Робърт Липаруло
13 племе (90)

90

Двайсет минути, след като се бяха отлепили от земята, Оуен излезе от пилотската кабина и влезе в салона на самолета.

— Нещо? — поинтересува се той.

— Не и на флашките — отвърна Джагър. Седеше на леглото, като отваряше и затваряше документите, записани на всяка една от флашките, на компютъра. Те бяха подредени на бюрото до клавиатурата и докато сочеше към всяка една от тях, описваше съдържанието им:

— Всичките броеве на „Попюлър Меканикс“, „Попюлър Сайънс“, „Сайънтифик Американ“, и „Уиърд“… сканирани страници на някакво старомодно списание на език, който не мога да разпозная… топографски карти, ако не се лъжа, на всяка една точка по света… а пък в тази… — Посочи към екрана, на който се виждаше акула с размерите на Буик, изскачаща от водата към мъж на малка лодка. — Дотук нищо друго, освен снимки и клипчета на акули.

— На Себастиан са. Фен е на акулите.

— Следващата ми работа е да инсталирам ексбокса.

— Имаме време — необходими са ни около девет часа, за да стигнем до Ню Йорк. Трябва да спра на Азорите да заредя. Защо не поспиш?

Джагър се загледа в екрана.

— Защото, честно казано, не знам дали ще се събудя някога.

— Толкова ли си уморен?

Той го изгледа гневно.

— Не съм уморен.

— Не разбирам тогава.

— Мисля, че разбираш. — Изправи се с лице към Оуен по средата на пътеката и посочи към ръката му, вече скрита от ръкава на чиста риза. — Татуировката с горящото кълбо.

— Всъщност това е горящият храст.

— Не ме интересува какво е. Ти си един от тях. Не е чудно, че знаеш толкова много. С цялото това приказване, с цялото това гледане на снимки… — Изправи се и дръпна една снимка от стената, за да я метне като фризби през кабината. — А не ти ли мина през ума: Хей, може би трябва да му кажа, че едно време бях част от същата тази група, която застреля сина му и отвлече жена му? Едно време бях част — не мога да съм сигурен дори и в това.

— Напуснах преди много време.

— Две хиляди години, нали? Леле. И откъде да съм сигурен? Какво те е накарало да напуснеш? Раздразнил си Невея? Тръгнал си след някое красиво момиче на другия край на света? Убил си някой невинен?

— Срещнах Исус Христос — отвърна Оуен.

— Ти… — Джагър млъкна за момент. — Имаш предвид лично?

Оуен се усмихна.

— Той ми каза: Ου εφίλει ο Ιησούς.

— Какво означава това?

— Че ме обича.

Джагър седна на леглото.

— Ами, разбира се. Искам да кажа, че все пак той е бил Исус, нали?

— Слушах го, наблюдавах го. Беше човек на мира и любовта. Не можеш да го опознаеш истински и да се върнеш пак към онова, което върши племето.

— Спомням си думите ти, че са християни? Защо не са се отрекли от постъпките си?

— Ако твърдим, че съществуваме в задруга с него и все пак ходим в тъмнината, ние лъжем и не живеем в истина.

— Значи не са? Не са вярващи имам предвид?

— И ти вярваш в него — каза Оуен. — Но, обичаш ли го?

Със същия успех Оуен можеше да го прободе с нож право в сърцето, но Джагър схвана смисъла на думите му: знаеше истината, но не можеше да преодолее гнева си.

— Също като теб и членовете на племето таят зрънце мъка в сърцата си. Може и да е малко, но е достатъчно да отрови душите им. Отишъл си в „Света Екатерина“, мислейки, че близостта с божествените предмети ще омилостиви сърцето ти, ще стопи горчивината в него. По същата логика те убиват грешници. Вярващи са по същия начин, по който много други хора са вярващи. Все още се опитват да си обяснят значението на вярата и как да построят живота си според истината, която чувстват със сърцата си.

Джагър поклати глава.

— Човек би си помислил, че след три хиляди и петстотин години вече би трябвало да са си го обяснили.

— Някои проглеждат още докато са деца, други — на смъртния си одър. Бог решава кога ще се случи. Какво са три хиляди и петстотин години за него?

— А знаеше ли той — Исус, — че си безсмъртен?

— Ти как мислиш?

— Мисля си, че ако беше поискал, можеше да ти прости и да ти позволи да умреш.

— Превърна проклятието ми в благословия. Върна ме на масата на дванайсетте племена и вече не бях част от Тринадесетото племе. Знам целта си… и кога ще си отида у дома.

— Знаеш кога ще умреш? Кога?

Той просто се усмихна, а после каза:

— Това си остава между мен и Него.

— И каква е твоята цел — да спреш племето?

— Отчасти. Тук съм да помагам на другите, да бъда светлина. Подобно на останалите вярващи.

Джагър се взря в компютърния екран. Това е прекалено. Може би Оуен точно на това разчита. Отвлича вниманието ми, обърква ме с фантастична, недоказуема информация. Той отново се изправи.

— Това не обяснява защо скри от мен истината, че си част от тях.

— Бях част от тях.

— Не мога да се доверя на нито една твоя дума и как да го сторя, когато не ми казваш цялата истина, а пазиш някои неща в тайна. Чудя се защо.

— Не исках да те изплаша.

Двамата застанаха един срещу друг на тясната, покрита с боклуци пътека на самолета, като че се озоваха в тъмна алея.

— Да, знам… щял съм да опитам сам да спася Бет. В момента си мисля, че точно това трябваше да направя. Не би могло да бъде по-зле от сега. Защото, доколкото знам, ти все още си един от тях. Колко удобно беше да се появиш в манастира, точно когато имахме нужда от теб — даже с хеликоптер. Заведе ме в онова кафене, разказваше ми небивалици… тогава отвлякоха Бет. Не знам що за игра е това, не знам защо се спря на мен, но момчето ми се бори за живота си с дупка от куршум в гърба, жена ми е в ръцете на хора, които обичат смъртта, подлежащи на освидетелстване умопобъркани типове, и би трябвало да се запитам кое е нередното в цялата тази картинка? И точно сега, това си ти.

— Джагър, слушай…

— Искаш от мен сега да те слушам. Какво друго не си ми казал?

— Доста.

Твърде откровеният отговор на Оуен го накара да забрави замислените хапливи реплики. Доста по-тихо той попита:

— Например… какво?

Оуен му обърна гръб и тръгна към пилотската кабина. Джагър го сграбчи за раменете. Оуен се обърна с пистолет в ръка.

Джагър отстъпи крачка назад, повдигайки нагоре ръцете си.

— Оуен?

Оуен се отдръпна от него, отстъпвайки непохватно встрани по пътеката.

Джагър хвърли поглед през рамото си към задната част на самолета, където дебела дървена преграда разделяше кабината от тоалетната и складовото помещение. Оуен се извърташе, така че куршумът да не застраши целостта на самолета. Той възнамеряваше да го направи.

— Оуен, недей!

— Съжалявам — каза Оуен и стреля по него.