Робърт Липаруло
13 племе (92)

92

— Животът ми… — изрече вцепенен Джагър. — Всичко е било лъжа, така ли?

— Не и времето, прекарано с Бет, с Тайлър… всичко това е реално. Направи всичко заради нея. Толкова много я обичаше, толкова силно искаше да бъдеш нормален, да водиш нормален живот с нея, че създаде ново минало, такова, каквото тя щеше да приеме.

Сърцето на Джагър го заболя.

— Аз… не мога да повярвам, че бих я излъгал. — Хвърли поглед, изпълнен с болка към Оуен. — И то в продължение на толкова години… за толкова важно нещо.

— Ако ще е някакво утешение, първо излъга себе си. Сам си наложи да повярваш на измисленото от теб минало и блокира житейската си история преди това. След като напусна племето, ти и аз — усмихна се лекичко — ние се срещахме веднъж годишно като стари приятели, които наваксват с новините. Засякох те и в Университета във Вирджиния. Разказа ми какво ти се е случило. Помоли ме да не те търся повече.

— Тогава смяташе ли, че всичко това ще сработи?

— Знаех, че щеше да дойде време, когато всичко ще се разкрие, когато ще трябва да й кажеш истината. — Огледа се из кабината, а после отново погледна към Джагър. — Беше твърдо решен. Искаше не просто да не говориш за изминалите три хиляди и петстотин години — ти наистина искаше да ги забравиш и да настроиш ума си така, сякаш те никога не са се състояли. Почти ме убеди, че можеш да го направиш. Често си мислех за теб, чудех се дали си успял. Дори си представях как постепенно се ужасяваш, че не остаряваш. — Ухили се. — Щеше да посетиш всички тези доктори и всички те щяха да се озадачат. После си помислих, ами ако ти все пак остаряваш? Ако го желаеш толкова силно, че Бог ти е позволил да забравиш, а твоята забрава е станала олицетворение на неговата прошка и те е освободил от безсмъртието ти? Нямаше ли да е невероятно? Молех се да ти се случи именно това.

— Но… — Джагър погледна към протезираната си ръка. — Татуировката.

Оуен кимна.

— Единственото нещо, което не можеше да забравиш. Попитах те за това. Нямаше ли поне това, ако не друго, да продължава да ти напомня за миналото, да те държи закотвен към него?

— И какво отговорих?

— И за това си беше измислил история: че е било нещо, което ти и близък приятел сте си подарили по случай завършването на гимназията. Когато е умрял в автомобилна катастрофа, татуировката се превърнала в болезнен спомен. И щеше да помолиш Бет никога да не отваря дума за нея.

— Защо не си спомням, че съм я имал, дори и по времето, когато вече сме били заедно?

— Странно нещо е това, което ти се случи в тази автомобилна катастрофа. Изглежда умът ти се разби на хиляди парчета — всъщност само паметта ти. Веднага след като дойде в съзнание, имаше реална представа за действителността, така че не можеше да се определи като амнезия.

— Нарекоха го фрагментация.

Главата на Оуен се поклати бавно нагоре и надолу.

— Сдобих се с медицинския ти картон. Разбира се, че не ми казаха цялата истина, но ми дадоха отправна точка за проучване, което ми помогна да си изградя няколко теории. Мисля, че подсъзнанието ти се е счупило като стъкло, и когато си се опитал да го поправиш, си подбрал само желаните парчета, само приятните парчета. Имаш ли някакви лоши спомени от десетте години преди катастрофата?

Джагър се замисли и си спомни семейни пикници, рождени дни, приятни съвместни събирания на дивана. Наскоро Бет му беше показала снимка на седемгодишния Тайлър с гипсирана ръка и му бе разказала как Тайлър плакал, втурвайки се в къщата след падане от едно дърво. Очевидно Джагър го беше грабнал и откарал в болница… но той въобще не можеше да си спомни това събитие.

— Не.

— И понеже си се опитвал толкова силно да забравиш за миналото си преди Бет, със сигурност е нямало да избереш някое от онези парчета… включително и татуировката.

— Но в действителност аз съм избрал няколко пластмасови парчета, някакви фалшиви спомени — каза Джагър. — И не мога да направя разлика между тях и парчетата от реалността.

— Това не е прецедент — обясни Оуен. — Всъщност съществуват по няколко документирани случая на година, в които жертви на травми напълно заличават лошите спомени. Понякога това са само бели петна в паметта им, но кой да си спомни това, което те самите не могат да си спомнят? — Усмихна се. — Някой трябва да им каже какво липсва, или пък трябва да има някакво доказателство: белег или надгробен камък. В други случаи тези празнини са запълнени с фалшиви спомени, нещо, гледано по телевизията, или дори нечии чужди спомени, за които пострадалите са чували. — Почука темето си. — Шантаво нещо е умът.

Джагър се хвана за челото. Не знаеше дали загубата на лошите спомени — в продължение на 3500 години — беше доказателство, че не упражнява абсолютно никакъв контрол над живота си, колкото и да не му се искаше да вярва в това, или беше доказателство, че притежава пълен контрол.

— Ще споделя едно подозрение с теб — продължи Оуен. — Просто хипотеза, но си мисля, че доста си я бива. Катастрофата е увредила парахипокампалната ти кора, което е разбъркало спомените ти, нали?

— Оказа се, че няма никаква повреда.

— Не и по времето, когато са се заели да я изследват. При нормалните хора тя зараства бавно, осигурявайки време на мозъка да организира спомените правилно, доколкото е възможно. Твоята е заздравяла бързо, улавяйки всеки спомен, който е могла, и предимно онези в предната част на съзнанието ти — животът ти с Бет и измишльотините, за които през последното десетилетие си полагал усилия да приемеш за реални. Никога не е имала време да достигне до онези спомени, които си избутал дълбоко и които си искал да бъдат забравени. Може би се е докопала до няколко, но е нямало как да знаеш за какво са се отнасяли: били са извън контекста и фрагментирани.

Джагър си помисли за ярките „конфабулирани“ спомени — как пътува на пиратски кораб, как се сражава с щит и меч — и кимна. Сърцето му кървеше, като че гноми го бяха удряли с бухалки. Безсмъртие. Заблудил е семейството си. Бет е отвлечена. Тайлър е ранен. Но това, което постоянно се връщаше в предната част на съзнанието му, беше мисълта да гледа как Бет остарява и умира, докато той си остава точно такъв, какъвто си беше. Дали някога наистина си е мислел, че би могъл да понесе това? А и Тайлър също?

Той каза:

— Тайлър… той дали е… смъртен?

— Някои от децата на други членове на племето бяха. Проявяваха признаци, че са унаследили някои от нашите отличителни черти: имаха по-продължителен живот, до около стотина, сто и пет години, раните им заздравяваха по-бързо от нормалното, но не бяха безсмъртни. Именно това най-вероятно спаси живота му онзи ден. Раната беше смъртоносна, особено за дете на неговата възраст.

Поне това е хубаво — помисли си Джагър. Колкото и съкрушителна да беше тази новина за него, щеше с радост да я приеме, стига тя да означаваше пощада за живота на Тайлър.

Размърда се на леглото и усети силна болка да пламва в хълбока му, но не беше нещо сериозно. Приличаше повече на остра болка встрани от бързо тичане, отколкото от рана от огнестрелно оръжие: дали поради обезболяващите или беше страничен ефект от безсмъртието? Помисли си за Фин, как се беше възстановил толкова бързо, след като беше застрелян в лицето.

Но нещо го объркваше.

— Как… — започна отново. — Защо докторите не са забелязали нищо необичайно около начина, по който съм се възстановил след катастрофата?

— Ти си бил в безсъзнание — каза Оуен. — Много кръв, болка. Къде се събуди?

— В болницата.

Оуен продължи да го гледа.

Джагър си спомни:

— В отделна стая, цял апартамент. Застрахователната компания на пияницата…

Оуен клатеше глава.

— Бил си ти?

— Монасите го уредиха. От болничния персонал си помислиха, че имаш ексцентричен богат чичо.

— Монасите? Монасите от „Света Екатерина“? — Не беше срещал Геронтий или някой друг от монасите, преди да приеме работата в Египет.

— Помагат ни, когато могат. Защо според теб доктор Хофман се свърза с теб за позицията?

— Каза ми, че бивш клиент го е насочил.

Оуен поклати глава.

— Геронтий. По моя молба. Ние се грижим за своите хора. — Очите му се сведоха към протезираната ръка, която Джагър отнесено потриваше през ръкава на ризата си. — За съжаление, когато „помощниците“ пристигнаха в болницата, опериращият екип вече беше ампутирал ръката ти. Разбрах, че е била смазана, и може би и без друго нямаше да се възстанови. Имам предвид, виждал съм безсмъртни да оживяват от потресаващи наранявания: изгаряния, набождания с колове, разпъване на кръст. Лично аз съм хвърлян във врящо олио.

— Оу — Джагър наистина не знаеше какво друго да каже.

— Наистина оу. Но смазване? Не знам.

— Ти спомена „помощници“. Имаш предвид монасите?

— Лекарите и сестрите, които се грижеха за теб след първоначалната операция — те бяха наши хора, пет от може би десетина смъртни — без да се броят „пазителите“ и монасите — които знаят за нас.

— Те никога не издават тайна.

— Да, пък и нямаше да им се наложи. Когато ми каза какво правеше, за да създадеш нов живот с Бет, ти ме помоли да разпространя мълвата: никакъв контакт от никого. Не искаше миналото ти в един момент да те застигне.

— И те се съгласиха?

— Предадох молбата ти на монасите. Те са един вид клирингова къща^[1] за комуникациите на безсмъртните. Нямаме си много доверие.

— Да, ти се опитваш да ги убиеш.

Оуен сви рамене.

— Както и да е, племето изрази одобрението си чрез единствената дума: „Кой?“ Когато си напуснал племето, те със сигурност са те приели за мъртъв. Много им се удава да превръщат нещата в мъртви, дори и метафорично.

Щяхме да ви оставим на мира, беше казал Фин, съвсем леко загатване, но в никакъв случай признание.

— Дори сега — каза Джагър — в манастира и в катакомбите — те не казаха нищо.

— Мъртвият не е мъртъв, ако непрекъснато цъфва тук-там. Колкото до тях, ти си просто поредният. Освен това си мисля, че им е минавал през ума въпросът: ами ако си намерил правилния път? Да забравиш миналото си и да откриеш ново бъдеще. Те са опитвали всичко друго. — Оттласна се от бюрото и се изви назад, за да изпука гръбнака си. — Но не си мисли, че няма да ти отрежат главата, ако им се удаде случай.

Джагър не вярваше, че сърцето можеше да го заболи още по-силно, но си помисли за Бет и това се случи. Тя беше при тях — при племето — при убийци, които знаеха кой… какво представляваше той. Това беше много добра причина да я наранят. Те мислеха само за отмъщение — което всъщност наричаха справедливост. Той ги бе напуснал, нещо, което очевидно не приемаха благосклонно. Дали щяха да наранят нея само за да наранят него?

Наклони се напред и каза:

— Трябва да измъкнем Бет от лапите им.

— Вече правим всичко по силите си, и то възможно най-бързо. И аз искам тя да се върне в обятията ти толкова силно, колкото и ти.

Джагър въздъхна.

— Това не е възможно.

Оуен тръгна към пилотската кабина, но Джагър го спря.

— Защо ми разказа? Защо сега?

— Защото имам нужда от помощта ти, както ти казах в кафенето. Наистина имам нужда. Имам нужда да ми се довериш, затова ти разкрих всичко, поне всичко, което знам.

Джагър се наклони настрани, почувства подръпването на пластира върху кожата си, но не и истинска болка.

— А ме простреля, защото…?

— Как е раната?

Джагър отлепи пластира от едната страна и отмести марлята настрани. Кървенето беше спряло и новообразуваща се розова кожа оформяше тънък пръстен около раната. Наченки на нова кожа имаше и по средата.

— Със снимките или без тях — каза Оуен — щеше ли да ми повярваш?