Робърт Липаруло
13 племе (61)

61

— Ало? Бет? — Джагър се изправи рязко и събори стола си. — Ало? — Погледна телефона, като че ли очакваше да му проговори с човешки глас и да му обясни какво точно се е случило. Броячът продължи да отмерва секундите като доказателство за продължаващия разговор с Бет. Поднесе го обратно към лицето си. — Бет!

— Племето е в болницата — извика той на Оуен и хукна към вратата. Зад гърба му Оуен също извика:

— Какво? Откъде…?

Джагър изблъска вратата навън, килна се на една страна, за да не се блъсне в дебел мъж, който гръмко запроизнася някакви думи на арабски, и се затича по мръсната улица. Едно куче излая и го подгони, джафкайки по петите му. Той пое по асфалта, а джафкането зад него стихна. Излезе от пресечката и пресече диагонално празното пространство пред болницата.

Какво иска? Защо се е върнала? Да довърши започнатото?

Фактът, че тази жена е в стаята при Бет и Тайлър, беше повече, отколкото той можеше да понесе.

Ще я убия, ще я убия, ще я убия… Няма да разбере откъде й е дошло. Няма да спра и да разговарям с нея, няма да я слушам, просто ще я ударя, ще се нахвърля върху нея с… Ще я хвана с роборъката за гърлото и ще стисна…

Един образ премина внезапно през съзнанието му — неочакван, нежелан — като че се прожектираше на филмов екран от зъл кинооператор с влечение към ужасни и стряскащи сцени: Тайлър, проснат върху леглото, с отворени празни очи и със зейнала във вледенен писък уста, а Бет лежи на пода в уголемяваща се локва кръв.

Не! Не! Не!

Той се съсредоточи върху тичането, като напрягаше краката си колкото се може повече, приземяваше се и замяташе напред всеки крак отново и отново. Болницата вече беше близо: първият етаж беше като бетонно укрепление, следващите четири етажа — покрити с черни накланящи се навътре стъкла — представляваха основата на пирамидата, зад която се простираше голям паркинг. На покрива се въртяха бавно витлата на хеликоптер — въздушна линейка — и Джагър си спомни ужаса на отминалата нощ и нахлуването в болницата с подобен на този хеликоптер.

Телефонът на Оуен лежеше занемял в ръката му. Повдигна го и използва палеца си, за да натисне бутона за повторно набиране. Обаждането му включи гласовата поща на Бет.

— Бет! — изкрещя Джагър, — почти пристигнах. Обади ми се. — Надяваше се, че тя щеше да получи съобщението, че беше в състояние да го получи, но не очакваше това да се случи. Прекъсна разговора и пъхна телефона в задния си джоб.

Стигна до алеята за колите, водеща към вратата пред спешното отделение, задъхвайки се за въздух. Усещаше всеки мускул по прасците и бедрата си и изпитваше остра болка от едната страна на корема си. Спря пред автоматичните стъклени врати и се промъкна през тесния отвор още докато се разтваряха, стоварвайки с трясък роборъката в рамката на вратата. Спря за две секунди, за да се ориентира, и реши да не минава през помещенията на спешното отделение, където охраната щеше да се опита да го спре. Вместо това зави и хукна надолу по един коридор с прозорци отляво и непрекъсната стена с картини в рамки отдясно.

Рязко зави по първата пресечка, което го изведе пред интензивното отделение, а отвъд зоната на регистратурата се виждаше заключена двойна врата. Той я побутна, видя встрани от нея метален квадратен бутон с десетсантиметрови стени и удари по него с длан. Вратите не се помръднаха.

Зад регистратурата една сестра се изправи, задавайки му въпрос на арабски, а после и на английски:

— Господине, мога ли да ви помогна?

— Синът ми е тук — каза той задъхано. — Тайлър Беърд. — Повдигна китката си със закачената на нея пластмасова идентификационна гривна, поставена му когато Тайлър беше приет. — Жена ми. Те са в голяма беда. Моля ви.

Тя му помаха да се приближи, сграбчи ръката му, за да разгледа гривната и след това натисна един бутон. Вратите изсъскаха и се отвориха.

Джагър се втурна надолу по коридора, следейки номерата на стаите, преминаващи през погледа му вдясно: 102… 104… 106… При следващата врата се хвана за страничната рамка и я удари с рамо.

Щорите бяха пуснати, превръщайки дневната светлина в квадратна искряща ивица около контура на прозореца. Флуоресцентните лампи от панела на тавана хвърляха студени отблясъци върху оборудването и леглото. Тайлър лежеше там, както Джагър го беше оставил: леко обърнат на една страна. ЕКГ-то показваше ритъма на сърцето му — 86, мониторът за кислорода в кръвта отчиташе 92 процента. Одеялата върху стомаха му се повдигаха и спадаха плавно.

А едно малко момиченце стоеше от другата страна на леглото и държеше ръката му. Не беше на повече от шест години. Къдрици с цвят на кафе падаха върху раменете й и се къдреха около челото й, подчертавайки големите й зелени очи.

— Ехо? — извика той. Погледът на момичето се премести от лицето на Тайлър към това на Джагър. То се усмихна, прелестно като кукличка с розови кръгли бузки. След като пусна ръката му, започна нежно да я гали, както се гали малко пиленце.

— Здравей.

Джагър огледа стаята. Никаква следа от Бет. Върху масата до отворената врата на банята металната кутия на Тайлър лежеше върху найлоновия плик с вещите му. Дрехите му бяха скупчени на топка върху пода. Нямаше как Бет да ги беше оставила така.

Обърна се отново към момиченцето. Беше облечено в розова лятна рокля, а не в престилка на болничен пациент. Нито на ръката, която галеше Тайлър, нито на другата, подпряна на леглото, се виждаше идентификационна гривна. — Къде са майка ти и татко ти, миличка?

Тя се изкикоти.

— Видя ли жената, която беше в тази стая, майката на Тайлър? Този, когото в момента утешаваш, е Тайлър.

Момичето погледна към Тайлър.

— Той спи. Добре ли е?

— Ще се оправи, но точно сега е ранен.

Момичето обърна тъжните си очи към Джагър.

— Съжалявам.

— Благодаря ти, че го посети, но сега трябва да си вървиш. Виждала ли си съпругата ми?

— Тя замина — отново се усмихна детето.

— Замина? Ти видя ли я? Накъде замина?

— Далеч — отвърна момиченцето. — Трябва да се включиш в играта.

Стомахът на Джагър се сви.

— Игра?

— Не се опитвай да ни спреш и ще си я получиш обратно. — Главата на детето се наклони настрани по заучен маниер… или пък го направи съвсем тенденциозно.

— Опитай… и няма да си я върнеш.

— Какво? Къде е тя? — Джагър пристъпи по-близо до леглото.

Момичето като че ли не го забеляза.

— Невея ми каза да ти предам това. Не прави нищо и ще спечелиш играта. — Усмихна се. — Много е глупаво, нали?

Той пристъпи по-близо.

— Не искам да играя тази игра. Кажи ми къде е жена ми.

— Правилата не са такива. — Детето поклати глава и се взря в него, като че ли той беше най-глупавият човек, който някога бе срещало. — Всичко, което се иска от теб, е да не правиш нищо. Тогава ще видиш отново жена си. Невея каза, че сам ще разбереш когато настъпи краят на играта и ще научиш къде да намериш Бет.

— Знаеш ли какво? Трябва да питам Невея нещо за играта. Защо не ми кажеш къде е тя? — Още една стъпка и вече се намираше на ъгъла на леглото.

— Ах ти, глупчо. Това е „нещо“. — Тя опули очи и изрече отсечено всяка една от думите с кимане на главата. — Всичко… което… се… иска… от… теб… е… да… не… правиш… ни…

Джагър се втурна към нея, подпирайки се на леглото, за да се завърти към отсрещната страна. Тя клекна, пъхна се под леглото и излезе от другата страна, преди той въобще да разбере какво се случва. Той се спусна, за да сграбчи краката й, които отдавна бяха изчезнали. Изправи се, видя я да се шмугва през вратата и заобиколи леглото, за да я последва. Вън от стаята разпозна силуета й срещу светлината от прозореца в далечния край на коридора. Тя се насочваше към стълбището — малките крачета шляпаха по плочките, а едва доловимият й смях се понесе назад към него.

— Какво става? — чу гласа на Оуен, който бързаше към него от входа на интензивното отделение.

— Малкото момиченце! — изкрещя Джагър, като я посочи и се втурна след нея.

Една сестра излезе от стая с табла в ръце.

— Спрете я! — извика Джагър.

Без да престава да се смее, момичето заобиколи смаяната сестра. Секунди по-късно и Джагър профуча покрай нея. Момиченцето изчезна през вратата на стълбището. Не се беше затворила напълно, когато Джагър я достигна. Стъпки и кикот проехтяха от горе надолу. Той се улови за парапета и се заизкачва, а Оуен беше няколко стъпки зад него.

— Горе е площадката за хеликоптери — извика Оуен, а Джагър се опита да забърза крачка, но установи, че няма как да бяга по-бързо. Спомни си за хеликоптера, който беше видял и който взе за въздушна линейка. Прокле се, задето не беше съобразил по-рано. Можеше да действа по различен начин: първо да провери хеликоптера или да изпрати Оуен да го направи.

Една врата над него се отвори с трясък.

Стигна до най-горната площадка и изблъска вратата. Точно пред него момичето вече тичаше към хеликоптера, а косата й плющеше като огън на порива на витлата. Страничната врата на хеликоптера беше отворена и жената от предишната нощ — Невея — беше коленичила на пода и протягаше ръце към детето. Други хора седяха на седалките с извърнати лица, за да наблюдават гонитбата. На пода зад Невея се гърчеше тяло: беше Бет с ръце, вързани на гърба, и с колене, пристегнати със скоч. Тя погледна покрай Невея и Джагър видя, че устата й също беше залепена със скоч. Ужас се четеше в очите й. Имаше ожулена подутина на дясната вежда.

Беше прекосил покрива наполовина, когато момиченцето скочи в прегръдките на Невея. Тя се извъртя вдясно, пусна момиченцето вътре, а после и вляво, за да дръпне вратата и да я затвори. Хеликоптерът се издигна и се придвижи напред, докато ските му се отлепиха от покрива.

Джагър подскочи. Пръстите му и върхът на куката му пернаха едната ска, но краката му се приземиха върху покрива. Подскочи още веднъж нагоре, докато хеликоптерът се издигаше и се отдалечаваше. Той се затича, като не сваляше очи от него.

— Бет! Бет! Ще те намеря! Ще те освободя! — Трябваше да каже нещо без значение, че тя нямаше да го чуе, но в момента, в който думите прозвучаха, осъзна, че нищо не е по-добро и нищо нямаше да облекчи ситуацията повече от едно: Обичам те!

Хвърли се напред, опитвайки се да зърне още веднъж жена си, но страничните прозорци бяха твърде високо. Оуен го сграбчи за рамото и го издърпа назад. Джагър осъзна, че стоеше на самия край на покрива.

Лицето на Невея се появи на прозореца. Не се усмихваше, само го гледаше. Джагър падна на колене.

— Невея! — изкрещя той.

Хеликоптерът направи вираж встрани и ускори към Червено море, продължавайки да се издига. Грохотът на витлата му заглъхна напълно.

Джагър се отдалечи от ръба и сграбчи здраво ръката и ризата на Оуен.

— Накъде отиват? Къде биха отишли?

Оуен се взря в смаляващия се хеликоптер.

— Към летището — предположи той. — Но не към международното летище Шарм ел Шейх. По-вероятно е да са се насочили към Мангуна. По-уединено е: използват го знаменитостите и политиците.

Джагър се надигна, но дори така не можеше да забележи хеликоптера на заслепяващия го хоризонт. Обърна се към Оуен.

— Колко бързо можем да стигнем дотам?