Робърт Липаруло
13 племе (80)

80

— Все още я подушвам — каза Джагър — онази химическоорхидеена смрад. — Излежаваше се в леглото, загледан в тавана, с ръце пъхнати под главата му. Оуен лежеше на другото легло до срещуположната стена, а между тях имаше нощно шкафче, часовник и нощна лампа. За щастие, нищо в стаята не беше черно. Червени и жълти светлини от бара на отсрещната улица проникваха през прозореца и танцуваха по тавана.

— Заспивай — каза Оуен.

На улицата някой изкрещя, а друг глас се изсмя. С напредването на вечерта все повече хора напускаха бара, а склонността им към хулиганщини нарастваше. Някакво стъкло се счупи и някой изрева радостно.

По-рано Джагър отново се беше обадил в болницата в Шарм ел Шейх, този път говори с Геронтий. Той каза, че Тайлър се е събудил замаян, но вече бил контактен. Лекарите били доволни, но все още предпазливи да дават мнения.

— Болеше ли го? — попита Джагър.

— Малко. Липсваш му.

Джагър затвори очи, мразейки се, задето не беше там. Как ли се е почувствал Тайлър, когато се е събудил и е открил, че само Геронтий е при него да го утешава. Тайлър харесваше този старец — а и обичта на Геронтий към момчето беше очевидна — но той не беше нито татко, нито мама. Представи си го: болеше го и се намираше на това непознато място без двете най-обични за него същества.

Джагър беше притиснал Геронтий по телефона:

— Той дали… плака ли?

Връзката като че ли прекъсна, а после се чу:

— Малко. Докато отново заспиваше.

Джагър не би могъл да се почувства по-зле, дори и ако беше забил нож в сърцето си. Момчето му беше уплашено, тежко ранено и заспиваше с плач.

Сега се взираше в цветните светлини и яростта му се насочи към племето и жената, която простреля сина му.

— Мислех си за това, че членовете на племето са толкова изкусни бойци, войници — каза той.

Оуен се обърна с лице към него:

— Да?

Светлините на тавана примигнаха и подскочиха. До надписа над предната витрина на бара имаше и някакъв мигащ неонов знак — една бутилка, изливаща течност в чаша с високо столче, или нещо подобно.

— Няма значение. Трябва да го направим — допълни Джагър.

— Опитваш се да убедиш мен… или себе си? — попита Оуен.

Джагър извъртя глава и го погледна.

— Те нараниха момчето ми, отвлякоха жена ми. Ще го направя.

— С теб съм — каза Оуен.

— Но не заради Тайлър.

— Не, не е за отмъщение — съгласи се Оуен, — а заради Бет и заради всичките хора като Тайлър и Бет, които ще пострадат, ако не ги спрем. Осуетяването на Агага е това, за което съм орисан.

— И знаеш това със сигурност?

— Очаква се от мен да помагам, под каквато и форма да го правя.

— Да помогнеш за какво? — не разбираше Джагър.

— На хората — отвърна Оуен. — Да намаля страданието им.

— Не се ли чувстваш като капка в морето?

Оуен замълча за няколко секунди и изрече с твърдост в гласа:

— Не ми е работа да се съмнявам в плана или в ползата от помощта ми. Вярвам, че има полза.

— Виждал си доста ужасяващи неща — отбеляза съчувствено Джагър. — Злото в най-лошите му форми. Никога ли не си изпитвал съмнение защо Бог позволява да се случва това?

— Разбира се. Но никога не съм се съмнявал в любовта му или в замисъла му, а само в разбирането ми за тях. Понякога вярата е като да играеш тенис в пълна тъмнина. Не виждаш топката, но знаеш, че е там някъде, затова замахваш. Понякога я уцелваш, понякога не, но след известно време очите ти свикват с тъмнината и започваш да виждаш топката.

Тенис в тъмнината? — помисли си Джагър. — Човек би си помислил, че толкова сериозен човек като Оуен, който беше виждал и жестоката страна на живота, би използвал по-силна метафора — катерене по отвесна скала, бой с жесток гладиатор… Понякога разполагаш с истински меч, а понякога само с пирона, който си извадил от ръката си, след като са те заковали към стената.

Но пък нали затова избра да поеме по обикновения път: важните неща в живота невинаги бяха в кръвта и силата, във войната и смъртта. Само привидно беше така.

Следващото нещо, което Джагър разпозна, беше светлината, струяща от прозореца, и ударите, отекващи по вратата на спалнята. Изправи се и се подпря на лакът.

— Да?

Вратата се отвори и се показа главата на Виктор.

— Катафилите са тук. — И отново изчезна.

Оуен се беше облегнал в леглото, протягаше се и потриваше лицето си толкова енергично, че Джагър очакваше всеки момент брадата му да се запали.

— Добре ли спа? — попита той.

— Не помня.

Оуен скочи и започна да навлича дрехите си.

— Сега, след като вече можем да тръгваме — каза той, — по-добре е да действаме колкото се може по-бързо. Да открием скривалището празно е също толкова лошо, колкото и да не го открием въобще.

* * *

По пътя за Rue de Sevres и катакомбите Оуен беше казал на двамата им водачи:

— Заведете ни близо до мястото, после ще продължим сами. Очакваме проблеми от едни много гадни типове.

Ейдриън Бертранд се изсмя зад волана: с онзи шумен смях, който се чува над всички останали в комедийните сериали. Беше на двайсет и две и беше досущ като образа, който Джагър би си представил при споменаването на думата сърфист: дълга руса коса, триъгълна кърпа на главата, тен, набола брада и вечно отвеян поглед, сякаш постоянно мисли за нещо друго. Готин и спокоен тип. Взеха именно неговата кола, защото багажникът й бил пълен с нужните им приспособления.

Джагър беше много напрегнат и мисълта за тези „приспособления“ го раздразни — поредният начин да изгубят още време. Вече беше втъкнал в колана на панталоните и в чорапа си единствените приспособления, от които се нуждаеше — пистолетите.

— Говоря сериозно — натърти Оуен.

— Знам, знам — отвърна Ейдриън, кимайки доста пресилено, докато косата му се развяваше. — Ние ви водим, вие взимате оболи. — Английският му не беше толкова добър, колкото този на Виктор, но Джагър поне го разбираше.

— Ако въобще намерим — каза Оуен, — ще получите оболите, всичките.

Партньорът на Ейдриън — Реми Льофебре — се ухили назад към тях от седалката до шофьора. Той беше на около трийсет и беше по-тих в сравнение със Сърфиста: единственият му проблем беше, че се хилеше постоянно, което караше Джагър да вярва, че е страничен ефект от неуспешна козметична операция… или човекът просто си беше идиот.

— Мосю Грим каза да ви водим при оболите — каза Реми.

— Добре, стига толкова, обърни — ядоса се Оуен. Джагър го сграбчи за ръката и започна да го увещава, но Оуен повдигна дланта си. — Tourne-toi maintenant.^[1] Наистина, обърни.

— Bien! Bien!^[2] — каза Ейдриън. — Ние стигнем по-близо, ние говорим.

— Никакви приказки — нареди Оуен. — Искам да се закълнете.

— Добре, ние ви караме по-близо, това е всичко.

За учудване на Джагър навлязоха в спокоен жилищен квартал и Ейдриън намали скоростта почти до пълзене. Джагър се замисли върху факта, че всичките тунели на катакомбите бяха под градските улици.

Ейдриън и Реми прекараха около час в разчитане на картата на Виктор, в паркиране до бордюрите и в търсене за входовете към „комбите“ — както ги наричаха — в задните дворове, при основите на мазетата и в шахтите. Джагър и Оуен също се включиха в претърсването на района и въпреки че не бяха съвсем сигурни какво точно издирват, решимостта им да го намерят ги накара да бъдат смели до границите на престъпното поведение: те прескачаха през частни огради, разглеждаха незаключени гаражи, преминаваха през храсти като торнадо. Накрая техните водачи решиха да се оттеглят от квартала и да влязат в тунелите от познато място.

— Ще трябва да вървим още малко, да минем през още повече тунели — обясни Ейдриън.

— Какви други варианти имаме? — попита Джагър, подпирайки се с рамо на едно дърво, докато си поемаше дъх. Листа и клечки от детските площадки бяха полепнали по косата и дрехите му.

Ейдриън пресилено сви рамене и Джагър започна да осъзнава, че човекът просто така си правеше.

— Да стоим тук и да продължаваме да търсим… може би ще го намерим всеки момент, а може би никога.

— Сигурни ли сте, че можете да намерите мястото, след като слезем под земята? — попита Джагър. — Ако картата на Виктор е грешна и не показва входа…

— Non, non^[3] — отвърна Реми. — Там, долу, нищо не се променя. Тук горе, къщи, паркове, улици… вечно се променя. Входовете биват скрити.

— Просто ни заведете долу — каза Джагър.

Петнайсет минути по-късно се намираха на една алея между триетажна тухлена сграда — с магазини на приземния етаж и с апартаменти и фирмени офиси на горните етажи — и каменна стена. От другата страна на стената имаше затревен парк с хора излезли на пикник, такива, които си разхождаха кучетата, и майки с деца — твърде малки, за да ходят на училище. Ейдриън беше спрял толкова близко до сградата, че всички трябваше да излязат през шофьорската врата и сега стояха до отворения багажник, докато Реми им подаваше приспособленията: работнически гащеризони, високи до бедрото гумени ботуши, намотани въжета, миньорски челници. Сложи на гърба си раница, пълна с храна, вода, аптечка и други предмети, които нарече peut-êtres — неща, които може да потрябват.

Докато Джагър и Оуен се обличаха като фермери, чудейки се дали отиват на риболов, или на спелеоложка експедиция, а Реми проверяваше за нещо изпаднало и заключваше багажника на колата, Ейдриън вече беше свалил пет или шест големи камъка от стената. Появилата се дупка се превърна в зейнала паст, водеща надолу в земята. Реми се обърна с гръб и заслиза надолу, използвайки стъпала, монтирани към стените на дупката.

Оуен го последва и когато дойде редът на Джагър, Ейдриън го спря. Хвърли поглед към роборъката му и каза:

— Може да стане доста напечено там, долу. Сигурен ли си, че ще се справиш с това?

— Не се тревожи за мен — отсече Джагър и потъна в непрогледния мрак.