Робърт Липаруло
13 племе (45)

45

Щом сенките се отдръпнаха, разкривайки пред Джагър гледка към небето и множеството сгради наоколо, той все още се мъчеше да изпълни с въздух изгарящите си дробове. Не вярваше да е бил дълго в безсъзнание. Разтри тила си, усети подутина и се завъртя, за да се изправи на крака. Помисли си, че вероятно докато е бил в безсъзнание, сърцето му се бе преместило в главата и сега туптеше много силно.

Мина известно време, докато успя да си припомни какво точно правеше, когато падна… всъщност когато беше бутнат. Тичаше… беше чул изстрели… Тайлър!

Някой беше стрелял по Тайлър! Не, не беше така. Спомените му се връщаха по същия начин, по който реалността се връщаше след особено тежък кошмар. Стрелбата нямаше нищо общо с Тайлър: да, той беше някъде навън, но беше малко вероятно да е в близост до случващото се. Джагър се беше надявал да е далеч, дори се бе помолил Тайлър в никакъв случай да не е наблизо.

Направи една крачка, но залитна и се подпря на стената. Разтърси глава, като така само утежни състоянието си и сърцето в главата му заби още по-лудо. Стрелбата беше спряла. Трябваше да разбере какво се бе случило, трябваше да се добере до Тайлър и да го заведе вкъщи. Огледа се и разбра къде се намира — само няколко сгради го деляха от мястото на стрелбата.

Добре — каза си той, — размърдай се.

Успя да тръгне, след като си пое дълбоко дъх и бумтенето в главата като че ли утихна. Ускори крачка и започна да премисля какво може да го очаква: монасите да са мъртви… престъпниците да са мъртви… или и монасите, и престъпниците да са живи и да се готвят за нова стрелба. Точно в този момент обаче не го беше грижа. Единственото му желание беше да намери сина си. Беше убеден, че монасите бяха отговорни за навличането на всички тези неприятности. Да приемат онзи мъж и да са толкова потайни… Бог да му е на помощ, защото ако нещо се случеше на Тайлър или на Бет, хората, които бяха взривили входната порта, щяха да бъдат най-малкият проблем на Геронтий.

В този миг се чу изстрел и Джагър се втурна към центъра на двора, към горящия храст и към Тайлър. Искаше му се да го извика, да го извести за идването си, да се убеди с ушите си, че е добре, но знаеше, че ако Тайлър се беше укрил на някое безопасно място, викът на баща му можеше само да го изложи на опасност. Затова се затича с всичка сила, като напълно забрави за себе си, за предпазливостта, за всичко… Мислеше само как да стигне до момчето си.

След по-малко от минута вече беше до горящия храст. Тайлър беше изчезнал, клонките, които беше използвал за прикритие, лежаха разперени като ветрило на земята в ъгъла. Без дори да допусне възможността сина му да го няма, Джагър ги повдигна. Очакваше нещо. Какво? Може би сина си? Или пък някаква насочваща следа? Дали Тайлър беше тръгнал сам, или някой го бе принудил? Дали вече си беше вкъщи, сгушен на дивана до Бет, или беше на някое друго сигурно място. А може би е бил отвлечен?

Джагър бързо изхвърли всички възможности от ума си. Завъртя се в кръг, надявайки се да съзре някъде Тайлър — например момчето да се затича към него, след като излезе от някакво друго прикритие, което си е избрал. След като не го видя, започна да търси за улики. Маратонките на Тайлър и неговите кубинки лежаха заедно с чорапите им на стълбите — там, където ги бяха оставили.

Искаше му се да изкрещи, но само прошепна:

— Тайлър? — вдигна лице към небето, пое си дълбоко дъх, но преди да изкрещи името на сина си из целия двор, чу писък — един продължителен, чудовищен детски писък. Този писък накара сърцето му да се вкамени.

— Тайлър! — извика той.

Писъкът идваше от най-неуредената и претрупана със сгради част на манастира. За да достигне до горящия храст, Джагър беше изтичал през тунела, който се намираше под тези сгради. Сега бързо се втурна по стълбите към покривите.

— Тайлър! — не преставаше да вика мъжът, докато прекосяваше тераси, мостове и алеи. Търсеше го и викаше. Премина през покривите, слезе едно ниво по-ниско, после отново се изкачи и се насочи към апартамента им. Черният като обсидиан покрив на базиликата се издигаше над едно празно пространство вдясно от него, а сградата под югозападната верига се простираше по цялата дължина на задната стена вляво от Джагър. Отвъд нея се виждаше черното присъствие на Божията планина, която наблюдаваше безмълвно.

Джагър се спусна по алея, образувана от покривите на две сгради. Алеята завършваше с арка, зад която имаше широка тераса, простираща се перпендикулярно на пътеката.

Надясно или наляво? — почуди се Джагър, бързайки към Т-образната пресечка. На север или на юг?

Внезапно чу тропането от кутията на Тайлър — беше така внезапно, както щракване на ключ за лампа. Беше близо, но стените наоколо разсейваха звука Джагър не можеше да определи на какво разстояние се намира синът му и откъде идва звукът. Спря се и затаи дъх.

И тогава видя как Тайлър изтича бързо по терасата, покрай отвора с арката.

— Тайлър! — Джагър се втурна към терасата и сви вдясно, точно когато подскачащата глава на сина му изчезна надолу по стълбите в северния край на терасата. — Тай…

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя мъж, облечен от глава до пети в сив прилепнал костюм. Беше с късо подстригана коса, диви очи и маниакалната усмивка на касапин, който видимо обожава работата си. Най-обезпокоителен обаче беше пистолетът, който стискаше в голата си окървавена ръка. Размахваше енергично ръце и тичаше с всички сили.

Джагър обхвана цялата гледка пред него с един поглед. Мъжът всеки миг щеше да го връхлети. Внезапното появяване на Джагър не беше дало на преследвача на Тайлър достатъчно време, за да забави своя бяг: очите на мъжа едва сега бяха започнали да се разширяват, осъзнавайки ситуацията.

Самият факт, че този кошмар преследваше сина му, обля тялото на Джагър с ярост. Той стегна мускули и се съсредоточи върху една-единствена мисъл: този тип трябваше да бъде сломен.