Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (13)

Рудолф

Червената пелена пред очите му постепенно се разсейваше. Рудолф Сергеевич започна отново да вижда стаята си: книжните шкафовете със стройни редици златно-черни философски томове, бюрото с бюстовете на Шопенхауер и Кант и масивния старомоден компютър с недописана страница на светещия екран.

Припадъкът премина.

Рудолф Сергеевич помнеше само страшната сила на тласъка, който едва не го изхвърли от стола. Освен това той имаше още някакви кошмарни халюцинации. Египетски богове? Не…

Птици, които приличаха на тях. Много Птици. И те искаха нещо от него. Съвсем определено.

„Ще трябва да отида на лекар — помисли си Рудолф Сергеевич разтревожен. — Някой път ще падна ей така на пода, и край…“

Той наведе поглед към бюрото. Най-лесно беше да се успокои, като продължи работата върху „Пролегомени към Критика на Пространството и Времето“. Този труд трябваше да впише със златни букви името му в историята на световната философия, затова Рудолф Сергеевич шлифоваше всяка дума в него.

Вдигна очи към екрана и препрочете написаното преди припадъка.

„Възможно е тайната на предназначението ни да е такава: нужни сме на нашия Творец и Създател, за да може той да БЪДЕ, защото той съществува само по отношение на нас, своите създания. Канто лъчът на фенера се вижда само тогава, когато попада върху осветявания обект, така и моето съзнание, т.е. самият аз, възниква само заедно с осъзнаваните обекти и изчезва заедно с последния от тях (което знае всеки човек, който в сънувал сън без съновидения). Не е ли такъв и висшият принцип на творението?

Ние сме видения на Създателя, които правят реален Виждащия. Както е казано в Изумрудения Скрижал на Хермес Трисмегист (същият е и египетският бог Тот) — «Има едно Цяло, което сънува, а сънят му е Всичко, което съществува…»“

Рудолф Сергеевич се замисли. Продължението не се раждаше в душата му. Ходът на мислите, доскоро ясен и открит, беше безнадеждно нарушен от припадъка. В потресеното му съзнание все още затихваха вълните на уплахата. Толкова неща му се привидяха за няколко задушаващи секунди…

Най-страшното бяха не толкова тези смътно видени Птици, а странната увереност, че самата същност на съществуванието се прояви току-що такава, каквато е и че преди просто му се е привиждало, че животът има някакво друго съдържание, украсено със завъртулки от фалшиви ретроспективи.

И такова нещо логически не може да се опровергае… По-сетне може да го вмъкна някъде в Пролегомените. Но засега трябва да дойда на себе си.

Рудолф Сергеевич взе в ръка телефона, който лежеше върху зеленото сукно, и си пусна „Angry Birds“ — играта, която винаги му помагаше да се успокои и да си събере мислите.

На това ниво трябваше да разруши голяма дървена пирамида, поставена върху фундамент от бели — облачни ли, памучни ли — тухли. Египетският цикъл, на самия финал. Зелена мустаката свиня с висока златна тиара, стиснала в ръце регалиите на фараона, седеше в тайния център на пирамидата — по всяка вероятност, в погребалната камера — и гледаше със скръбни очи право в душата на Рудолф Сергеевич.

Рудолф Сергеевич се прицели и изстреля първата птица, която приличаше на голям и тежък кафяв балон. Птицата счупи няколко горни дъски, търкулна се надолу и с едно достойно „кряк“ умря в праха…

Рудолф Сергеевич зачака кога ще изчезне — поради някакво предпазливо целомъдрие той никога не пускаше следващата птица, преди да се разпадне предишната.

„Ама че жестока игра — помисли си той, докато зареждаше прашката с малка синя птичка — целият й смисъл е в това, че ние убиваме птичките и гледаме как умират. А съзерцаването на нарисувано убийство по нищо не се отличава от наблюдаването на истинско. Както казват на Изток, разваляме кармата. Просто ей така!“

Специално за синята птичка много му беше жал. Сигурно заради размерите й: още мъниче. „Тази игра — мислеше си Рудолф Сергеевич, променяйки ъгъла на прицелване, — без съмнение апелира към най-низките и жестоки инстинкти, залегнали в човешкото подсъзнание. И едновременно с това е фундаментално лицемерна като целия западен дискурс. Тя ни дава възможност да убиваме живи същества и същевременно да запазваме цивилизовано изражение. Ужасното е обаче, че в нашите дечица, които смятаме за едни такива русокоси ангелчета, инстинктът за убийство е вече вграден, налице е още от самото им раждане. А как само нагъват месце… Ангелчета, да… Трябва да го вкарам в «Пролегомени».“

Той пусна птичката в небето и тупна с палец по дисплея. Синята птичка се разлетя на три. Трите сини живи топчета храбро и безнадеждно се врязаха в полегатата стена, повредиха няколко летви и паднаха надолу — да умрат.

Зеленият фараон Свинтус гледаше Рудолф Сергеевич изпод вежди с мрачен фатализъм. Устата му под рижата четина на мустаците едва мърдаше, сякаш произнасяше непонятна кабала. В главата на Рудолф Сергеевич просветна конспиративната догадка, че зеленият фараон свиня сам си е организирал това птиче покушение, с цел тутакси да накаже виновните за назидание…

„Сигурно — мислеше си Рудолф Сергеевич — затова ми се привидяха Птиците, защото постоянно играя на тази глупост. Прекалено често… Като малко дете. Направо срам ме хваща…“

Мисълта, нарушена от припадъка, най-после се върна в творческото си русло: стана ясно, как философемата трябва да се развива в бъдеще.

Рудолф Сергеевич сложи телефона на масата и затрака по клавишите:

„И така, има едно Цяло, което сънува, а сънят му е Всичко… Основният въпрос на философията и теогонията тогава би прозвучал така — Lucid Dream or Nightmare^[26]? Осъзнава ли ЦЯЛОТО, че му се присънва сън? Или това е просто кошмар, над който ТО има власт не по-голяма от тази, която имаме ние над нашите лоши сънища?

Наблюдавайки ставащото край нас, логично е да предположим, че Творецът ни сънува кошмар, но не може да се намеси в него, тъй като не знае, че спи и сънува кошмар. Възможно е, той все пак да е всеблаг Господ, въпреки злото, което постоянно причинява на света — тъй като просто спи и сънува. Злото престава да бъде негов избор и предопределение. И last but not least^[27], в този случай намира обяснение древният парадокс, който е омайвал още Ницше и Борхес — самоубийството на Бога, което е в основата на много легенди и религии…“

Рудолф Сергеевич почувства между плешките си тръпката на благоговението, все едно беше най-сладката духовна краста, която означава, че му поникват криле. Това се случваше винаги, когато му се удаваше за няколко мига да надзърне в искрящия свят на Идеите — Платоновия Космос.

Виждаше ясно онзи духовен механизъм, който така се мъчеше да опише, и разбра, че почти е разгадал неговото съкровено устройство.

Пред него възникнаха два ослепителни кръга, съединени с линии, които минаваха през разположения точно между тях фокус. Нещо като обемен знак на вечността — преливаща се и блестяща с всички цветове на дъгата триизмерна осморка.

Платоновата природа на този обект се проявяваше в това, че формата му беше едновременно и негов смисъл, който ставаше ясен от пръв поглед. Тези две духовни слънца бяха свързани чрез най-тайнствено взаимодействие.

Първото кълбо със своите лъчи създаваше второто. А второто — със своите лъчи създаваше първото. Те сякаш взаимно се пораждаха. Тук нямаше творец и творение — кълбата не можеха да съществуват поотделно. Нямаше смисъл въпросът кое от тях е първо и главно. Това бяха два проектора, всеки от които се появяваше от лъча на другия. Две ръце с моливи, които рисуват огледално върху лист хартия.

Рудолф Сергеевич разбра, че вижда космическия ин-ян — най-простото от лицата на Божеството.

„Да, — помисли си той — това не го съобразих. Ние сме просто кошмара, сънуван от Бога. Но Бог е просто кошмарът, който сънуваме ние. Трябва да го допиша…“

Но имаше още и Троица… Рудолф Сергеевич вече се канеше да устреми към нея своите духовни очи, когато изведнъж с неудоволствие забеляза, че чистотата на преживяванията е нарушена от един най-пошъл отпечатък на профанизирания свят.

Проблясващата осморка загуби своя многоцветен блясък и Рудолф Сергеевич видя в едната й половина зелена свинска зурла със златна корона. Това, без съмнение, беше прасето от „Angry Birds“ — изглеждаше също така карикатурно. Но затова пък в другото кълбо…

В него се появи зловеща глава на Птица, обгорена сякаш от неземен огън. И в нея вече нямаше нищо карикатурно.

Рудолф Сергеевич беше виждал по-рано тази страшна обгорена Птица… Той си спомни припадъка си и съпровождащите го халюцинации… Халюцинации ли?

Уви, разбра разтреперан, не са били халюцинации.

Сега ясно осъзнаваше, че той, който беше сменил Николай, Даша и още кой знае колко преди тях — е просто зареяно в пустошта оръжие на Птиците. Променящ формата си ключ, който никога не е бил по-близо до това да отключи тайната врата на Вселената.

Древният Глиган беше хванат и не можеше да избяга от капана, където го бяха уловили Птиците. Този капан стана умът на Рудолф Сергеевич. Той се беше добрал до Глигана, който се криеше в Платоновия космос, и хвърли върху него мрежа от безупречни силогизми.

Рудолф Сергеевич изпита ужас и гордост. Все пак в неговите Пролегомени имаше смисъл — и то какъв! Макар и не онзи, за който мислеше, разбира се… Хрумна му мисълта, че ако успееше да види Троица, той щеше да намери в нея себе си — създаван и създаващ, съзнаван и съзнаващ — но време за този екзерсис вече нямаше.

Той отново видя обемната осморка със заключените в нея Глиган и Птица. Обгорената Птица се подаде от своята половинка и докосна Рудолф Сергеевич с нещо подобно на къс маршалски жезъл.

На Рудолф Сергеевич му се стори, че крайниците му бяха стегнати от плътни невидими ленти. Тези ленти го повдигнаха от мястото му и го повлякоха по червеното петно, което преди това беше неговата стая, към светлия процеп на изхода — вратата на балкона.

И докато се прехвърляше през парапета, Рудолф Сергеевич накрая проумя жестокия прост план на Птиците. След като точно бяха фиксирали Древния Глиган в платоновския космос на идеите, те трябваше да унищожат целият този космос заедно със съзнанието, в което той възникваше. Неговото съзнание.

Но какво ще се случи тогава с обгорената Птица?

Рудолф Сергеевич дори не успя да си зададе този въпрос, когато от реалността вече дойде отговорът.

Обгорената Птица направи невъзможното. Проблясвайки с червена холографска пола, която приличаше на престилка от египетска фреска, тя по непонятен начин се измъкна от осморката, излезе от нея и като нарушаваше всички съответствия и мащаби, с едно движение на клюна си подхвана Рудолф Сергеевич и го хвърли на своето място.

Рудолф Сергеевич стана един от полюсите на мирозданието. Той създаваше Древния Глиган по чертежи, наследени от Птиците — във вид на карикатурна зелена свиня. А на Глигана, изглежда, му се налагаше да създава Рудолф Сергеевич, за да може той и занапред да създава самия него. Сега за тях това беше единственият начин да продължават миг по миг — и в кафявите меланхолични очи на Глигана застина покорна тъга…

Но изчезването стана неминуемо, понеже техният двуполюсен ейдос се носеше с пълна скорост срещу идеята за мръсния асфалт и в мястото на сблъсъка неминуемо трябваше да се появи идеята за страшния удар.

Рудолф Сергеевич замря в свистящата безтегловност, стисна очи — и разбра, че птиците отново изгубиха.

Те няма да унищожат Платоновия космос заедно с него, досети се той. По-точно, ще го унищожат, но такива космоси в света има толкова, колкото са в тях умовете, които оперират с абстрактни понятия. И във всеки един от тях — във всеки! — ще остане убежище за Древния Глиган, ако този ум поне понякога започне да мисли за това, какъв е неговият източник, и си спомни в една или друга форма за Твореца…

Неговата смърт няма да бъде самоубийство на Бога, а просто гавра на Птиците над създадената от тях самите издевателска икона. Древният Глиган не можеше да бъде настигнат в неговото последно и най-висше убежище.

Или…

Падането изведнъж се забави — като че ли Птиците бяха чули тази мисъл и тя им се беше сторила толкова важна, че заради нея забавиха времето.

Единственият начин да победят Глигана беше изобщо да му откажат правото на съществуване, разбра Рудолф Сергеевич. Да направят така, че в съзнанието да не остане идеята за Твореца. Затова трябва да отнемат от хората излишната енергия, която по-рано им даваше възможност да се досещат, че има Бог. Когато в нито една от божествените Двоици и Троици, които той съзерцаваше, не се намери място за Създателя, той просто ще умре… Богът може да бъде умъртвен само по един начин — като бъде напълно забравен… Това ще бъде дълга и трудна битка. Но беше напълно възможно да я спечелят. Само че най-съвършеният и последен меч на Птиците вече няма да бъде той, разбра Рудолф Сергеевич.

Рудолф Сергеевич изпита едновременно ужас и упоение от мащаба на тайната, която се откриваше пред него. Времето се забави почти до пълно спиране, наоколо всичко почерня и на милиметър от асфалта той проумя, че птиците са намерили нужния код. Именно така сега ще бъдат препрограмирани техните мощни квантови компютри.

Всички остриета, насочени от Птиците към Глигана, ще бъдат изковани по един и същ шаблон.

Не в подробности, разбира се.

А в главното. И в най-страшното.

Щом разбра това, Рудолф Сергеевич се разсмя гръмко и се разпръсна на сребристи искри в пустошта.