Робърт Липаруло
13 племе (34)

34

Три бронирани врати, наредени една зад друга, преграждаха главния вход на манастира. Застанал във вътрешния двор, Джагър удари с юмрук по най-вътрешната врата. Беше масивна като каменните стени встрани от нея. Една-единствена лампа къпеше двора в кехлибарена светлина. Джагър се огледа наоколо и видя, че няколко прозореца все още светеха. Повечето от двайсетте монаха в манастира вече си бяха легнали, а тази вечер още пет души можеха да нарекат мястото свой дом: Джагър, Бет, Тайлър, Оли — който имаше навик да чете в леглото си до десет — и… непознатият.

Непознатият.

Джагър поклати глава и се опита да прогони мисълта за него от ума си.

Плъзна поглед по централния купол на югозападното крило, което гледаше към планината Синай — надвиснала заплашително на фона на по-светлото небе. Миналата нощ, докато седяха с Бет навън, тя им изглеждаше магическа и свята, а тази вечер планината приличаше на черно създание, което командва съдбата на колония от пленени насекоми.

Насочи вниманието си към квартирите за гости на третия етаж. В техния апартамент светеше. Представи си как Тайлър спи в спалнята, а Бет — в хола, който служеше и за трапезария и кухненски бокс — да изучава К. С. Луис или Тома Кемпийски^[1] с Библия в скута и химикал в ръка. Мисълта за нея засили желанието му час по-скоро да завърши обиколката си.

Обърна се, навлезе в по-дълбоките сенки около джамията и светна с фенерче. Белият лъч светлина освети една алея и две уплашени котки. Те побягнаха, а Джагър ги последва бавно, като осветяваше ту едната, ту другата стена.

След появата на тийнейджъра Джагър беше пресрещнал Геронтий и му беше разказал за момчето, за пистолета, за всичко. Старият монах изрази загриженост, но в крайна сметка го потупа по рамото и му каза, че със сигурност случката с момчето и пристигането на мистериозния мъж в манастира са просто съвпадение. Оказа се, че има желание да говори за непознатия точно толкова, колкото и Лео. Джагър дори посети малкия полицейски участък в близкото село. Както и предполагаше, двамата полицаи само поклатиха глави, смотолевиха две-три успокоителни думи и продължиха играта си на карти.

Джагър се опита да попречи на раздразнението си да прерасне в гняв и си наложи да приеме, че се държи параноично. Очевидно всички останали мислеха така.

В този момент чу шум и се стресна. Обърна се рязко към алеята и освети главната порта с фенерчето си. Там обаче не стоеше огромна фигура с двойна картечница, нито чудовище, засилило се към него. Не видя съвсем нищо.

— Ехо? — гласът му отекна в мрака и ехото постепенно заглъхна.

Наложи на сърцето си да забави ритъм, но не пусна дръжката на палката, която все още лежеше в кобура. Продължи надолу по алеята, като задържаше лъча на фенерчето далеч от прозорците.

Шумът отново се разнесе зад гърба му, удряйки се в стените. Силен, дрънчащ, настойчив. Джагър се обърна плавно, издърпа палката от кобура и я разтвори с едно бързо движение. Една олюляваща се светлина се носеше надолу по алеята право към него и го заслепи за момент. Точно преди светлината от фенерчето му да попадне върху нападателя, той вече знаеше кой е.

Трак-трак-трак-трак-трак…

Фенерчето оцвети ухиленото лице на подскачащия Тайлър.

— Изплаших те! — извика той и се засмя. Докато все още тичаше, сграбчи колана на Джагър и се закова на място, подобно на куче, опънало веригата си, и едва не повали баща си на земята. Тайлър се превиваше от смях и поднесе лицето си към Джагър, за да му покаже присвитите си очи и разтегнатата в широка усмивка уста.

Само части от секундата бяха нужни на това лице и на този смях, за да отърват Джагър от тревогата и гнева му.

— Ах, ти! — побутна той нежно сина си.

Тайлър парираше юмруците на Джагър.

— Ти… ти… трябваше да… — Тайлър си пое жадно въздух. — Трябваше да си видиш физиономията. — Изсмя се още по-силно.

— Добре, шшшт. — Но самият Джагър не се стърпя и също се засмя. Сграбчи Тайлър за раменете и го придърпа в прегръдките си.

— А си мислех, че никога не се плашиш — каза Тайлър.

— Не съм казвал подобно нещо. Плашат ме много неща — обясни му Джагър.

— Но никога не подскачаш — настоя Тайлър. — Не и когато те будя или когато ти изскоча насреща… не и обикновено. — Отново се изсмя.

— Е този път ме хвана — каза Джагър и го пусна. — А ти защо си още буден?

— Мама ми разреши да те потърся — обясни момчето. — Каза, че имаш нужда от помощ, докато патрулираш.

— Така ли каза? — Джагър се огледа наоколо. Учуди се, че броят на осветените прозорци, гледащи към алеята, не се беше променил. — Тази вечер не е най-подходящата за това, приятелче.

— Защо? Ти почти никога не патрулираш в манастира… и никога през нощта — попита момчето, като че ли това беше най-интересното нещо на света.

— Има причина да съм на поста си тази вечер — каза Джагър.

— Опасност? — очите на Тайлър внезапно се разшириха.

— Може би.

— Само за малко? Моля те? — примоли се Тайлър и погледна нагоре към тъмната алея, където в самия й край светеше друга мъжделива лампа. — Само до горящия храст?

Джагър прокара пръсти през косата на Тайлър. Не можа да устои на молбата му.

— Добре — съгласи се той, — но след това ще те изпратя до вкъщи да си легнеш.

— Дадено — извика Тайлър и двамата плеснаха с ръце, сякаш за да потвърдят сключената сделка.

— И повече няма да ме плашиш, нали — погледна го предупредително Джагър.

На устните на сина му се разля широка усмивка.

— Ще опитам — отвърна не особено убедително той.

— И можеш ли да не потракваш така? Не видя ли табелата с надпис Тихо, спящи монаси?

Тайлър сложи ръка върху металната си кутия.

— Трака само когато тичам.

— Тогава не тичай — нареди Джагър.

Тайлър кимна и двамата продължиха да вървят надолу по алеята, докато лъчите от фенерчетата им се преплитаха. Тайлър се премести отдясно на Джагър, за да може да го хване за ръката.

След няколко крачки попита:

— Татко?

— Аха?

— Какво ще направиш, ако откриеш някой от лошите?

— Ще го арестувам.

— Ами ако се сбие с теб?

— Ще се съпротивлявам и ще му сложа белезници.

— Ами ако е по-силен от теб?

Джагър погледна към Тайлър, усмихна му се и двамата прихнаха да се смеят — така реагираха всеки път, когато физическата сила на баща му беше поставена под въпрос.

В този миг Джагър се опита да прогони спомена за момчето, което го беше зашлевило с палката в пещерата.