Робърт Липаруло
13 племе (75)

75

Бет забеляза как Бен я гледаше настоятелно и как любопитството беше смекчило чертите на лицето му. Но в очите му тя прочете и тъга и се зачуди дали тя не е породена от липсата на разбиране от нейна страна, или от нещото, което тя притежаваше, а той не: ограничен живот на Земята.

Той отмести погледа си надолу и отбеляза:

— Нищо не хапна.

Бет погледна към чинията си върху масичката за кафе и отвърна:

— Благодаря все пак.

Знаеше, че трябва да се храни, но историята на Невея за Златния телец и думите на Бен, за това, че единственият ни недостатък е, че не сме убили достатъчно хора, бяха развалили апетита й.

Невея се наклони напред, както си седеше на стола, придърпа чинията и започна да тъпче храната в устата си.

Бет се облегна на облегалката на дивана. Затвори едното си око и разтри слепоочието си с пръсти. Бен мина зад бюрото си, отвори едно чекмедже и й донесе две хапчета.

— Ибупрофен — каза той.

Тя изпи хапчетата с голяма глътка вода.

— Мисля си, че трябва да полегна.

— Ела — каза той и й протегна ръка.

Тя се изправи без помощта му и излезе след него през вратата. Завиха надясно, а тя проследи с поглед стената с вратите. Не й се искаше да вижда черепи точно в този момент: стигаше й толкова смърт за една вечер.

Бен забави крачка и изостана назад.

— Вярваш ли ни? — каза той. — За това, че сме безсмъртни?

— Има ли значение?

— Любопитен съм.

Бет се замисли.

— Всичките ми знания за света и за живота ми подсказват, че вие или лъжете, или сте луди — каза тя. — Но не знам как бихте могли да фалшифицирате всичките тези произведения на изкуството или пък защо бихте го направили. Така че, да, може да се каже, че ви вярвам.

Джордан и Алекса се появиха тичешком иззад ъгъла в края на тунела. Когато видяха Бен с Бет, се заковаха на място. Като се престори на уплашен, Джордан изпищя силно и продължително, а Алекса му заприглася. Направиха кръгом и изчезнаха там, откъдето бяха дошли.

— И казваш, че са на три хиляди и петстотин години? — усмихна се Бет.

— Завинаги деца. Съществуват невроендокринни промени, които настъпват в мозъка по време на пубертета, нещо като основна промяна на мозъка, ако щеш. Не настъпват само външни, физически промени — мозъкът всъщност се трансформира, така че да можем да мислим като възрастни. Тъй като тези двамата не са преминали през този процес — и никога няма да преминат — те все още мислят и действат като деца. И слава Богу. Не вярвам, че бих понесъл думи и мисли на възрастен да звучат през устата на тези деца.

— Но те знаят от колко дълго са живи, нали?

— Имат бегла представа за това. Децата от племето имат доста по-къса памет от нас, въпреки че са развили забележителни езикови умения. Всеки от тях знае около трийсет езика.

Стигнаха до килията на Бет и тя влезе вътре. Бен се спря на прага.

— При Тоби е същото. Той е все още тийнейджър в почти всяко отношение. Всички ние сме спрели да се развиваме на възрастта, на която сме били, когато сме станали безсмъртни. Това е една от причините да се възприемаме именно на тези години, а не на действителната ни възраст. Така много по-лесно помним какви са когнитивните умения и емоционалния темперамент на децата, когато се занимаваме с тях или планираме ролята им в дадена мисия.

На Бет й се повдигна.

— И те ли са убивали?

— Опитваме се да стесняваме задълженията им и да им възлагаме само спомагателни функции. Алекса е много добра в разузнаването и събирането на сведения. Хората си позволяват да казват повече неща в присъствието на малки деца. И ако имаме нужда някой бързо да надзърне в нечий дом, тя е правилният човек за тази работа… Изгубих се, мога ли да звънна на мама? Джордан пък е най-добрият съгледвач, няма по-добър от него. Тоби… е, той има навика да разширява функциите си. Трудно е да го обуздае човек. — Сви рамене, после пак наклони глава. — Какво да ги правиш? Тийнейджъри. Разговорът ми беше приятен. — Той заотстъпва назад, затваряйки вратата.

Бет седна на леглото — ужасно много мисли се стрелкаха в главата й. Излегна се и смачка на топка тънката възглавница под бузата си. Искаше й се в момента да е отново в малкия им апартамент в манастира, тримата да са на твърдия диван, да ядат пуканки и да се смеят на нещо, сторено или казано от някой от тях. Желаеше го с всяка клетка на тялото си, но със същия успех можеше да иска и да полети.

Скри лицето си във възглавницата и заплака.