Робърт Липаруло
13 племе (49)

49

Хеликоптерът се приземи върху леко полегатата скала пред манастира „Света Екатерина“ и Оуен слезе от него. Загледа се в пушещата дупка на мястото на входната порта и осъзна, че беше пристигнал твърде късно. Надникна обратно в кабината и каза нещо на пилота, който включи управляван с джойстик прожектор, монтиран на носа на хеликоптера. Разрушената стена се окъпа в бяла светлина. Оуен тръгна нататък, но се спря.

Появи се жена, която носеше някого през рамо, като от този ъгъл се виждаха само ходила, крака и задни части. Оуен извади пистолета си, но видя, че и тя стиска малък пистолет в дланта си. Тя присви очи и се прицели в него. Двамата се изучаваха един друг над барабаните на пистолетите си.

— Недей! — изкрещя той, надвиквайки шума от двигателя и витлата на хеликоптера. — Не мога да ти позволя да го вземеш със себе си.

Тя завъртя торса си, за да може той да види мъжа, който носеше. Не беше Крийд.

Оуен й кимна с глава да си върви.

— Разкарай този прожектор от мен — извика тя. — Или би предпочел просто да стрелям по него?

Оуен даде сигнал на пилота и светлината веднага изгасна.

Тя пристъпи внимателно през отломките, като продължаваше да го държи на мушка и да го наблюдава. Щом премина през най-опасната част от терена, забърза ход и се насочи към градините на манастира. Когато стигна до ръба на външната стена, пристъпи към сенките и изчезна в тях. Оуен задържа пистолета си прицелен към мястото, където тя се изгуби, и бавно се запъти към входа.

* * *

Джагър сведе глава и затвори очи, а камбаните продължиха да отекват в съзнанието му с немелодичен силен звън, прераствайки в непоклатим пронизителен звук: писък, продължаващ цяла вечност.

Нещо го докосна по главата и той я вдигна. Тайлър гледаше в него, по-скоро през него, с блуждаещи очи. С галеща ръка той бавно приглади косата на врата му. Изкашля се, но твърде тихо, за да се дочуе сред писъка, който изпълваше главата на Джагър.

Джагър каза нещо — името на Тайлър, утешителни обещания — но писъкът заглуши и неговия глас. Сетне се дочуха други звуци — ритмични пулсации — като че произведени от множество барабани, разпръснати из потънал в непрогледен мрак стадион: ударите на сърцето му, трополене от стъпки, отекващи в манастира и ту-ту-ту на витлата на хеликоптер.

Тръгват си — помисли си той. Пет пари не даваше, дори и в този момент да се качваха на ракета за изстрелване в орбита. Но щеше да даде повече, щеше да даде всичко, за да спаси сина си — да действа и да потърси помощ за него. Действай! В най-дълбоките дълбини на ума му, подобно на нокът, го зачовърка мисълта, че ако просто си седеше там, ако просто продължеше да държи сина си, времето щеше да застине и цялото това нещастие щеше да спре. Искаше му се да натисне бутона за пауза, да застопори кадъра на този момент завинаги: те двамата прегърнати и нищо от това, което ги очакваше в бъдеще да не се случи.

Но ако се задействаше — ако направеше единственото нещо, което знаеше, че трябва да направи и което всяка клетка в тялото му крещеше да направи, без да обръща внимание на човъркащата го мисъл — тогава филмът щеше да продължи на бързи обороти и да ги въвлече в събития, които не искаше да преживява.

В този момент един писък — този път истински — го удари като плесница през лицето. Погледна над главата на Тайлър и видя Бет изправена в края на терасата. Тя се втурна напред. Тялото й се разтроши, разглоби се на отделни късове, като че Джагър я гледаше през призма. Той премигна, от очите му се отрониха сълзи и той отново сглоби парчетата от Бет.

— Спри! — извика Джагър, поклащайки глава. Бет също трябваше да бъде тук, знаеше това. Да бъде със сина си, да утеши Тайлър, да застави Джагър да действа. Но не искаше тя да вижда Тайлър в това състояние — окървавен, чезнещ. Това щеше да разкъса сърцето й.

— Бет… недей…

Тя не спря, а съвсем съзнателно влетя с пълна сила в кошмара му, а сълзите вече се стичаха по бузите й. Падна на колене до него. Ръцете й се стрелнаха към Тайлър, спряха се на милиметри от него, разколебани — толкова много и се искаше да го докосне, но се страхуваше, че ако изрази любовта си, ще му причини болка и ще влоши състоянието му. Джагър си помисли дали и тя не се поколеба заради съмнението, че именно чрез физическия контакт щяха да превърнат този кошмар в реалност.

— Джаг! Какво, какво…

Разбираше смисъла, скрит зад всяка сричка. Кажи ми, че е добре! Какво да направим, какво можем да направим?

Тя изстена от майчина мъка.

— Тайлър…

Мъката на Бет извади Джагър от вцепенението му.

— Подай ми пуловера си — нареди той. Тя го съблече и докато Джагър преместваше ръката си от гърба на Тайлър, за да притисне дрехата към раната, Бет я видя. Изстена и нови сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Тя закри устата си с ръка. В Джагър се надигна нов прилив на енергия, породена от адреналина и решимостта, както и от голямото страдание на жената, която обичаше. В онзи период, когато той бе проявил слабост, тя беше показала сила и бе извела и двамата от трудностите — сега беше негов ред.

— Притискай това към раната — каза той.

Тя кимна и притисна ръката си до свития на топка пуловер.

Краката на Тайлър бяха проснати върху тези на Джагър, а босите му ходила бяха изкривени под странни ъгли върху каменната тераса. Джагър се размърда и сви единия крак под себе си. Наклони се напред и се изправи, повличайки и Тайлър в ръцете си.

— Какво ще правиш? — изстена ужасено Бет.

— Трябва ни джипът на Оли.

— Помощ! — изкрещя през рамото си Бет. — Някой! Помощ! — Джагър закрачи напред, а Бет тръгна успоредно с него, като не преставаше да държи ръцете си върху пуловера.

— Когато те чух и излязох да те търся, се разминах с отец Джером — обясняваше трескаво Бет. — Каза, че бият камбаните, за да повикат помощ от града. Вероятно някой вече идва насам.

— Кой? — отвърна Джагър, поклащайки глава. В града имаше само един лекар, който поддържаше малка клиника. Срещна го веднъж, за да му изпише рецепта за по-силни обезболяващи заради упоритата болка в чуканчето, която го държа буден три нощи поред. Лекарят изглеждаше стар колкото манастира и се придвижваше така, като че ли имаше парчета стъкло в ставите. Съмняваше се, че този човек беше лекувал нещо по-тежко от порязвания, ожулвания на несръчни туристи или някой и друг стомашен вирус. Но той все пак беше лекар: щеше да има оборудване, консумативи. Джагър ускори крачка.

Но още преди да стигнат до средата на терасата, един непознат се втурна по стълбите и насочи пистолет към тях.