Робърт Липаруло
13 племе (62)

62

Оуен стисна съучастнически ръката на Джагър.

— Страхувам се, че няма да е достатъчно бързо — каза той. — Те ще са на летището за минути, а след още двайсет вече ще са отпратили със самолета си. Най-доброто, което можем да направим, е да се отправим към мястото, накъдето са се запътили.

Париж — помисли си Джагър. — Ако Оуен въобще беше прав.

— Не можем ли някак си да проследим самолета им? По номера на опашката? — Джагър мислеше трескаво различни варианти.

— Липсата на сътрудничество между държавите по въпроса за въздушния транспорт доста улеснява анонимното летене. А и за да са сигурни, че са прикрили следите си, от племето използват сложна апаратура, която подава фалшива информация на транспондерите на летищата. Самата апаратура от своя страна проследява други самолети и така се застрахова да не дава разнопосочна информация, като например номерата на някой самолет, който току-що е преминал.

— Откъде знаеш каква апаратура използват?

— Защото и аз я използвам и научих за нея, докато се опитвах да разбера защо никога не успявам да открия къде се намира самолетът им или къде е бил.

Джагър извади телефона от задния си джоб.

— Какъв е номерът за спешни случаи тук?

— Какво правиш? — попита изумено Оуен.

— Обаждам се на полицията. Те могат да ги спрат на летището.

Оуен дръпна телефона от ръката му.

— Ако се опитат, племето ще ги убие. Възможно е да има и престрелка. Искаш ли да поставиш Бет в епицентъра на подобно меле?

Джагър огледа небето — там, където за последно видя хеликоптера. Във всяка своя клетка той усещаше напрежение и нужда от действие: същевременно се почувства и победен, като току-що изкормен труп, който не можеше дори да се строполи на земята.

— Невея… — повтори той името й. — Беше изпратила едно малко момиченце, за да ми предаде, че е отвлякла Бет и че ако се опитаме да спрем този Агаг, ще убие жена ми. Каза да не правя нищо.

Оуен попита:

— Е, тогава какво ще правиш?

— Със сигурност не и нищо. — Джагър погледна Оуен в очите. — Дали ще стори каквото казва — че ще убие Бет, ако се опитаме да ги спрем?

Оуен впери поглед към морето.

— Ще го стори. Но си мисля, че ще изчака до последния момент, надявайки се да разбереш, че не можеш да я победиш и се откажеш.

— А ние можем ли да я победим? Можем ли да спасим Бет?

Оуен се обърна към Джагър.

— Аз вярвам, че можем да измъкнем Бет и да спрем Агага. Въпросът е ти дали вярваш?

Джагър въздъхна с лека усмивка.

— Напоследък не вярвам в много неща. Семейството ми, ето в това вярвам, а виж какво се случи с тях. Чувствам се така, сякаш семейството ми е въже, на което досега съм висял, и то е единственото нещо, което ме крепи да не пропадна надолу към яма, пълна с… не знам какво: пепелянки, огън, небитие, или всеки друг символ, описващ ада на земята. Линията на живота ми се свежда до две нишки: сина ми, който има дупка от куршум в гърба, и жена ми, която е в ръцете на убийца.

Оуен повдигна веждите си и отвори уста, а после я затвори, без да каже нищо.

— Какво? — попита Джагър. — Щеше да кажеш нещо.

— Едва ли искаш да го чуеш.

— Кажи ми.

— Ами. — Пое си дълбоко дъх. — Има един кабел, един дебел масивен метален кабел, който виси точно до твоето въже. Всичко, което трябва да направиш, е да се хванеш за него. Може би затова въжето се е протъркало. Висиш на него с цялата си тежест, докато точно кабелът е предвиден да те подкрепи.

— Прав си — въздъхна Джагър. — Не искам да го чувам.

— Предупредих те. — Оуен се усмихна и добави тихо: — Но това, че не искаш да го чуеш, не означава, че не е вярно.

— Значи… — каза Джагър, — мислиш, че е Париж?

— Можем да бъдем там за шест часа.

— Не мога да оставя Тайлър.

— Нищо повече не можеш да сториш за него тук — погледна го със съчувствие Оуен. — Колко добре познаваш монасите — Геронтий, Лео, Джером?

Джагър кимна.

— Те са приятели. Поне по-рано смятах така. Защо?

— Нека те да бдят над Тайлър. С радост биха го сторили, а ти обещавам, че не би могъл да откриеш по-отговорни и по-способни мъже.

— Мисля, че Крийд би оспорил това твърдение — каза Джагър и тръгна към вратата на стълбището.

Оуен го последва.

— Може би… ако очакваш докторите и сестрите да нападнат Тайлър с пушки, мечове и експлозиви.

— Обади им се — нареди Джагър. — Сигурно им имаш номера. На мен ми казаха, че дори не разполагат с телефон.

В думите му се долавяше обида и горчивина. Той смяташе, че именно потайността на монасите беше в основата на всичко това. Беше сигурен, че ще се погрижат за Тайлър, но при други обстоятелства не би си и помислил да им се довери.

* * *

Седеше на ръба на леглото и галеше косата на Тайлър, когато Оуен влезе в стаята.

— Геронтий и Лео са на път — обяви той. — Ще са тук до няколко часа. Можем да тръгнем сега и…

— Не — извика Джагър. — Ще ги изчакаме. — Отметна кичур коса от челото на Тайлър. — Няма да го оставя сам.

— Разбира се. Има няколко формуляра, които трябва да попълниш на регистратурата при сестрите, за да упълномощиш монасите да бъдат тук и да вземат решения за грижите около Тайлър, докато те няма.

Джагър се намръщи, но Оуен заговори успокоително:

— Можеш да им се довериш, Джагър. Умни и добри мъже са и от това, което успях да разбера по телефона, обичат много Тайлър. Прекъснах утринната им молитва, когато се свързах с Геронтий — всички те се молят за него. Щом чуха молбата ми, на практика стигнаха до ръкопашен бой в спора кой да дойде. Очевидно синът ти притежава магията да спечелва симпатиите на хората.

Джагър се усмихна.

— Така прави. — Погледна към Тайлър и се обърна отново към Оуен. — Виж, аз съм… Благодаря ти за всичко, което направи. Миналата нощ, ако не беше ти…

— Няма защо. Това ми е работата — кимна Оуен.

— Мислех, че преследваш племето — засмя се Джагър.

Оуен влезе по-навътре в стаята, затвори вратата и се подпря на нея.

— Само когато мога, което не е много често. През повечето време работя с „Лекари без граници“. Судан, Руанда, Сиера Леоне. Наскоро бях в Демократична република Конго. Назови една зона с военен конфликт и вероятно ще се окаже, че съм бил там.

— Помагаш на хората.

— И с малкото, с което съм способен да помогна.

— Ти ни помогна много снощи… всъщност свърши всичко. — Джагър се намести на мястото си в леглото и стъпи и с двата си крака на земята. — Отговори ми на един въпрос. Как точно отвличането на жена ми и заплахата за убийството й, ако тръгнем след племето, се свързва с мисленето на едни блюстители на реда, особено на тези, които твърдят, че го правят в името на Бог? — Скръсти ръцете си и задиша тежко.

— Сам го каза в кафенето — извратена логика — отвърна Оуен. — Помисли си какво означава да си блюстител на реда. Сключваш сделки със смъртта, без никой да научи за това. Държиш го в тайна — така и трябва да бъде, ако искаш да продължаваш да го правиш, нали? Но всяко нещо, което е държано в сянка твърде дълго, дори и нещо, започнало с най-добри намерения, мутира и се изкривява.

Джагър не знаеше дали да се съгласи, или да възрази. Обяснението на Оуен имаше смисъл, но по един тъжен, нездравословен начин. Отново се отмести назад до положение, в което да може по-добре да вижда и да докосва Тайлър, после се извърна и каза на Оуен:

— Не искам да бъда нахален, но докато чакаме, ще можеш ли да свършиш и нещо друго? Нали знаеш… за да потеглим в момента, в който Геронтий и Лео пристигнат?

Оуен се оттласна от вратата.

— Разбира се. — Той свали от рамото чантичката си, постави я на масата, заобиколи и отиде към далечната страна на леглото. Сложи дланта на Тайлър в своята и постави другата си ръка отстрани на момчето. Наклони се напред, сведе глава и тихичко започна да се моли.