Елин Пелин
Ековете

Дойдох в задрямалия дол

и ревнах като някой вол:

аз стар съм, да, но съм ерген,

жени любих без брой и чет,

но не намерих никой ден

сред тоя хубав женски свят

душа — душа, сърце без маски,

на вятър пръснах свойте ласки —

да бях умрял бе по-добре…

        А екът рече: бре, бре!…

 

Дойдох в столичний шумен град,

и цял потънах във разврат,

и пръснах много галагани

по всички видове мегдани…

Нощем тук-там, денем в „Панах“

почивах си вежлив, засмян,

минавах за човек почтен.

И много зависти видях,

и много поклони приех,

и рекох си със скръб тогаз:

— Светът от нищо не разбира…

        А екът рече: бира, бира!…

 

Отидох в градската градина,

под сянка хладна да почина…

Щастливи двойки ред по ред

минаваха назад-напред…

Из тия шарени редици

любовни думи, като птици,

изхвъркаха щастливи, плахи

и ронеха цветеца бели

на тез салкъми разцъфтели,

но никоя до мен не литна…

Душата, вместо да трезней,

наново почна да жадней;

въздъхнах тежко и сега

и казах, смазан от тъга:

— Какво, съдбо ожесточена,

душа ми стори-ще блажена?

        А екът рече: жена, жена!…