Робърт Липаруло
13 племе (65)

65

Бет отново се намираше в болничната стая, но вместо да е надвесена над Тайлър и да му шепне утешителни думи, Тайлър се беше надвесил над нея. Тя почувства милващите му пръсти върху лицето си. Опита се да отвори очи, но проникналата през тях ярка светлина накара мозъкът й да запулсира.

— Не се бой — чу гласа на Тайлър.

— О, Тай… Тай… — Тя отново насили очите си да се отворят, пренебрегвайки болката. Всичко беше замъглено, но Тайлър беше там — един силует срещу светлината зад гърба му. Тя докосна с пръсти ръката му върху бузата си, после обви ръката си около неговата. Спомни си как се беше отпуснал в ръцете на баща си, навсякъде имаше кръв… ръкохватките на дефибрилатора докосваха гърдите му — ТУП! — и как малкото му тяло се сгърчи… Спомни си хладната му, бледа кожа, докато лежеше в леглото, и преминалата през главата й мисъл, че апаратите бяха като фигури на каменни гаргойли, надвесени над него в очакване да оповестят с вик на радост неговата смърт. Тя започна да плаче, притисна ръката към лицето си и се обърна да целуне дланта му.

Той рязко дръпна ръката си.

— Ти ме целуна — каза той.

— Тайлър? — извика тя, протягайки се към него. Премигна и сълзи потекоха от очите й. Да, той беше точно там, точно там, но се отдръпваше от нея. — Тайлър, чакай… толкова се притесних за теб.

Тя повдигна главата си, тежка като топка за боулинг, и подсуши очите си. Едно малко момче се взираше в нея с нещо като изумление върху лицето. Имаше тъмна коса, подстригана като тази на Тайлър — но не беше Тайлър. Това момче беше няколко години по-голямо.

Тя заплака отново, но по-силно отпреди и отпусна глава. Усети ръката му да я гали по косата.

— Съжалявам — каза момчето. — Не съм искал да те изплаша.

То клекна до нея и тя осъзна, че лежи на легло. Момчето се усмихна, придавайки на ангелските си черти израз на неподправена радост точно както Тайлър можеше да го направи.

— Къде съм? — попита тя.

— В безопасност си — отвърна то. — При нас.

Бет притисна дланта си към челото, за да облекчи болката в главата си. Изпъшка и си спомни: отвлечена от болницата, откарана с хеликоптер (Джагър тичаше да я спаси!), после към летището и на реактивен самолет, заключена в спалното отделение, тийнейджърът влиза в отделението и забива игла в ръката й. Докато държеше дланта върху главата си, погледна към вътрешната страна на лакътя си. Там беше залепена квадратна марля с пробило през нея петно кръв.

Докосна устните си. Бяха подпухнали, както и кожата около тях. Устата и бе залепена със скоч, който вече беше отлепен. Помръдна единия си крак и с облекчение осъзна, че е свободен. После помръдна и другия, но една верига издрънча и внезапно спря движението му. Тя спусна крака си и ритна във въздуха, успявайки да го повдигне само на няколко сантиметра.

— За твое собствено добро е — каза момчето. — Не би искала да се изгубиш или да се нараниш или… — Гласът му затихна.

— Или какво? — попита Бет, надявайки се, че колкото повече знае за начина на мислене на похитителите си, толкова по-добри шансове има да ги надхитри. Момчето изглеждаше тъжно.

— Всичко е наред, миличък. Или какво…

— Или да направиш нещо, което ще ни накара да те нараним.

— Вас?

— Не мен — каза той, но изражението в очите му вече не беше толкова ангелско. — Някой от другите, но само за да ни защити… ако ти направиш нещо. Нали знаеш, например да ни нападнеш или да ни откраднеш нещата.

— Или да избягам?

— Ами, ти не можеш да избягаш. Това би ни навредило.

— Как?

— Можеш да издадеш къде живеем. Тогава няма да можем да живеем повече тук.

— Къде е това тук?

Той премигна, а лицето му прие безизразен вид. Бяха го предупредили да не казва къде се намираха. Може би това беше добър знак, може би това значеше, че планираха да я пуснат да си върви. Ако планираха да я убият, какво значение би имало това да знае къде е умряла? И все пак тя искаше да узнае: ами ако се добереше до телефон или пък информацията за мястото й помогнеше да измисли начин да избяга?

Момчето каза:

— Устните ти са се напукали. Искаш ли вода? Ще ти донеса малко вода.

Той скочи и отиде до неръждаема мивка в ъгъла на стаята със същата на вид тоалетна отстрани. Това беше затворническа килия — нямаше решетки и беше по-голяма от тези, които Бет бе виждала, но въпреки това си беше килия. Изглежда, бе издълбана в масивна скала, никъде нямаше снаждания или съзидания, само няколко случайни пукнатини, спускащи се надолу по стената като светкавици. Имаше мръсни петна по пода и тя се опита да не мисли за това от какво са останали. Имаше резки по стените, драсканици. Извъртя главата си, за да погледне към най-близката до нея стена, до която беше подпряно леглото. В нея бяха изчовъркани стилизирани фигури, зачертани линийки в групи по пет и думи на чужди езици. Някои бяха плитки, сякаш са се изличили, други бяха по-дълбоки и по-ясни — или защото бяха по-нови, или просто бяха дълбани с повече постоянство. Каквато и да беше истината, тя имаше усещането, че в продължение на много дълъг период от време много хора са били държани тук.

Водата потече в мивката и Бет усети устата си пресъхнала и с вкус на тебешир. Момчето се върна с пластмасова чаша. То отново коленичи и й я подаде. Тя се подпря на лакътя си и я пое с другата ръка. Имаше метален вкус, но си помисли, че това беше най-вкусната вода, която някога е пила, и затова я изпи до дъно, без да спира.

— Човече, трябва да си била много жадна. — Момчето взе чашата и се втурна обратно към мивката.

— Звучиш така, сякаш ти харесва да живееш тук, а?

С гръб към нея, той сви рамене. Зелената му тениска се повдигна малко, но достатъчно, за да разкрие пистолет играчка в задния джоб на дънките му. Толкова много приличаше на Тайлър, истинско малко момче. Бет почувства прилив на съжаление към него. Беше ли и стаята му като тази килия — без прозорци и толкова тъмна? Какъв ли живот водеше… да живее с тези хора — неговите родители? — които с взрив си проправиха път към манастира, стреляха по дете, отвлякоха майка му?

— Какво ти харесва тук? — попита тя, опипвайки почвата.

Той спря чешмата и се върна с чашата в ръка.

— Да намирам разни неща, да проучвам.

— Какво проучваш?

Подаде й чашата и се усмихна.

— И аз обичах да проучвам терена около къщата ни, когато бях дете. В мазето беше най-страшно, а таванът заемаше второто място в класацията ми. Кое е най-страшното място, което си открил?

— Доста си умна — заключи момчето. — Като ми казваш какво си проучвала, целиш да ти кажа какво съм проучил аз. Да научиш повече за мястото, където се намираш, да обмислиш бягство.

Тя спря да пие, задържа глътка вода в устата си и му хвърли бегъл поглед.

— Няма нищо — каза момчето. — И аз бих направил същото, ако бях на твое място.

Бръкна в джоба си и извади ключ, който окачи на пръста си, за да й го покаже. Кимна към веригата около глезена й.

— Невея каза, че мога да те освободя от веригата… ако се държиш добре.

После момчето се приближи към долния край на леглото — не, не беше истинско легло, а по-скоро походно легло, а веригата беше заключена около металната му рамка. Спря и я погледна сериозно. Протегна се зад гърба си и извади пистолета играчка. Дръпна затвора назад и го пусна да се затвори с металическо щракване ка-чук! Пистолетът беше истински.

— Казах ти, че няма да те нараня. Имах предвид, че не бих искал. Така че не опитвай нищо, разбра ли? Невея каза, че случайно е стреляла по сина ти. Наистина съжалявам. Той ще се оправи ли?

— Аз… ааа… — Чувстваше се така, сякаш търсеше какво да каже както котката преследва опашката си. — Така си мисля. — Сълзите отново се появиха, напиращи в очите й. Тя ги избърса с пръсти. — Твърде рано е да се каже. Беше прострелян много лошо.

— На колко години е?

— На девет. А ти на колко си?

— На колко години ти изглеждам?

— Единайсет? Той прилича на теб.

Или приличаше — но не го каза на глас.

Той се усмихна.

— Изглеждаш ми приятна жена, но знаеш ли, случилото се с… как му беше името, Тайлър, нали?

Тя кимна, а той продължи.

— Случилото се с Тайлър и това, че си тук — че си много уплашена и всичко останало — може да те накара да направиш шантави неща. — Поклати мрачно глава. — Недей.

Той отключи гривната около глезена й, отстъпи назад към вратата, държейки пистолета близо до бедрото си. Забеляза, че не беше сложил пръста си на спусъка, а го беше изпънал отстрани, както правят обучените професионални стрелци.

— Скоро ще ядем. Елиас приготвя яхния със скариди. Страшно е вкусна. — Излезе заднишком през отворената врата, затвори я и я заключи.

Бет се взря във вратата, чудейки се дали това не беше най-странната среща, която някога е имала или поне една от най-странните. Всъщност момчето беше отговорило на въпроса й за начина на живот, който водеше тук. Не беше сигурна дали искаше да го прегърне или да го удуши.

Дори ако това те измъкне жива оттук?

Тази мисъл дойде неканена и тя нямаше желание да отговаря на въпроса. И все пак го направи: не, тя по-скоро би умряла тук, отколкото да нарани дете.

Може би точно на това разчитаха похитителите й.

Остави ги — каза си.

Тя не беше Невея. Крайната цел не оправдаваше средствата.

Забеляза, че някой беше издълбал висок метър и половина кръст на стената до вратата, а това я накара да се усмихне.

Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат — После положи главата си обратно върху тънката възглавница и затвори очи.