Робърт Липаруло
13 племе (38)

38

Бъди смел. Бъди смел. Беди смел.

Думите се стрелкаха в главата на Тайлър като мигащ неонов знак. Но експлозията беше толкова силна… Дори баща му се уплаши, сигурен бе в това. Хора крещяха, чуваха се нечии шумни стъпки, а после стъпките се губеха в нощта. Сякаш всички тичаха наоколо, объркани и уплашени от присъствието на нещо, от което се опитваха да избягат. От малкото филми за чудовища, които беше гледал, знаеше, че обстановката в тях приличаше досущ на тази сега.

Стисна силно очи и усети как сълзи се стичат по бузите му. Дори не беше осъзнал, че плаче: всъщност той не плачеше, само беше толкова уплашен, че очите му се бяха насълзили. Това е.

Клоните пред него затрепериха и той рязко отвори очи. Дишането му секна и викът на уплаха затихна в гърлото му. Погледна нагоре почти сигурен, че някое страховито същество го беше открило. Само че там нямаше никого, само ръцете му трепереха и той напрегна мускулите си, за да ги накара да спрат.

Бъди смел. Бъди смел. Бъди смел.

Сети се за нещо, което Бет му беше чела от една притча за Исус Навин: Бъди силен и смел. Не се страхувай, защото Бог винаги е с теб. Или нещо подобно.

— Боже, там ли си? — прошепна той. — Направи ме силен и смел. — Отново затвори очи, отронвайки още една сълза. — Направи така, че всичко да свърши добре. Нека татко да е добре. И мама. И Геронтий, и отец Лео, и отец Джером, и…

Чу стъпки, които идваха откъм стълбите. Тайлър затаи дъх и се заоглежда през листата. Не видя човек, но шумът от стъпките заглъхна, сякаш те се отдалечаваха.

— Татко? — изрече тихо той, а после извика малко по-силно: — Татко?

Сгуши се още по-навътре в ъгъла и подреди клонките пред себе си. Мускулите на корема го боляха, а сърцето му биеше толкова бързо, че със сигурност щеше да се пръсне в гърдите му. Подпря клонките на краката си и притисна длан към гърдите си.

Та-туп, та-туп, та-туп.

От всичко най-много жадуваше да е вкъщи с мама и татко, всички да са сгушени на дивана и да четат нещо интересно, например „Дневникът на един Дръндьо“^[1]… всъщност щеше да се задоволи с всичко, пък било то и някоя от онези скучни книги, които майка му обичаше.

Боже, моля те, вече дори ще мия чиниите. Само ме измъкни оттук. Нека всичко да се оправи, направи…

В този момент Тайлър чу някой да изрича името му или поне така му се стори. Дали майка му не го извика? Единственото, което чуваше, беше собственото му ускорено дишане. Насили дробовете си да стихнат и се ослуша. Чуваше стъпки навсякъде около себе си, тичащи, отекващи. И тогава:

— Тайлър! — Това беше мама! Но не беше близо… беше чувал този вик много пъти преди: викаше го от терасата пред апартамента им.

Някой извика нейното име. Татко! Трябваше да е той, но гласът беше по-слаб и Тайлър не можа да различи думите. Дали и той не го викаше?

Хвърли клоните настрани и се изправи. Направи две бързи крачки към стъпалата, но от това движение металната кутия със съкровищата му вътре подскочи и издрънча силно, като шум от сигнална свирка. Тайлър веднага се спря. Глупак, глупак! — каза си той. За миналия му рожден ден баба Мерилин и дядо Тони му купиха маратонки с лампички в подметките, които светеха, докато стъпваше по земята. Въобще не ги обу: как можеш да се промъкваш в тъмнината със светлинки, указващи всяка твоя стъпка? Досега обаче не се беше замислял колко издайническа може да бъде металната му кутия. Докато бродеше из манастира — или докато разбулваше тайните му и шпионираше монасите — обикновено пълзеше. Не се беше замислял, че ще му се наложи да тича, и то безшумно.

Започна да дърпа катарамата на колана си, но тя беше от моделите „с приплъзване“, така я беше нарекъл баща му, с преградка, която стягаше колана към гърба на катарамата. Харесваше колана, защото го бяха открили в магазин за бракувани военни стоки — истински военен колан — но никога не можеше да го откопчае сам. След няколко секунди на упорито дърпане реши, че може да върви вместо да бяга — така поне щеше да осъществи движение. Затова тръгна нагоре по стълбите, покрай обувките и чорапите, които с баща му бяха изоставили.