Елин Пелин
Моите хазаи

Тя е тънка като пръчка, той е дебел като шопар.

Дали тая нееднаквост е всяла вечна вражда помежду им?

Всяка сутрин съм свидетел на чудни драми и комедии.

И още не мога да разбера, кой почва пръв. Тя или той.

Сутрин още спя, и ето че чувам ужасен вик.

— Ах!… Чудовище! — пищи тя — умори ме!

— Усойница… усойница си ти! — възразява неговият дебел глас.

— Ти си звяр… вълк!

И тя почва да пищи.

След малко се захваща една грозна и смешна тупурдия на столове, охканици и злобни ръмжения. Не може да се разбере кой кого бие.

Мъжът вика:

— Не бий!

Жената крещи:

— Преби ме!

Качвам се възмутен, за да направя мир.

Стаята им е разхвърляна ужасно.

— Господине — крещи тя, — моят мъж е злодеец… Преби ме!

Мъжът се усмихва съжалително и с достойнство я кори:

— Не те е срам да лъжеш!

— О Боже, Боже, докога, докога, докога!… — заридава тя и се хвърля на канапето, безутешна и измъчена. — Докога, докога, докога, докога!…

Отпреди пет години тя повтаря тоя отчаян вик почти всяка сутрин…

И все така си живеят.

Докога?…