Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (12)

Даша

Птиците се държаха с Даша деликатно и дори виновно. Струваше й се, че те отвръщат поглед — макар да разбираше, че това не променя нищо, тъй като те виждат всичко ясно в 360-градусовия обхват.

Сред огромната тълпа около ешафода почти не се чуваха крясъци на ненавист. Долиташе само ропот, който приличаше на морски прибой или подземен тътен. Даша, с присъща на жените самонадеяност, помисли, че събралите се на площада, са трогнати от нейната младост и чистота. И в същия миг разбра: Птиците са усетили нейната мисъл.

На ешафода те бяха две — в халати с преливащи цветове, с дълги плитчици, преметнати на гърба (Даша отнякъде знаеше, че така изглеждат Птиците от по-висш ранг). Птиците се вцепениха, все едно им дръпнаха щепсела, но моментално се съвзеха и продължиха работа.

Те бяха заети с настройването на Кръста на Безглавите. Като сверяваха показанията на светещите таблици, които от време на време припламваха ослепително ярко, те обръщаха медните пръстени с писмена на неговия опорен стълб. Тези писмена изглеждаха на Даша като следи от птичи крака.

Иззад кръста изведнъж излезе трета Птица, която преди това не беше на площадката. Тя не би могла да се крие зад кръста до тогава, защото той не бе достатъчно широк — и въпреки това нейната поява изглеждаше именно така.

Беше облечена в блестящ комбинезон от същата странна холографска материя, каквато носеха и другите Птици. Платът изглеждаше сив, но на места трептеше и преливаше в червено — като че ли върху Птицата имаше невидим плащ, който я оцветяваше на онези места, в които се допираше до комбинезона. На гърдите на Птицата имаше знак, който приличаше на звезда със скосени лъчи, а главата й бе увенчана с украшение от къси червени пера. Тя изгледаше величествено, но впечатлението разваляше един страшен белег от изгаряне: клюнът и перата сякаш бяха овъглени от невъобразимо ярка светлина, а едното й око се бе спекло в мътен бял омлет.

Еднооката птица държеше блестящ метален диск. Тя го обърна към Даша — но Даша не можа да види отражението си в него. Дискът в ноктите на Птицата се сви и се превърна в метално цвете. Птицата пристъпи към Даша, закачи това цвете на гърдите й (то се захвана само като гущер с ноктите на крачката си), а след това изчезна зад Кръста на Безглавите също така незабележимо, както се появи, все едно опорният стълб беше ъгъл на сграда.

Даша реши, че металното цвете е някаква антена. Манипулациите с въртящите се пръстени, които извършваха Птиците край Кръста на Безглавите, започнаха да отекват в нейния корем, в най-интимните и съкровени дълбини. Всяко завъртане на някой пръстен променяше нещо вътре в нея — и макар Даша да не знаеше точно какво става, коремът й разбираше стигащите до него безмълвни инструкции. Даша не се страхуваше. Може би древният животински ум, към който се обръщаха Птиците, все още не беше научен да се страхува.

Птиците завършваха настройването. Даша се досещаше, че тази операция не предвещава нищо добро. Прииска й се всичко да свърши колкото може по-бързо. И — странна работа — веднага започна да й се струва, че времето наистина се ускорява.

Поведоха я към далекогледа и тя видя в окуляра червените пясъци и кръглата колонада насред тях. В центъра на кръга в земята зееше черна дупка, а до нея лежеше човек. По-точно, остатъци от човек — той беше размазан от страшен удар. Но лицето му със затворени очи беше запазено и спокойно, като че ли преди смъртта си той беше разбрал нещо, което бе омаловажило физическото страдание…

Даша познаваше това лице. Тя го беше виждала много пъти… Но къде?

Спомни си — в огледалото! Тя самата беше този човек, самата тя едва не порази Древния Глиган, а пък той… Изчезна ли? Във въздуха ли се стопи?

Но откъде се взе дупката? По-рано я нямаше.

Тръбата на далекогледа като че ли дочу въпроса. Дупката в земята се оказа в центъра на полезрението — и Даша по някакъв начин надникна в отвора.

Пред нея имаше тунел, прогорен от лъч с невероятна сила. Тунелът изглеждаше идеално кръгъл и безкрайно дълъг: вниманието потъваше в него все по-дълбоко, но той не се променяше. После пред очите на Даша се мярна сянка. Зелено петънце със златна искра.

Това можеше да бъде само Древният Глиган.

Даша си спомни какво преживя Николай по време на миналия полет и се досети, че навигационната система на Птиците й показва входа в пространството, където се беше скрил Глиганът след неуспешната атака.

Следващият жив снаряд беше тя.

Странно, но не я напусна веселото младежко безстрашие. Тя разбра, че е избрана от Птиците специално за този полет и вече не може да промени съдбата си. Нейният живот нямаше друга цел. Тогава защо да се страхува от предназначението си? Все едно гвоздеят да се страхува от чука…

Даша пусна телескопа.

Сложиха й юзда с мъждукащи отблясъци, която я повлече към земята — наложи й се да се свие в позата на зародиш, както миналия път. Когато вдигна лицето си, пред нея беше небето във вилката на Кръста на Безглавите.

Щом дойде на себе си след тласъка, тя се видя сред същия червеникав лимб^[24], през който неотдавна се носеше Николай.

Реши, че й предстои да се превърне в нещо като минометен снаряд и щом излети вертикално нагоре във висините, да се стовари по парабола в черния кладенец, където се скри Древният Глиган.

Обаче Птиците, изглежда, не се канеха да я превръщат в жив снаряд. Бяха замислили нещо друго: полетът на Даша беше бавен и с лек наклон. Тя без да бърза се издигаше в небето, усещаше се почти като хвърчило.

Беше ясно, че Птиците нарочно бяха разкрили пред Николай, а по-късно и пред нея страшните тайни на Космоса. Живото оръжие придобиваше сила само ако осъзнаеше своето предназначение — и Даша вече разбра защо. В противен случай изпратеният от Птиците снаряд би загубил своето главно свойство — одушевеността. Той би се превърнал в хвърлена по Твореца глина. Парчето месо, което не осъзнава нищичко, сто процента не би долетяло до трансценденталния чертог, където пребиваваше Древният Глиган. Но живата душа, която разбира задачата си, би могла да се добере до него…

Даша забеляза, че развалините на кръглата колонада вече са наблизо и тя скоро ще прелети над черната дупка в центъра й. Нещо трябваше да се случи. Нещо назряваше…

Изведнъж остра болка проряза корема й, стори й се, че вижда острите нокти, въртящи пръстените със светещи знаци на Кръста на Безглавите. Птиците отново установяваха връзка с нея. После се случи неочакваното.

С безпогрешния си женски инстинкт тя усети, че в корема й се е завързало възелче нов живот. Това беше вълнуващо — всичките й биологични механизми се задвижиха изведнъж, но същевременно ужасяващо, защото Даша разбираше: целта на това тайнство беше не животът, а смъртта.

Вътре в нея растеше нещо ново, закръглено и тежко. То се увеличаваше много бързо, сякаш го напомпваха през шланг със студен живак. Най-кошмарен беше именно студът. Растящото в нея яйце приличаше на бомба, която Птиците отливаха и запълваха с течен метал.

Даша си спомни, какво беше видял Николай в последните секунди от живота си — Древния Глиган с короната на сила и слава, скрит в непристъпно тайно пространство… Всъщност, тя разбра, че това измерение е недостъпно само за Николай, но не и за нея: съществуваше закон на възмездието, толкова универсален, че на него се подчиняваше дори самият Древен Глиган — по собствен избор и воля.

Да, Глиганът се скри в измерение, недостъпно за живото оръжие на Птиците. Но заради това, че похити яйцата им, Птиците можеха по някакъв невъобразим за ума начин да изпратят след него още едно яйце — като атакуват по дължина на оставената от него кармична следа… Именно затова Даша успя да види тайния чертог на Глигана, който й се откри като лъскав черен тунел в дълбините на земята. В нея вече беше миниатюрният зародиш на яйцето, който направи това възможно…

Даша разбра, че няма да може да побере в себе си тайната в цялата й пълнота. Но най-важното беше ясно и по-нататъшната последователност на събитията стана очевидна и проста.

Чуждото тяло в нея се раздуваше все по-бързо. Снарядът приличаше на огромен метален зародиш, опънал корема й, сякаш беше в деветия месец. Оръжието на Птиците притежаваше немислима разрушителна сила — Бомбата на Големия Взрив можеше да преформатира цялата Вселена, като я прекара през игленото ухо на сингулярността. Смъртоносното яйце узря в нея неестествено бързо, в нарушение на всички закони на биологията и физиката — но беше ясно, че Птиците не се смятат за свързани с тези формалности.

Даша приближаваше целта. Трябваше да действа, но не знаеше как да изхвърли от себе си смъртоносната тежест и да я насочи надолу. Мускулите й, схванати от летенето, не можеха да го сторят. Но когато тя вече смяташе, че просто така ще прелети покрай целта без да изпълни предназначението си, стоманеното цвете на гърдите й изведнъж оживя. Като езиче на цип то леко се плъзна надолу и мигновено разпори тялото й от слънчевия сплит до опашната кост.

— Оу! — непроизволно извика Даша.

Острата болка в разпорения корем се сля с моралното тържество в едно пронизващо чувство, което от всички творци в целия свят само японският писател Мишима^[25] е могъл да изрази адекватно. Даша успя да види окървавения метален овоид, когато той излизаше от тялото й. Той наистина изглеждаше като матово яйце, по което светеха със загадъчните си писмена няколко подвижни медни пръстена. Върху тях, както се досети Даша, бяха същите знаци като на Кръста на Безглавите.

Но в този миг се случи нещо чудовищно.

Нещо рязко тласна Даша надолу — металното яйце, изплува леко отдолу и се върна в тялото й, а стоманеното цвете мигновено я заши без нито един шев. Влачиха я по небето дълго и на криволици обратно към земята и тя падна на ешафода, като отново видя пред себе си Кръста на Безглавите.

Даша разбра какво се случи. Тя се беше разделила с яйцето неправилно и сега Птиците отброяваха времето назад. Полетът трябваше да се повтори…

Не беше изпитвала никога нищо по-ужасно от този скок във времето. Болката при реверсивния ход на секундите си беше болка, но преживяването на емоциите при обратното пренавиване беше много по-трудно. Съществуването при това изглеждаше нещо толкова страшно, че й се искаше само едно — по-скоро да престане да съществува. Но най-чудовищно и безнадеждно беше видението, което я настигна, когато й се наложи да преосъзнава мислите си в обратен ред (тя дори не знаеше, че това е възможно). При обратния ход на времето тя видя бъдещето.

Птиците едва започваха своята работа на Земята.

В съдбата й нямаше нищо особено — в бъдещето всеки човешки живот ще се превърне в такъв изстрел по Твореца, разбра тя. Ще дойде ден, когато Птиците ще пренесат реалността в своите квантови компютри: ще разбиват последните небесни порти, докато подбират вариантите на шифъра, а вариантите ще започнат да възприемат това за свое съществувание и ще вярват, че наоколо има лица, смях, цветя и дървета, залези и изгреви, галактики и мъглявини. И макар, както и преди, да изглежда, че уж хората са безкрайно много, а съдбите им силно се различават, то на практика всичко ще се сведе до работата на титанична програма, която разгадава живия код към божествената ключалка. И всяка версия на кода ще започне да мисли, че тя разцъфтява в лъчите на обърнатото към нея слънце… Но кой знае защо, там ще има цели три слънца… Три фалшиви слънца. И това е главното, най-страшното и окончателно оръжие на Птиците. Хората ще виждат и обичат три слънца, но всъщност над тях ще останат само окованите в своята холографска броня Птици и студените лъчи на очите им…

Така изглеждаше един от възможните варианти на бъдещето — онова, към което насочваха света Птиците (различните версии на бъднините ни се оказаха доста много, но как това става възможно Даша не успя да разбере — пренавиването на времето завърши). Тези прозрения преминаха през съзнанието й твърде бързо, а болката беше прекалено голяма и когато Кръстът на Безглавите отново я изстреля към червеното небе, тя забрави всичко, което току-що беше разбрала. Сега знаеше едно — нов провал не трябва да има.

Вече беше ясно къде е сгрешила. Когато миналия път тя се раздели на бомба-яйце и тяло, съзнанието остана в тялото, а трябваше да се премести в яйцето.

Черната дупка в земята приближаваше и коремът на Даша за няколко секунди отново се изду. Тя прехапа устни от страх. Все още не разбираше как да премести съзнанието си в яйцето — и Птиците, изглежда, нямаха никакво намерение да й помагат. Те не се страхуваха от небитието, но ново пренавиване на времето не трябваше да се случва. Всичко друго, но не и това…

Сетне изведнъж се успокои — също така внезапно, както преди това се развълнува. Спомни си един стар филм за атомната война. Изобщо не се сещаше къде и кога го е гледала (възможно бе там, където беше чела Мишима, за когото помисли по време на първото изстрелване). В паметта й премина само един размазан фрагмент: летец в каубойска шапка слиза от кабината във вътрешния отсек на бомбардировача, минава през тесен коридор и се озовава в малка стаичка, където висят две цилиндрични бомби.

Този епизод просветна в паметта й още веднъж, по-отчетливо — и Даша се досети, че с нея говорят Птиците. Те обясняваха задачата като използваха сравнения и аналогии, понятни за слабия човешки разум.

Опита се да последва съвета им по най-простия начин — представи си, че тялото й е самолет. Главата беше кабината на пилота, а самата тя се превърна в малко човече в тази кабина. След това човечето излезе от мозъка, весело се разходи по някакви тръбички в гърлото, помота се малко из синьо-червените пулсиращи вътрешности и бодро слезе в тъмната капсула на яйцето. Такова едно добро и послушно малко весело човече, само да беше поживяло още…

Даша веднага се промени — стана закръглена и тежка. Разбра, че повече не вижда с човешки очи. Сега възприемаше света по нов начин. Усещаше приближаващата се дупка в земята и скритото в нея присъствие.

Още една маневра и дупката в земята се оказа точно отпред. Даша се изплаши, че ще пропусне нужния момент — и тогава дочу приглушеното „Оу!“

Почувства безтегловност и разбра, че лети. Не си представяше посоката на своя полет. Нямаше нито един ориентир — вече не чувстваше скоростта си и не знаеше на каква височина се намира.

Но Птиците й се притекоха на помощ още веднъж. Те завъртяха няколко пръстена с йероглифи на Кръста на Безглавите и на Даша изведнъж й се привидя една голяма зелена свиня с чувал откраднати яйца. Когато тази карикатура изчезна, тя усети отпред и отдолу лъскавата обгоряла шахта — и почувства своята собствена траектория, която безпогрешно водеше към черната бездна в земята.

Този път не можеше да има грешка.

„Всичко е заради яйцата — помисли си тя. — Птиците могат да намерят Глигана, защото с тях постъпиха лошо и те имат право на симетрично отмъщение. Древният Глиган не може нищо да направи — така е създал света… Но не разбирам друго… Защо Птиците могат безнаказано да ни мъчат нас, хората? Ако те ни използват, за да замерват с нас стените на небесната крепост, то ние също имаме право да отмъстим? Значи, трябва да има някакъв космически компенсационен механизъм, който да позволи и на нас да ги убиваме, като им причиняваме същата болка… Трябва да има! Ние ще отмъстим! И за Гумильов, и за всички останали! Ще видим тяхното страдание, ще чуем предсмъртните им стонове и те нищо няма да могат да ни направят. Ще бъдат безсилни, както е безсилен сега Древният Глиган…“

И в следващия миг яйцето, в което се превърна Даша, влетя в дупката на земята и се понесе по тунела.

То падаше все по-дълбоко и по-дълбоко, към самия център на мирозданието, ускоряваше се с всяка секунда. Древният Глиган сега беше навсякъде — той безплътно обвиваше носещото се в пустошта парче метал, в който се превърна Даша. А след това тя усети как пръстените със светещите знаци, превърнали се в част от самата нея, се раздвижиха и знаците върху тях се подредиха в един последен, окончателен и ослепителен шифър.

Но миг преди всичко да изчезне в светкавицата на невъзможната сила, Даша проумя, че Древният Глиган и този път се оказа по-хитър и по-силен от Птиците. Унищожението на скритата Вселена, с която те току-що се разправиха, не значеше нищо за него.

Не той беше създал безкрайния черен тунел, за да се скрие там от Птиците. Птиците сами бяха нарисували тези условности върху своите бойни мерници, за да може все някак да видят Глигана. Даже след като всички декорации се бяха превърнали в поток от елементарни частици, си оставаше жив, както и преди.

И Даша знаеше къде обитава той.

Той се прибра в най-недостъпното от измеренията — в космоса на Платон, пространството на чистите идеи. По-точно, той не отстъпваше в този космос, той просто остана в него с онази своя част, която никога не беше си тръгвала оттам. А всички останали негови аспекти, нарисувани от безмилостната воля на птиците, бяха мираж. Него можеха да замерват с каквито си искат бомби…

Но Птиците нямаха намерение да отстъпват.

Техните мъдри и страшни инженери на смъртта, полуизгорени от небесния огън, предвиждаха подобен обрат в събитията. Създаденото от тях оръжие беше универсално — можеше да настигне Твореца дори в пространството на Платон. Просто човешкото му острие трябваше да стане различно, съвсем различно…