Робърт Липаруло
13 племе (55)

55

Докато се насочваха с мъка обратно към столовете, Джагър усети как Бет се тресеше толкова силно, сякаш беше съвсем гола сред арктическата тундра. С Оуен я сложиха да седне на един стол, а Джагър седна до нея. Оуен пресече стаята и седна на пода с гръб, облегнат на стената.

— Какво? — каза Бет — Какво беше това?

— Чувал съм, че се случва много често по време на операция. — Всъщност не беше чувал. — Така сърцето откликва на ниското кръвно налягане, на травмата.

— Сърцето му… О, Джагър… — Тя се притисна по-плътно към него и заплака, скрила лице в ризата му.

Можеше ли да има нещо по-съкрушаващо емоционално или по-изцеждащо физически от това да гледаш как детето ти се бори за живота си? Цялата любов и обгрижване, които изпълват всяка клетка от тялото ти подобно на трета верига ДНК още от момента, в който научаваш за съществуването му, и чувствата, които не биха могли да стават по-силни, а те всъщност се засилват с всяка негова усмивка, сълза, звук и мисъл — тази неудържима сила, която възпитава, направлява, учи и посочва реалните и отгатнати опасности, Не си и помисляй да се доближиш до детето ми… Всичко това се сблъсква в неподвижната безпомощност и факта, че човешкото тяло е толкова крехко в света на тежките, остри предмети, движещи се прекалено бързо, или в света на болестите, на глупостта и на злото. В тази точка на сблъсък, когато нито една от страните не се предава, не се огъва и не прави компромис, се създава енергия, която може да те разкъса на парчета.

Джагър усети, че напрежението замъглява здравия му разум и се хвана за съпругата си, както би се хванал за дърво по време на ураган. Точно като дърво тя беше пуснала корени в почва, много по-солидна от разораната пръст на неговия живот. Може би това беше един вид измама — да се възползва от силата, извираща от източник, който той блокираше и отхвърляше. Но тя беше негова жена и именно на нея той разчиташе да му помогне да преживее тази буря. На свой ред се надяваше, че и тя чувства, че може да разчита на него. Но се чудеше от каква ли полза можеше да й бъде той, след като всичко, което искаше да прави, беше да крещи от яд… на Бог, на целия свят, на хората, които сториха това на сина му.

Той седна до Бет, утешавайки я колкото можеше, после стана и тръгна към мястото, където седеше Оуен. Главата на мъжа беше клюмнала, а ръцете му бяха сключени за молитва в скута му.

— Талита Коум? — повтори Джагър, докато клякаше до него.

Оуен изправи глава и се усмихна.

— Исус го е казал, когато е съживил дъщерята на Яир. Означава Малко момиче, казвам ти, стани! Но върши същата работа и при малките момчета.

— Молитва?

— Молба.

— Ти изчезна — каза Джагър.

— Има параклис на трети етаж. — Той се изправи. — Чувам, че в момента някой ме вика оттам. Ти не чуваш ли?

Джагър също се изправи, но поклати глава.

Оуен го хвана за ръката.

— Разбира се, че не. Ти си върши своята работа тук. А аз ще върша моята горе.

Проследи как Оуен се отдалечава надолу по един коридор, а после започна да крачи из стаята. Помисли си да се обади на някого, дори извади мобилния телефон от чантата на Бет. Втренчи се в него, забелязвайки за първи път от месеци знака, който показва наличието на мрежа. Отвори папката и намери номера на родителите на Бет, срещу който имаше малка снимка на двама им — със смеещи се, допрени едно до друго лица, за да се вместят в кадъра. Но защо да ги подлага на агонията от неизвестното? Щеше да дойде по-подходящо време да им се обади, когато те самите знаеха повече. Пусна телефона обратно в чантата.

Озова се пред огледалото в банята и се взря в кървясалите си очи и в кръвта на Тайлър, засъхнала по бузата му. Наплиска лицето си с вода и изчегърта кръвта с пръст — жест в подкрепа на вярата му, а той трябваше да вярва, че Тайлър щеше да се оправи. Видя как розовата вода се завихря и изтича в канала и съжали, че позволи дори и толкова малка частичка от сина му да се отдели от него.

Когато се върна при столовете, един хирург премина през вратите на операционната. Джагър се опита да прочете новините по очите му, но не успя до момента, в който мъжът не свали надолу маската си, показвайки тревожната си усмивка. Бет изтича и сграбчи ръката на Джагър — страхува се, помисли си Джагър, че ще припадне независимо от новините. Това, което каза лекарят, беше неясна смесица от противоречия: Тайлър беше в критично състояние, но стабилен. Бяха извадили куршума и бяха възстановили увредените му дробове, няколко кръвоносни съда и мускули.

— Той не е — как му казвате? — излязъл още от тунела, но е едно малко момче с много късмет. Куршумът не е засегнал главните артерии и сърцето. Знаете ли вида на използваното оръжие?

Джагър поклати глава.

— Малък пистолет.

— Интересно — каза лекарят. — Изглежда, оръжието е било 25-и калибър с изключително ниска скорост, а не каквото обикновено сме свикнали да виждаме.

Джагър разбра: нискоскоростните патрони бяха специално поръчвани амуниции, предназначени да бъдат свръхзвукови, така че пукотът на патрона да не достига скоростта на звука^[1]. А в комбинация с малкия калибър това го превръщаше в превъзходно звукозаглушено оръжие — оръжие на наемен убиец. Пистолетът на жената не беше снабден със заглушител, но заподозря, че една експертиза на дулото щеше да разкрие възможности за използването на такъв.

— Куршумите причиняват щети на тъканите по три начина — продължи лекарят. Джагър щеше да го прекъсне в желанието си да получи само обобщена прогноза, но Бет кимна, а челото й се набръчка от усилието да се концентрира. Джагър оцени жаждата й за знания, дори в момент като този, когато стомахът му се беше свил на топка. Но журналистът в нея се обади. Придърпа я по-близо, а лекарят продължи:

— Разкъсвания и счупвания от самия куршум. Раздробяване или от куршума, или от натрошените кости. Това е като да те застрелят втори път. После идват ударните вълни и кавитацията, причинена от енергията, излъчваща се по пътя на снаряда. Това може да нанесе по-опустошителни поражения от самия куршум, поради което раните от огнестрелни оръжия по принцип са по-тежки от раните от хладно оръжие. Осемдесет процента от уврежданията на нервите са причинени не от куршума, а от ударните вълни. Знае се, че вълните чупят дори кости няколко сантиметра встрани от преминаващия куршум.

Бет си пое шумно дъх и покри устата си. Лекарят се опита да ги успокои, като махна с ръка и допълни:

— Но ситуацията със сина ви не е такава. Във всеки случай, колкото по-голяма е скоростта на куршума, толкова по-големи са пораженията. Но понеже по детето е стреляно с нискоскоростен малък калибър, той е преживял минимални поражения от ударната вълна, няма счупвания на кости, а и куршумът не е раздробил тъканите наоколо, доколкото можем да знаем на този етап. Както казах, момчето е имало много късмет.

— Късмет? — извика Бет. — Та той едва… едва не умря. И все още е в опасност, нали?

— Да, така е — съгласи се лекарят, — но ако при този ръст по него беше стреляно с обикновен патрон, тези, които сме свикнали да виждаме… — Той поклати глава. — Трябва да го наблюдаваме за вътрешни кръвоизливи, които евентуално сме пропуснали и, разбира се, за инфекции. Загубил е много кръв и тялото му е в шок. Изглежда, се свестява от време на време, но ще знаем повече след поне дванайсет часа, а може и повече.

— Изглежда? — изуми се Джагър. — Той, изглежда, се свестява от време на време?

Лекарят се усмихна.

— Човешкото тяло е сложен организъм. Постоянно ни изненадва както за добро, така и за лошо. Ще го преместим в отделна стая в реанимацията. Ще спи известно време, но моля ви, бъдете с него. Вярвам, че той ще… — затърси правилната дума — почувства присъствието ви, а това ще му се отрази добре.

— Не бихте могли дори и насила да ме извлечете оттам — каза Бет. Тя прегърна Джагър, като притисна лице към гърдите му и зарови пръсти в гърба му.

Сълзите й намокриха ризата му и на него му се прииска да са навсякъде другаде, но не и тук, да правят всичко друго, но не и това. Толкова силно го желаеше, че тежестта на желанието отслаби коленете му и го затегли надолу, сякаш силата на гравитацията внезапно се беше удвоила. Той напрегна сили, борейки се с позива за припадък. Ако някога трябваше да бъде силен, то моментът бе точно сега.