Робърт Липаруло
13 племе (50)

50

Бет замръзна, а Джагър се извъртя, така че тялото му да послужи като преграда между непознатия и Тайлър. Пуловерът се изплъзна от ръцете на Бет, а падането му върху терасата беше придружено с противен плясък. Раздразнението и гневът накараха Джагър да се почувства като състезателен кон, напиращ към старта: искаше да се втурне напред, да се развилнее и да връхлети върху всеки, който му пречи да потърси помощ за сина си. Но ако се отдадеше на този импулс, можеше да бъде убит, а това нямаше да е в интерес на Тайлър. Затова сдържа емоциите си и зачака мига, в който те щяха да експлодират.

— Какво? — изрева той, като погледна кръвнишки мъжа с пистолета.

Непознатият приличаше на дървосекач: беше облечен в карирана риза с дълги ръкави, носеше износени работни обувки и имаше рунтава разпиляна коса, която се спускаше към също толкова рунтавата му брада.

— Какво искаш?

Мъжът постави пистолета върху терасата и го ритна настрани.

— Съжалявам — каза той, като се приближи. — Видях разрушената порта. В тъмнината не успях да видя кои сте.

— Не се приближавай — извика Джагър.

Мъжът спря на десетина крачки от тях и продължи да говори:

— Аз съм лекар. Тук съм да помогна.

— Не си от клиниката — намръщи се недоверчиво Джагър.

— Името ми е Оуен Летоис. Един мъж ме извика. Имал е рана на главата и монасите са го приютили.

Джагър поразмисли набързо и реши, че думите му имаха смисъл. Ако този Оуен беше един от нападателите, защо щеше да се връща? А ако жената искаше да им стори още злини, тя без съмнение беше способна да ги извърши сама. Обърна се и Оуен забърза към него.

Той падна на колене, пресегна се към чантичката на колана си и извади писалка фенерче. Прегледа раната.

— Няма въздушен поток от раната. Не мисля, че куршумът е засегнал белия дроб. Обилно кървене, но не пулсира навън, така че вероятно не са увредени главни артерии.

— Но има толкова много кръв — изстена Джагър.

Оуен се изправи и се усмихна лекичко.

— Виждал съм и по-тежки случаи.

Бет сграбчи ръката на Оуен.

— Значи ще се оправи?

Оуен се намръщи.

— Може да продължи да кърви, а и не знам кои органи са увредени.

Бет отново покри устата си с ръка и поклати отчаяно глава.

— Как е името му? — прошепна лекарят.

— Тайлър — отвърна Джагър.

Мъжът се наведе над момчето, взе главата му в големите си ръце и нежно я извъртя към себе си. После прокара пръсти по челото му.

— Как се чувстваш, Тайлър? Спи ли ти се?

Тайлър кимна.

Оуен разтвори клепачите му и светна с фенерчето в тях.

— Искам да стоиш буден, разбра ли? Можеш ли да го направиш?

Още едно кимване.

— Лошо ли ти е… сякаш имаш чувството, че ще повърнеш?

Очите на Тайлър се затвориха.

— Тайлър? — извика Оуен, первайки го лекичко по лицето. — Събуди се, синко.

— Жаден… — прошепна Тайлър.

— Ще ти дадем вода след малко. — Оуен разкъса ризата му в цвят каки. Копчетата се разхвърчаха и задрънкаха по терасата. Той прокара длани по гърдите на Тайлър, по стомаха, по врата, под мишниците и отстрани по тялото.

— Няма изходна рана. Куршумът е все още вътре. Ако го движим твърде много, куршумът може да нанесе поражения. — Обърна се към Бет. — Донеси легло, едно от онези малките, на които спят монасите. А не…

В този момент Геронтий и още двама монаси се появиха на най-горното стъпало на стълбите. Оуен бързо завъртя главата си към тях.

— Ти?! — извика изненадан Геронтий.

— Легло! — нареди Оуен. — Имам нужда от легло или само дъска, без матрак и подматрачна рамка. Веднага!

Геронтий каза нещо на другите двама монаси, които бързо заслизаха надолу по стълбите.

— И одеяла! — изкрещя Оуен след тях. Геронтий повтори думите му, а после се приближи.

— Имате ли някакъв физиологичен разтвор или плазмени експандери^[1] — хетастарч, волувен, пентаспан… — попита лекарят.

— Не — отвърна Геронтий и махна с ръка. — Само основните неща. Мазила, марли.

— Донеси ги — нареди Оуен. — Ще ни намериш отпред при хеликоптера ми.

— Хеликоптер? — изненада се Джагър. — Това си бил ти… дето влезе вътре?

— Бързах. — Това изглежда му напомни за нещо и той погледна назад към отдалечаващия се монах. — Геронтий. — Когато възрастния мъж се обърна, той продължи:

— Крийд ми се обади. Той дали е…?

Монахът поклати глава, а после се отдалечи. Оуен сведе лице.

— Какво трябва да направим? — попита Джагър. — Трябва да направим нещо.

Оуен го стрелна с очи.

— Трябва да спрем кървенето и да го положим върху дъска, която да го държи възможно най-неподвижен. — Бръкна в чантичката си. — Имам кръвосъсирваща превръзка… — Извади една празна опаковка, смачка я и я захвърли. — Имал съм. — Поклати глава и каза: — Няма нищо. — Ръката му се стрелна зад гърба и когато отново се появи, държеше портфейл. Той го разтвори и извади една кредитна карта, която притисна към дупката в гърба на Тайлър. — Това ще затвори по-добре раната, отколкото само един компрес. Госпожо, бихте ли притиснали пуловера отгоре й?

Бет погледна към пуловера.

— Но той е… пропит с кръв.

С едно бързо движение Оуен стисна яката си отзад и издърпа карираната си риза през главата, разкривайки зелена долна блуза с дълги ръкави, толкова мръсна и разкъсана, колкото и ризата. Подаде я на Бет и тя я притисна към кредитната карта.

После Оуен свали колана си и го закопча около торса на Тайлър, над свитата на топка риза. Пристегна го здраво.

Бет дръпна ръката си. Тя пристъпи към главата на Тайлър и започна да го гали.

— Ще се оправиш, миличък — прошепна тя.

Тайлър завъртя очи, за да я погледне, и се опита да се усмихне.

— Ами клиниката? — предложи Джагър. — В града е, само на няколко километра оттук.

— Той се нуждае от повече, отколкото клиниката може да му предложи — поклати глава Оуен. — Ще се качим на хеликоптера и ще идем до Шарм ел Шейх. Можем да стигнем за четиридесет минути.

Четиридесет минути — помисли си Джагър. Та те вече бяха пропилели… Прехвърли в главата си хронологията на събитията, откакто жената беше стреляла по Тайлър: собственото му страдание, появяването на Бет, на Оуен, на монасите. Осъзна, че това, което му се струваше като цяла вечност в емоционален план и поне двайсет минути реално време, всъщност не беше повече от пет минути. Пет минути на агонизираща и опустошителна мъка. А още четиридесет? Колко удари на сърцето бяха това, а Тайлър вече се носеше към място, откъдето нямаше връщане назад. Почувства се, сякаш стои на някакъв бряг и наблюдава как течението понася сина му към буен водопад, а някой друг беше отишъл да търси спасителен пояс.

Видя как Тайлър гледа към него, докато Бет приглаждаше назад кичурчета коса, паднали върху лицето му, и му шепнеше нещо в ухото. Пот лъщеше по лицето му. Дори и на оскъдната светлина от единствената лампа на терасата Джагър можеше да види пепелявия оттенък на кожата на сина си. Мускулите му под кожата продължаваха да потрепват, както се случва с вибриращата вода в локва, когато нещо огромно се задава по пътя. Клепките му се затваряха и отваряха, затваряха и отваряха. Но това, което плашеше Джагър най-много, беше липсващата искрица в очите му, онзи необясним блясък, отразяващ неговия дух.

Двамата монаси се завърнаха, качиха се тежко нагоре по стълбите и прекосиха терасата. Те носеха дъска и одеяла, преметнати през раменете им. Оуен ги повика с настоятелен жест, както сигналист дава знаци на самолет. Докосна бузата на Тайлър и му се усмихна. А после, явно в пристъп на трескаво вълнение, той сграбчи яката на Джагър и извика:

— Готови сме. Да тръгваме!