Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (16)

Великият Hamster

Кеша беше висок и вече оплешивяващ (независимо от младостта си) блондин. Беше слаб, леко чипонос и имаше уникален смешен белег — на челото му тъмнееше бенка, която леко напомняше на звездичка, заради която от време на време го съветваха да премине на военна служба (ще може да икономиса от кокарда). Кеша не се обиждаше.

Едва ли можеше да се нарече красавец, но и урод също не беше. Бе напълно възможно някоя девойка да се влюби в него. Обаче в личния си живот той беше неустроен млад човек.

По-често нямаше приятелка и съгрешаваше в самота пред монитора (не беше единствен — в днешно време това е по-скоро правило, отколкото изключение).

Най-много му харесваше порното с японски ученички в моряшки униформи — за себе си го наричаше „нахимовско букаке“. Нахимовското училище^[60] нямаше нищо общо с това: японците, напреднали в културно и еротично отношение, наистина имат такава моряшка училищна униформа, която от самото начало се е въвеждала като национален секс-фетиш. Кеша имаше сериозна колекция от „нахимовски“ филми. И докато наблюдавах неговите скромни домашни радости, забелязах нещо странно.

Никога не съм се замислял преди с кого всъщност завързва любовни отношения ползвателят на интернет порнографията.

С някоя далечна актриса? Е, едва ли, това е вече минало.

Със своето въображение? Като че ли също не — ползвателят гледа екрана, където всичко вече е нарисувано.

С картинката на екрана? Но в съзнанието на горкия човечец се случва съвсем истинско сношение и той, така да се каже, тържествува над видяното, понякога по три-четири пъти на ден.

На мен поначало дори не ми хрумваше да насоча в тази посока служебното си зрение — но веднъж, докато наблюдавах самотните упражнения на Инокентий, пред когото на монитора се кършеше поредната завързана с канап като суджук японска чан^[61], забелязах някаква сянка край него.

Не че около Кеша пърхаше някакво черно привидение, не. Това, за което говоря, беше по-скоро усещане.

Засмукващата тъмнина около Инокентий се сгъстяваше и ставаше толкова по-гъста и студена, колкото повече се приближаваше към момента на своя бивш таз (много вярна парафраза на думата „екстаз“ по отношение на ползвателите на фотографски отчети за отминала любов).

А след това… той се сля с тъмнината като с жена. Като че ли от монитора изскочи някакво черно рошаво цвете, обви се около потреперващия Кеша, пое в себе си пламъка на неговата радост, стисна го за секунда, сякаш го претегли и, намирайки го за твърде лек, изпълзя обратно в монитора като остави леко отслабналия и поостарял нещастник на мястото му.

И веднага след това видях хиляди, милиони, стотици милиони други монитори — и същата черна засмукваща тъмнина, която се хранеше с оскъдните градски радости на набутаните в бетона хора. Опитвах се да разбера каква е тази тъмнина и видях нещо подобно на огромен черен полип, някаква прилепнала към света бездна. Именно в нея политаше несподелената човешка страст, която стреляше по лъжливи цели. Ако се изразим научно, това беше огромен световен паразит, подхранван от силициевата информационна инфраструктура. И забелязах, че той завлича своите редовни партньори, включително и Кеша, в едни много неприятни и еднотипни форми на бъдещето.

Повярвайте ми, невъзможно е да се разбере новото поколение, всички тези креакли^[62], хипстъри и прочее мърчъндайзъри, без да вземем под внимание, че всички те от ранна юношеска възраст са съпрузи на задекранната тъмнина (изразът „екранни чекиджии“, който по-точно предава същността на нещата, ми се струва твърде вулгарен).

Няма нищо по-трогателно от предположението на някои литературоведи в преклонна възраст, че един ден някой от нашите съвременници ще напише за тези нещастници „Бесове 2“. По-подходящо би било съвсем друго заглавие. Например, „Veliky Hamster“ (задължително на английски, за да се подчертае напредъка, осъществен в нашата културна парадигма от времената на „Бесове 1“ и Великия Хам).

Постоянното съжителство с екранната илюзия като остра кука се закачва за слабия хипстърски ум и го тегли към бъдещето по много странни маршрути. Това е най-важното. А фактът, че на руския хипстър често му е присъща дребнобуржоазната психология — това е чисто естетически феномен, който няма никакво отношение към същността на въпроса.

За да разберем от какво съществува интернет, трябва да погледнем с какво се занимава. А той е зает основно с това, че прекарва през себе си порно — то е приблизително една трета от трафика му.

Тъкмо този пулсиращ черен полип, разраснал се над силициевата инфраструктура, беше главното оръжие на Птиците. Той беше подобен на тежък товар, който постепенно полепваше по световната чиния и необратимо нарушаваше нейния баланс, премествайки точката на древното равновесие. Полипът завличаше Кеша в своя въртоп заедно с огромен брой негови събратя по нещастие — бавно и непреодолимо, така че никакви усилия на бъдещите Киклопи не можеха да предотвратят задаващата се катастрофа.

Братята си по разум човекът е срещнал много отдавна — по-точно те са срещнали човека.

Но предпочели да не му се мяркат много пред очите. Отначало се държали скромно, но после всичко се променило. Силициевата революция беше пристигането в нашия свят отначало на десанта с чертежите на плацдарма, а после и на атакуващите сили. Впрочем за това тепърва ще разказва един от героите в моето повествование.

Но черният силициев полип не беше единственият бич на Земята. Аз веднага забелязах и други паразити, облепили многострадалното човечество, което в този момент ми заприлича на нещо като хранителна култура в огромната лабораторна чиния, където бяха прераснали не по-малко от сто вида различни плесени. Там пълзяха плъхове, хлебарки и се носеха прилепи.

Приличаше на оживяла картина на Бош, където всеки елемент е една от паразитиращите същности на човека. Като в идеален концлагер се утилизираше всяка човешка слюнка, сопол или косъм.

Ще дам само един пример, за да разберете за какво говоря. Сигурно всички знаят за една неприятна особеност на човешката психика — ние изведнъж започваме да изпитваме отвращение към някой дребен дразнител, който периодично нахлува в сферата на вниманието ни. Например, към някой звук, който смятаме за неприятен — тракането на съдовете, кашлица зад стената и т.н.

Този звук може да е много тих, дори трудно различим в сравнение с всичко останало, което чуваме. И въпреки това със снайперска точност го отделяме на общия фон — и веднага потръпваме от омерзение. Освен звук това може да бъде миризма (например, от приготвяния на третия етаж борш), вида на родния вход, натрапчивата мисъл за началника или каквото и да е.

Така се проявяват едни особени психични насекоми, своего рода ментални въшки, паразитиращи само върху човека. Те създават в съзнанието ни тези възелчета на отвращение към някои случайни прояви на мирозданието — а след това, когато започнем да изхвърляме в пространството горещи протуберанси на ненавист, ни накацват като гладни мухи. Мнозина наши съвременници, които по двадесет часа в денонощие изобразяват модерни, щастливи и успешни хора, всъщност са така въшлясали от тези неприятни същности, че едва намират сили да изпълняват задълженията си пред паразитите от по-високите класи. Вонящи крастави мужици — би казал някой помешчик в миналото — и би бил технически прав.

Забавно е, че с изключение на висшите храненици на човечеството, дребните същности, болшинството от които се хранят от нашия разум, не притежават такъв. Въпреки това те могат по най-причудлив начин да му влияят. Много странности в нашия живот, които хората обясняват с особеностите на своята култура, са били въведени в употреба, за да осигурят хранителна среда на някой специален клас психически примитивни същества. Такива са например обрязването и пиърсингът.

Като цяло, както обикновено, има една добра и една лоша новина. Добрата е, че човекът играе най-важната и главна роля в духовния баланс на света. Лошата е, че тази роля е като на кобилата в монголската конница: в младостта си служи на воините за невеста, после ражда жребчета и дава мляко, след това я яхат насам-натам, а накрая я изяждат и от кожата й правят юрта.

Само че кобилата по време на страшния си път не мисли, че като тръгва от хладните степи към Европа хитро и не особено честно ще си уреди живота, а човекът го мисли съвсем сериозно. Освен това кобилата не се моли на Чингис хан.

Но базовата механика на Световната Енергийна Империя вече е описана достатъчно подробно в съответната литература. Съветвам интересуващите се да се обърнат към нея. В една-единствена книга едва ли е възможно да разкажа за всички ужаси, които се случват на Земята, затова да се върнем към Кеша. По-точно, към неговото далечно бъдеще — ще стане дума именно за него.

Ако трябва да съм честен, страх ме е да не ме обвинят в очерняне. Затова, за да избегна недоразумения и неразбиране с множеството по-канонични откровения, ще ми се наложи да разкажа как аз виждах бъдещето — и изобщо какво е това.