Робърт Липаруло
13 племе (36)

36

Джагър и Тайлър вървяха вече от пет минути и все още не бяха стигнали до горящия храст. Тайлър беше предложил да поемат по „панорамния път“, който беше всичко друго, но не и панорамен. Пресякоха много тесен тунел между две сгради, чийто таван беше образуван от издигнатите постройки, които се простираха по протежението на алеята. Джагър знаеше за три подобни тунела в манастира, но не беше сигурен дали няма и други. Нито един от тях не беше прав от край до край: всички правеха завой първо в едната, а после в другата посока и затова бяха тайнствени като пещери. Непредвидимото разположение и чупките на сградите, мъртвите точки, стълбищата, различните нива и мостовете от един покрив до друг: всичко това превръщаше комплекса в истински лабиринт. Мечтата на всяко деветгодишно момче и кошмарът на всеки добър охранител.

Джагър и Тайлър осветяваха с фенерчетата си стените и покрива, докато излязоха от тунела и се озоваха в основата на тясно каменно стълбище. Тайлър започна да се изкачва, като влачеше Джагър след себе си. В края на стълбището тръгнаха по една тераса към покрив, осветен от кехлибарена крушка, на който имаше един-единствен дървен стол. Джагър се спря на светлината.

— Почакай — каза той. — Имам нещо за теб. — Бръкна в джоба на ризата си и извади монетата, която беше открил в пещерата, при вещите на момчето.

Тайлър я взе от ръката му и я повдигна на светлината, като я обръщаше и от двете страни, за да може да ги огледа.

— Еха! — извика възхитен той.

— Показах я на д-р Хофман — сподели Джагър. — Не е египетска. Той предположи, че някой турист я е изпуснал и няма да е проблем да я задържим. — Джагър не спомена на кой точно „турист“ би могла да принадлежи монетата. — Оли каза, че това е „оболът на Харон“. Хората са слагали тези монети в устата на любимите си хора, когато са ги погребвали, за да могат мъртвите да платят на лодкаря, който съпровожда душите през реката между живите и мъртвите.

— Това е било в устата на мъртвец?! — възкликна от изумление Тайлър. — Страхотно. — Провлачи думата, за да изрази възхищението си. Огледа я отново и от двете страни, после откопча капака на металната си кутия, пусна монетата вътре и се усмихна на Джагър.

— Благодаря!

После отново сграбчи ръката на Джагър и двамата заслизаха надолу, по полегати широки стъпала, които образуваха дъга около извита стена. Щом стъпиха на последното стъпало, се озоваха точно зад базиликата, където бяха присъствали на служба тази сутрин и където Джагър се моли за първи път от шестнайсет месеца. Оттатък пътеката една обла стена от груби камъни и ронлив хоросан, висока два и половина метра, се явяваше продължение на друг параклис и служеше като огромно пространство за цветя. Върху стената растеше двуметров храст, чиито клони падаха надолу, подобно на фонтан. Храстът беше надвиснал над пътеката на една ръка разстояние от минаващите през деня туристи, които бяха окъсали листата от най-долните клонки. Ботаническото му име беше Rubus sanctus — свещената къпина. Монасите вярваха, че именно това е горящият храст, чрез който Бог проговорил на Мойсей и който беше все още жив и свеж. Векове по-късно около него бил издигнат параклис, но липсата на слънчева светлина съсипвала храста, което наложило преместването му няколко метра встрани, на сегашното му място.

Джагър се запъти към храста, но Тайлър го дръпна назад.

— Чакай — извика момчето. Седна на последното стъпало, прибра фенерчето в кутията си и събу едната си маратонка. — Това е свещена земя. Бог казал на Мойсей да събуе сандалите си. — Събу единия си чорап и тръгна да сваля и другата си маратонка.

— Ние не сме Мо… — започна Джагър, но после въздъхна и седна до Тайлър, за да развърже връзките на кубинките си. Преди да успее да събуе и едната, Тайлър вече пристъпваше с босите си стъпала по каменната настилка.

— Мислиш ли, че Бог наистина е бил в този храст? — попита той, като гледаше към опърпаната къпина.

— Бил е в храста или е бил храст, не знам кое точно — поколеба се Джагър. — Но, да, вярвам на историята.

— Защо толкова много хора идват тук? — продължаваше с въпросите си момчето. — Имам предвид да видят храста и да изкачат планината?

— Както ти сам каза, свещени са — усмихна се Джагър.

— Но когато видят планината и храста, те са толкова… толкова… — Тайлър не можа да намери думата.

— Изумени?

— Не… нещо подобно на начина, по който гледаш мама.

— Влюбени?

Тайлър помисли за момент, като кимна вяло, но не беше съвсем сигурен.

Джагър се досети какво убягваше на Тайлър. Някои посетители придобиваха вид, сякаш си мислеха: Това ли е? Това е всичко? Дойдох чак дотук, похарчих всичките тези пари, бъхтих се и се потих на слънцето — за какво, за един храст, за една планина? Но Тайлър си мислеше за другите, за онези, които сякаш благоговееха, че са тук, толкова близо до храста и планината. Изглеждаха омиротворени. Молеха се. Имаха специфично излъчване, каквото хората твърдят, че придобиват бременните жени. Те не виждаха къпинов храст и скали: те виждаха Бог.

Той каза:

— Мисля, че е смесица от много неща: любов, уважение, благоговение, преклонение…

— Защото Бог е бил тук? Защото го е докоснал? — предположи Тайлър.

— Това е само малка част — отвърна Джагър, като развързваше втората си кубинка.

Тайлър се обърна с лице към него.

— Но не е ли Бог навсякъде? Не е ли докоснал всичко? Точно това казвате с мама.

Джагър го изгледа косо.

— Това също е истина — съгласи се.

Тайлър помисли за секунда.

— Тогава не е ли всичко свято?

— В известен смисъл… предполагам да. — Не беше сигурен дали сега е времето да подхваща богословски разговор за първородния грях и за свободата на волята.

Лицето на Тайлър придоби решителен вид — явно бе достигнал до някакво заключение.

— Какво? — попита го Джагър.

— Ако хората обичат всичко свято и ако самите хора са святи, тогава те трябва да са по-добри един към друг.

Сърцето на Джагър се сви от идеализма на Тайлър: мисълта му бе така красива и простичка.

— Ще ми се да беше така, Тай — отвърна топло.

— Според мен има нещо нередно, когато хората се държат с един храст по-добре, отколкото един с друг.

Джагър се протегна, за да хване ръката на момчето.

— Ще кажа, че си прав. Ти си едно умно хлапе, нали знаеш?

Беше умен, но по-важното беше, че имаше голямо сърце. В училището във Вирджиния се беше застъпвал за деца, тормозени от съучениците им, като същевременно намираше начин да изрази съчувствието си и към самите побойници (казваше Може би има проблеми вкъщи). Джагър трудно разбираше такова отношение.

Почувства прилив на гордост в гърдите си. И си спомни как от молитвата на Тайлър тази сутрин се беше родила както неговата молитва, така и този разговор. Замисли се дали не беше намерил пътя обратно към лоното на правоверните, и то не чрез физическото си присъствие на това свято място, а чрез семейството си — двамата му най-близки хора, които се бяха застъпили за него, когато дори самият той не можеше да се разбере.