Робърт Липаруло
13 племе (48)

48

Джагър притисна пръстите си към спусъка, но после ги отпусна.

— Не е нужно всичко да свърши така — каза той. — Просто…

От високата кула близо до базиликата, карийон^[1] камбаните на манастира започнаха да звънят силно в притихналата нощ. Девет камбани с различни размери — подарък от царете на Русия през 1871 г., както веднъж ги беше информирал гордо Геронтий — провлачено подеха ритмична мелодия, която прозвуча в ушите на Джагър като дразнещия звук от страховитата сцена под душа във филма „Психо“. Бързо обаче се съвзе и впи поглед в жената, защото тя можеше да се възползва от моментното му разсейване, за да вземе надмощие.

Когато обаче тя само се усмихна, той извика:

— Тръгнете си сега и ще живеете. Останете и ще умрете.

Жената обаче не направи нищо и продължи да го гледа.

— Вземи приятеля си и си вървете! — Джагър се надяваше, че проявявайки снизхождение, не грешеше за втори път. Тези хора — мъжът, а по-рано и момчето, което със сигурност също беше член на групата им — се сражаваха по начин, който не биваше да се подценява.

Ако бяха в Щатите, щеше да задържи жената, докато пристигнеха ченгетата, но не беше сигурен дали египтяните щяха въобще да реагират на сигнала и дали тя нямаше да започне да се съпротивлява, ако узнаеше за намерението му да ги предаде.

Хвърли един бърз поглед назад. Терасата беше празна, поне в онази част, която бе осветена. Не че щеше да забележи, ако някой невидим нападател бе решил да се промъкне зад него.

— Колко сте? — провикна се Джагър, опитвайки се да надвика звъна на камбаните.

— Вътре? В момента? — извика и жената. — Само аз и той. Имаше и трети. Той замина с колата ни, когато Фин — тя кимна към лежащия мъж — се обади по радиостанцията, че е взел това, за което дойдохме. А сега той твърди, че е у твоя син.

Изчерпателното й описание го накара да й повярва. Но какво друго очакваше да каже тя? Има още петима и те са точно зад гърба ти? Можеше само да се надява, че му казва истината.

Жената разтвори дланите си и ги протегна напред — искаше да му покаже, че не държи нищо в ръцете си. Изправи се и направи стъпка към мъжа — Фин, така го беше нарекла — после спря и килна главата си встрани.

Джагър също го чу — сред силния звън на камбаните се носеше едва доловимото, но усилващо се дрънчене от кутията на Тайлър. Носеше се откъм пътеката от другата страна на арката и Джагър знаеше какво означава това. Тайлър беше заобиколил, за да стигне до баща си.

— Тайлър, не! — изкрещя Джагър, проклинайки камбаните. — Спри!

Но дрънченето идваше от все по-близо и по-близо и накрая и самият Тайлър се появи. Той сграбчи колоната на арката, за да спре по-бързо. С мъка си поемаше дъх, а капчици пот проблясваха по лицето му. Очите му на мига се спряха на Джагър, ухили се на баща си и хукна към него.

— Не! — извика пронизително Джагър, вдигайки роборъката си, която беше абсолютно безполезна в предаването на смисъла на сигнала стоп.

В този момент осъзна, че жената се бе раздвижила и посягаше към джоба под ръката си. Тя извади пистолет и го насочи напред.

За да я спре, Джагър се прицели отново. Тайлър се спусна към него с широко разтворени ръце. Сянката на момчето падна върху него и той усети как синът му се готви да се хвърли в обятията му.

Жената се прицели.

Джагър дръпна спусъка. Щрак. Ударникът попадна на празна гилза или празно гнездо. Отново дръпна спусъка. Щрак.

И тогава тя стреля.

Лицето на Тайлър се изкриви. Ням писък рязко замени усмивката му. Очите му се разшириха. Болка и шок изкривиха чертите на сладкото му личице в свиваща стомаха маска, която би разплакала дори и ангелите. Той полетя в обятията на Джагър. Главата му се блъсна в гърдите на баща му и целият се сгърчи в ръцете му като парцалена кукла.

Джагър изкрещя. Изпусна пистолета и повдигна момчето си, притегляйки лицето му към себе си. Тайлър завъртя очи, потърси неговите и с поглед му каза много повече, отколкото Джагър можеше да понесе. Главата на Тайлър клюмна, а после отново се изправи, като че ли беше завладян от пълно изтощение секунди след като се е събудил от сън. С треперещи устни той прошепна:

— Та-татко?

— Държа те, Тай. Добре си, добре си, чуваш ли ме? — Джагър искаше да е така, надяваше се да е така. Положи длан отстрани на главата на Тайлър, после прокара пръсти по лицето му и докосна устните на сина си. Сякаш се опитваше да спре онова, което можеше да излезе оттам — кръв, последните му думи, последния му дъх. Върхът на пръстите му остави две алени следи по бузата на Тайлър. Като използваше ръката с протезата, за да придържа сина си, Джагър протегна другата си ръка към гърба му и усети нещо много влажно и топло.

— Татко? — изстена отново Тайлър.

Направи нещо — помисли си Джагър. Но всичко, за което можеше да мисли, беше да държи сина си, да го подкрепя и да го задържи в съзнание.

— Добре си — повтори той машинално, като произнасяше думите на пресекулки. Извъртя главата си настрани и прошепна:

— Не, не, не, не…

Една сянка се плъзна отгоре му. Жената се приближи и коленичи. Държеше пистолета близо до гърдите си, насочен към Джагър, и посегна към ръката на Тайлър. Джагър се дръпна от нея, влачейки Тайлър със себе си, но тя сграбчи китката на Тайлър и я изви. Дланта му се разтвори и един малък черен предмет се изтъркули от нея. Жената го вдигна и се взря в нещото, като че ли беше буболечка, която бе изпълзяла от ухото й.

— Целех се в теб — каза тя достатъчно силно, за да се чуе сред шума от биещите камбани.

Джагър зарови лице във врата на сина си. Вдъхна аромата на Тайлър: все още имаше свеж и чист аромат, без нито една остра нотка от миризма на пот, типична за полово зрелите хора. Но над всичко друго, подобно на цигарен дим в цветарски магазин, се усещаше сладката кафено-металическа миризма на кръв, която ставаше все по-осезаема с всяко дихание.

— Върви в Ада — изкрещя той.

Сълзите му закапаха върху сина му, когато ръката му напипа дупката в ризата му. Пъхна в нея пръста си и разкъса материята. Разтри голата му кожа, хлъзгава от изтичащата кръв, от която Тайлър се нуждаеше. Прокара ръката си нагоре до дупката от куршума и внимателно забута кръвта обратно. Загреба нагоре още течност, изцеди я от кожата на Тайлър и я напъха в дупката, съвсем смътно осъзнавайки, че това беше постъпка на луд човек. Без значение колко бързи бяха движенията му, кръвта продължаваше да изтича през пръстите му като водопад.

Намести Тайлър в ръцете си и осъзна, че жената и раненият мъж бяха изчезнали. Наклони главата на сина си към левия си бицепс, погали лицето му, прокара пръсти през косата му, размазвайки кръв навсякъде.

Тайлър го гледаше: клепачите му бяха полузатворени. С огромно усилие той отвори по-широко очите си: все още го гледаше въпросително. Джагър прочете в тях потребност да узнае истината: Какво се случва с мен? И по-важното: Какво ще се случи с мен?

— Момчето ми — прошепна Джагър.

Тайлър се усмихна.

Джагър му отвърна с усмивка, но не можа да я задържи дълго на лицето си. Стисна кътните си зъби и вдигна лице към небето.

— Не и него, Боже — прошепна той. — Мен, вземи мен вместо него. Моля те. Не него, не него…

Наведе главата си, допирайки бузата си до тази на Тайлър. Опита се да спре да ридае, но не можеше. Изръмжа. Главата му отново се отметна назад и той пак впери взор в звездите.

— Защо! — изкрещя Джагър, а думите му прозвучаха като продължителен, силен вой.

Като че ли осъзнавайки поражението си пред господството на нощната тъма, камбаните удариха последния си звън и замлъкнаха.