крилцата си може да предизвика ураган в другото полукълбо. Неспособността да се направи прогноза на времето или нещо подобно приписват на невъзможността да се вземе предвид всяка пеперуда на планетата. Обаче реалните урагани и реалните пеперуди се подчиняват не на класическата механика, а на квантовата теория. Неустойчивостта, бързо увеличаваща малките неточности… просто не е признак на квантовомеханичните системи. В квантовата механика слабите отклонения от точно определено начално състояние се стремят да предизвикат само незначителни отклонения от предсказаното крайно състояние…“
Надявам се, това се отнася до същото, за което u аз говоря. Ако ли пък не, то е много подобно. Отначало дори ми беше непонятно защо в един такъв самовъзстановяващ се свят е необходима специална каста на поддържащите реда, т.е. Киклопите. След това разбрах. За света са опасни само извънредно критични събития — образно казано ситуации, за които Хамлет някога е казал: „The time is out of joint“.
Обикновено това се превежда като „векът е разглобен“[65], макар че са възможни и растафарански трактовки. Вече казах, че поетите много вярно отгатват същността на нещата и това е още един от тези случаи. Бях нужен именно за предотвратяване на подобни изключителни събития (изобщо не е задължително те да изглеждат като нещо грандиозно — забравеният вкъщи чадър може да разкъса времевата връзка). Но такива катаклизми са твърде редки.
Вселената има много сеизмоустойчив градеж и времевата връзка е здрава. Никаква пеперуда, освен специално пуснат боен дрон, няма да успее да повреди базовата реалност така, че да промени разписанието на влаковете (по-точно, разписанието на пътниците — ще обясня разликата).
Но това може да се случи заради случайни повреди на реалността. Ако разгледаме зараждането на едно такова скъсване, без усилие бихме могли да закърпим реалността — точно в това се състои всекидневната работа на Киклопа.
Но аз не се претоварвах много с мета- или прочее физика, понеже разбирах цялата й безполезност. Птиците мислеха, че съм един от творците, а пък аз работех като обикновен киномеханик, който внимава лентата да не се къса. Световните смущения и дисбаланси, които отстранявах, бяха заплахите от хамлетовската връзка на времената — в мащабите на една регионална, колкото и обидно да звучи, прожекционна кабина.
… o cursed spite
That ever I was born to set it right![66]
„Ах твойта мамица, пак аз да вкарвам ред!“ — е свободният ми пропит от лични чувства превод на думите на Хамлет.
Особеностите на нашето възприятие ни карат да виждаме влака на собствения си живот като верига от причинно свързани помежду си преживявания и събития. Но всъщност всички вагони са налични едновременно — затова понякога ние можем да виждаме бъдещето. По своята същност вагоните са просто различни кадри на вече заснет филм, между които се мярка черната хармоника на прехода.
Но ние невинаги преминаваме от вагон във вагон. Понякога ние преминаваме от влак във влак.