Робърт Липаруло
13 племе (67)

67

Някой почука на вратата — почука? Наистина? — и Бет се преобърна в леглото, за да застане с лице към посетителя си.

— Влизай — каза тя, като се почувства доста нелепо — затворникът да кани похитителите си. Тя очакваше да е Джордан с храната, която й бе обещал, но влезе мъж, плешив, с козя брадичка и с изразителни тъмни очи. Изглеждаше на около шейсет, но здравата му физика и мускулатурата на лицето му го караха да изглежда по-млад. Носеше панталони, риза и горна дреха от кадифе — домашен халат помисли си Бет — или някакъв вид старомодна дреха, с която някой английски лорд би се размотавал в имението си. Мъжът застана изправен, с изпънати назад рамене, с горда осанка, човек, отгледан, за да продължи фамилния род.

— Извинявай — изрече той, спирайки по средата на разстоянието до леглото. — Името ми е Бен. Разбрах, че твоето е Бет.

Тя осъзна, че той чака тя да се изправи. Стори го и той изпъна напред ръката си. Бет бързо погледна първо ръката, а после го загледа съсредоточено в очите.

— Нали осъзнавате, че ме отвлякохте? И че съм затворник тук?

— Съжалявам — каза той без повече обяснения. — За мен ще е удоволствие, ако се съгласите да дойдете с мен на вечеря. Няма да е нещо особено, но си помислих, че би ни дало шанс да се опознаем малко по-добре.

Какви игрички играят хората — помисли си тя. — Ами да, благодаря ти. Много бих искала да разгледам разположението на помещенията извън килията ми. С Джордан тъкмо си говорехме за това, че като научавам подробности за мястото, където се намирам, мога по-лесно да планирам бягство.

— Не искам да бъда груба… Бен, но за мен не представлява никакъв интерес да те опознавам. Въпросите за това кой и защо, които обясняват положението ми, не ме интересуват. Интересува ме само как то може да се промени.

Той се усмихна.

— Разбирам, но трябва да се храниш, а разговорът ни може да ти се стори интересен. Щом ни се налага да пътуваме заедно, мисля, че е най-добре да се държим по-приятелски, не смяташ ли?

— Да пътуваме? Къде ще пътуваме?

— Невея си е навила на ума, че трябва да ни придружиш на една мисия. Опитах се да я разубедя, но тази жена може да бъде… крайно упорита.

Мускулите на челюстта му се стегнаха и Бет предположи, че поне тези думи бяха истина: именно Невея искаше тя да е тук. Ако действаха както решеше Бен, Бет щеше да бъде освободена… или убита.

— Заминаваме утре. Наречи го мистериозно пътуване: не бих искал да оставиш указания, в случай че някой открие това място след нашето заминаване. — Замисли се за момент. — Никой никога не е откривал дома ни, освен няколко злощастници, които се натъкнаха на нас съвсем случайно. Но сега Невея е накарала съпруга ти да ни търси, а аз няма да подценя находчивостта на мъж, който иска да спаси любимата си. — Усмихна се.

— Звучиш така, сякаш познаваш Джагър.

— Познавам хората. Ще вечеряме ли?

— Гладна съм — обяви Бет, въпреки че не беше.

Бен се поклони и с протегната ръка й направи подканващ жест към вратата.

— След вас, госпожо.

Тя се спря на прага на вратата, шокирана от безбройните черепи, които я гледаха от отсрещната стена на слабо осветения тунел.

— Те вече не хапят — успокои я Бен. — Заповядай тук, нагоре. — Той изпъна ръката си покрай нея и изкриви китката си наляво. Тя тръгна напред, а всичките й сетива се задействаха: лъхна я миризма на прах, влага и парафин; дочу леко отекващ звук на тракащи прибори по порцеланови чинии и приглушени гласове и експлозии като от филм; почувства хлад по кожата си, а когато очите й привикнаха към слабата светлина, видя свещи, поставени в ниши високо на стената, врати, разположени по протежението на дълъг тунел — някои отворени и разливащи светлина навън, други затворени.

Минаха покрай една отворена врата и тя видя кухня и трапезария. Четирима човека седяха на масата и се хранеха: мъж с посивяла коса и брада, момчето на тийнейджърска възраст, което я довлече до самолета — Тоби, малкото момиченце от хеликоптера и Джордан, който се ухили и й помаха. Всички се обърнаха, но още преди очите им да попаднат на нея, тя вече беше отминала.

— Следващата врата води към спалнята ми — каза Бен. Тя го погледна учудена, а той допълни: — Съжалявам, пространството е ограничено и спалните ни трябва да задоволяват всичките ни нужди. Трябва да ми се довериш, че ще се държа с теб като джентълмен и, разбира се, ще оставим вратата отворена.

Бет влезе. Изненада се, понеже просторната и добре обзаведена стая беше пълна противоположност на тунела с черепите и на нейната собствена килия. В същото време обаче изненадата й не беше толкова голяма, тъй като очакваше точно така да изглежда стаята на наглед начетения Бен — по-точно половината от стаята му подхождаше напълно. Тази половина можеше съвсем успешно да се превърне в адвокатски кабинет: с високи до тавана библиотеки, с богато украсени резби по страничните стени и по ръбовете на полиците; там, където нямаше библиотеки, стените бяха богато аранжирани и украсени с картини в златни рамки, с месингови лампи над всяка една от тях, а бюстове и скулптури бяха наредени върху бюфетите под тях. Имаше голямо антикварно бюро, кожен диван и столове, наредени около мраморна масичка за кафе, чиито крака изглеждаха като автентични гаргойли от средновековна църква. На бюрото и две странични маси се издигаха изящни настолни лампи „Тифани“ и къпеха стаята в топла светлина. Единствената липсваща по-луксозна вещ беше камината. Миризмата на кожа, дърво и хартия предразполагаше към дълги посещения, най-вероятно за да се обсъжда световното положение на по чаша бренди или за да се четат класически произведения.

Другата половина от стаята изглеждаше като по-подходяща за папа: с кръстове в най-различни размери и стилове; с картини на Христос и библейски събития — Давид, изобразен като момче на възрастта на Тайлър, издигнал огромната отсечена глава на Голиат; Аарон и Ор, които поддържат издигнатите ръце на Мойсей, докато Йехова и израилтяните се сражават с войниците на „Амалек“ в долината; преображението на Христос с искрящо в бяло лице между Илия и Мойсей, докато Петър, Яков и Йоан го гледат с благоговение; с подобни на картините рисунки и оферти^[1] и с предмети прилични на кости, скали и парчета дърво в стъклени контейнери. В тази половина нямаше никакви мебели: само плетена рогозка на пода, постлана пред ниска поставка, на която лежеше отворена голяма книга.

Два комплекта чинии и прибори, чаши с вода и купичка с лед бяха наредени върху масичката за кафе пред дивана.

— Съжалявам, но нямам маса за хранене — извини се Бен.

— Това твоята спалня ли е? А къде е леглото?

— Опъвам един матрак на пода между двете половини на стаята. Не съм много по спането — обясни Бен.

Бет се зачуди дали той беше наясно със символизма на това, че спи по средата между двете си увлечения, на които очевидно беше посветил живота си: науката и вярата. Разбира се, че беше наясно, реши тя. Пристъпи към една библиотека и осъзна, че двете половини все пак не бяха толкова различни: De libero abritrio и Confessiones^[2] на Августин, Хексапли на Ориген, Църковна история на Евсевий Кесарийски, Институти на християнската религия на Жан Калвин, произведения на Мартин Лутер, събрани в колекция от Ваймарер Аусгабе. Латински, гръцки, иврит, немски, английски — тя спря да изброява всички езици, които бяха представени в библиотеката му. Самата стая и заниманията на Бен не бяха „наука и вяра“, а по-скоро учение за вярата, и то конкретно за християнството.

Изненадана, Бет успя единствено да промълви:

— Ти си вярващ?